ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3074

гр. София, 17.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Б. И.

Членове:Ерик Василев

Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Я. В. К. гражданско дело № 20238002101593 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 27588 от 22.12.2022г. на О. К. и Н. К.-К., подадена чрез пълномощника адв. А. К., против въззивно решение № 1326 от 09.11.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 894/2022г. на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 266954 от 15.12.2021г. по гр. дело № 17167/2018г. на Софийския градски съд, I ГО, 19 състав, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.482, ал.4 ГПК на О. К. и Н. К.-К., предявени против „Обединена българска банка“АД за осъждане на ответника да плати на ищците сумата 113 909 лева, като обезщетение за вреди, настъпили в резултат на недобросъвестно поведение на заложния кредитор, изразяващо се в продажба на 246 картини.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касаторите въззивният съд не е обсъдил в пълнота доводите на страните, извършил е грешна преценка на събраните доказателства, довела до неправилни фактически констатации и оттам на грешни правни изводи за отсъствие на предпоставките на чл. 482, ал.4 ГПК и неоснователност на иска.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите преповтарят оплакванията в касационната жалба и навеждат доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните въпроси, за които твърдят, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и със задължителната такава и същевременно имат значение за точното прилагане на закона: 1. Художествените произведения ползват ли се от презумпцията за авторство по чл.2 ЗАПСП, като оборима законова презумпция и следва ли доказателствената тежест във връзка с нея да бъде указана на страните от първоинстанционния и въззивен съд; 2. В случай, че тази презумпця не е оборена от ответника, налице ли е осъществено главно доказване за авторството на ищците по отношение на конкретното произведение на изобразителното изкуство; 3. Може ли по отношение на едно авторско произведение, създадено в хипотезата на чл. 42, ал.1 ЗАПСП-по договор за поръчка, да е налице „транслативен ефект“, при положение, че то е създадено да бъде ползвано (аргумент от чл. 42, ал.2 ЗАПСП), а не да бъде продадено от поръчващия; 4. Допустимо ли е процесните картини да са обект на сделка по ЗОЗ и тази сделка лишена ли е от предмет, при положение, че „продавачът“ не е собственик, а ползвател на процесните картини. Касаторите поддържат, че въззивното решение е и очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, като постановено в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД, чрез пълномощника ст. юрк. А. А., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Предявени са искове с правно основание чл.482, ал.4 от ГПК за осъждане на ответника „ОББ“АД да плати на ищците О. К. и Н. К.-К. сумата 113 909 лева-обезщетение за вреди, вследствие недобросъвестното поведение на „СиБанк“ АД като заложен кредитор, чийто правоприемник е ответната банка, изразяващо се в продажба на 246 картини, които не са били собственост на залогодателя.

От фактическа страна е установено, че на 11.08.2005г. „Е. Х. АД е възложило на ищците К., като изпълнители по сключен договор за изработка от същата дата, изработването на риск на изпълнителите и с техни материали на произведения на изкуството, съгласно спецификация - Приложение 1 към договора, предназначени за трайно експониране в Гранд хотел „Приморско“ на 246 картини, от които 245 живопис и една графика; три стенописа с обща квадратура 48 кв. м, ръчно позлатяване с шлам метал на рецепцията и прилежащ цокъл към тавана на фоайето на Гранд хотел „Приморско“, както и дизайн и предпечат на имената на лоби бар, сладкарници и ресторанти, прилежащи към фоайето, цялостна концепция на стаите на хотела, изпълнение на всички табели на хотела. В договора е уговорено предаването респ. приемането на произведенията да се извърши с приемо-предавателен протокол. Страните са се съгласили, че собствеността върху произведенията, имуществените права по ЗАПСП и съответно риска от погиване преминават върху възложителя след подписване на двустранен приемо-предавателен протокол и след заплащане на уговореното възнаграждение. Според договора, при незаплащане на цената в срок, собствеността върху произведенията остават за изпълнителите, а възложителят е само техен ползвател. Възнаграждението е уговорено в размер 67 850 лева без ДДС, платимо в 14-дневен срок от датата на окончателното предаване на произведенията на възложителя. В двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 17.04.2007г. е удостоверено, предаването от изпълнителите на възложителя на 246 картини - 245 картини живопис и една графика, който ги е приел без претенции по количествата и качеството на изпълнение.

