ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 817

гр. София, 12.03.2025г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3 СЪСТАВ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

като разгледа докладваното от В. Х. касационно търговско дело № 2195 по описа за 2024 година,

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Бексим“ ЕООД срещу въззивно решение на Апелативен съд - В. Т.

Ответникът „Е. П. ООД не изразява становище.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 195 ЗЗД вр. чл. 324 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови решението си, съдът е споделил дадената от първата инстанция правна квалификация на главния иск по чл. 195 ЗЗД вр. чл. 324 ТЗ и е отхвърлил като неоснователно оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне по непредявен иск. Изложил е в тази насока съображенията, че с оглед твърденията на ищеца в исковата молба за неизпълнение от страна на ответника и претендираните последици от това неизпълнение правилно първоинстанционният съд е приел, че не е сезиран с иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а правната квалификация на иска за главницата е чл. 195 от ЗЗД, вместо първоначално възприетата в доклада на делото квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Посочил е, че изявлението в исковата молба, че ищецът в качеството на купувач по договора иска връщане на платената от него цена заради получаване на несъответни на поръчаните стоки, следва да се счита за разваляне на договора за продажба по чл. 195, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, а при липсата на необходимост от доказване на други факти правилно първоинстанционният съд се е произнесъл по основателността на този иск, без да връща делото в открито съдебно заседание и да дава допълнителни указания на страните във връзка с възприетата нова квалификация.

По същество извода си за неоснователност на главния иск въззивният съд е обосновал със съображенията, че в изпълнение на сключения между страните договор от 15.04.2016 г. ответникът на 22.04.2016 г. и 25.04.2016 г. е доставил на ищеца 1551,40 м. тръби на обща стойност 96 032,30 лв., вкл. ДДС, но в уговорения в чл. 6 от договора срок ищецът не е направил писмено изявление за несъответствие на получените тръби с предмета на договора. Установил е, че тръбите отговарят по параметри и количество на тези, посочени в договора между страните, като липсват доказателства да са страдали от явни или скрити недостатъци, които да са попречили на купувача да ги ползва по тяхното предназначение. Въз основа на тези факти е приел, че съгласно чл. 324 ТЗ доставената стока следва да се счита одобрена като съответстваща на изискванията.

Във връзка със заявеното от ответника възражение съдът е приел, че част от доставените тръби са били получени обратно от ответното дружество през м. юли 2018 г. във връзка с водените преговори между страните за производство на други напорни канализационни тръби, но само като материал, тъй като са били негодни към този момент за ползването им по предназначение поради неправилно съхранение, както и негодни за влагане за производство на други напорни тръби със същото предназначение. При възложена върху ищеца доказателствена тежест е намерил за недоказано връщането на стоката да е било в резултат на направено своевременно възражение от въззивното дружество за неизпълнение на договора между страните във връзка с качеството или други параметри, както и твърдяното от ищеца съгласие за връщане на сумата при обратното получаване на тръбите, като доказателство за което се сочи извършено частично плащане от страна на ответника, доколкото заплатената през 2020 г. от ответника сума представлява неусвоен аванс по договора между страните с оглед едностранното му прекратяване от страна на ищеца с писмено изявление от 18.05.2020 г. С оглед на тези фактически изводи въззивният съд от правна страна е изложил съображенията, че за ищеца не е възникнало през м. юли 2018 г. или в по-късен момент право да иска връщане на платената цена, а обстоятелството, че част от това количество на по-късен етап е върнато за използване като материал с оглед водени преговори за друг договор между страните е без правно значение.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В исковата молба, допълнителната искова молба и уточняващата молба от 13.04.2022 г. по реда на чл. 129 ГПК са ясно изложени твърденията, че продадената и доставена стока не е съответствала на уговореното, поради което именно е била върната на ответника с негово съгласие и в резултат на това ответникът дължи да възстанови получената цена. Така очертаното фактическо основание на иска обуславя и правната му квалификация по чл. 195, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, дадена от първоинстанционния съд с решението и възприета от въззивния съд, независимо от посочената от ищеца квалификация по чл. 59 ЗЗД.

Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Съдебната практика е последователна, че произнасяне по непредявен иск като основание за недопустимост на решението е налице, когато съдът се произнесе въз основа на обстоятелства, които не са въведени от ищеца или когато дава защита, която не е поискана (свръхпетитум). Не води до недопустимост изменението на правната квалификация, когато не е свързано с произнасяне по незаявени от ищеца факти. В разглеждания случай въззивната и първата инстанция са се произнесли в рамките на заявеното от ищеца фактическо основание на иска и съобразно приетата квалификация по чл. 195 ЗЗД, поради което няма основание въззивното решение да се приеме за вероятно недопустимо.

Не се установява и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидна неправилност е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че като се е произнесъл по иск, различен от предявения, нарушавайки по този начин правото на защита на ищеца, въззивният съд е разгледал въпроса „Какъв е правният ред за защита на лице, в случай, че предявеният от него иск не е разгледан от съда, а давността за повторното му предявяване е изтекла?“, явяващ се от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без изложени аргументи за обосноваване на това значение.

Така формулираният въпрос не удовлетворява общото изискване за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. да е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото не е обсъждан в обжалваното решение.

Освен това не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Конкретни аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 26/16.02.2024 г. по т. д. № 185/2023 г. по описа на Апелативен съд - В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................