На 01.11.2007г. „Е. Х. АД, като възложител, О. К. и Н. К.-К., като изпълнители и М. Ф. К., като купувач, са сключили спогодба, по силата на която са постигнали съгласие вместо плащане на възнаграждението по договора за изработка от 11.08.2005г. възложителят да прехвърли на изпълнителите или на трето, посочено от тях, лице свой собствен недвижим имот-апартамент № Д 2-9, разположен на втория етаж от сграда „Д“ в хотелски комплекс „С. С. С.“ в УПИ ***, ***, *** в кв. 29 по плана на [населено място] с площ 71,70 кв. м; посочено е, че стойността на имота е 45 000 лева. Съгласно спогодбата изпълнителите са се съгласили с прехвърлянето на недвижимия имот да считат вземането си за възнаграждение за погасено. В т.3 от спогодбата изпълнителите са се съгласили изрично да посочат купувача като трето лице, към което да бъде изпълнено задължението, в т.4 са посочили, че с подписването на спогодбата задължението за плащане по договора за покупко-продажба на недвижим имот ще се счита окончателно и изцяло изпълнено. Според т.5 от договора за спогодба изпълнителите и купувача са опростили на възложителя сумата 22 850 лева, съставляваща нетен остатък от задължението му за плащане на възнаграждението по договора за изработка, ако имотът, предмет на предварителния договор бъде предаден на купувача с валидно разрешение за ползване не по-късно от 31.05.2008г.

На 05.11.2007г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот между М. Ф. К., като купувач и „Е. Х. АД, като продавач, по силата на който, продавачът се е задължил да продаде на купувача недвижим имот във ваканционен комплекс „С.С. С.“ - П., а именно апартамент Д 2-9, на втория етаж от сграда „Д“, състоящ се от дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна и два балкона с обща площ 71,70 кв. м, построен в УПИ ***, ***, *** в кв. 29 по плана на [населено място] за сумата 45 000 лева, платима както следва- 90% в срок до 20 дни от датата на подписване на договора и 10% при нотариалното оформяне на сделката. С влязло в сила на 17.11.2011г. решение № 315/19.10.2011 г. на ОС-Бургас, постановено по гр. дело 605/2011 г. предварителният договор е обявен за окончателен на основание чл. 19 ал.3 от ЗЗД.

На 05.07.2007г. между „Сибанк“ АД, като заложен кредитор, и „Е. Х. АД, като залогодател, е сключен договор за учредяване на особен залог върху търговско предприятие, с който се обезпечава вземане в размер 9 300 000 евро на заложния кредитор по договор за банков кредит. Представено е и извлечение от ТР, установяващо вписване на залога. На 25.02.2014г. е сключен договор за покупко-продажба по реда на ЗОЗ между продавача „Сибанк“ ЕАД и „Управление на активи за продажба 2“ ЕООД, като купувач, с предмет съвкупност от движими вещи, представляващи хотелско оборудване, част от търговското предприятие на „Е. Х. АД, подробно индивидуализирани в приложение 1, неразделна част от договора при цена 528 074 лева без ДДС. С нотариална покана от 13.07.2018г. ищците са поканили „Х. К. Т. ЕООД-по настоящем собственик на „Гранд хотел Приморско“, да им предаде владението върху процесните картини, но с отговор от 25.07.2018г. представител на дружеството е отказал, като е поддържал, че ищците не са собственици на движимите вещи.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 482, ал.4 ГПК са отхвърлени, въззивният съд е посочил, че за да бъде уважен иск по чл.482, ал.3 и ал.4 от ГПК ищецът следва да установи, че е бил собственик на движимите вещи, предмет на спора към датата на проданта, факта на недобросъвестност на взискателя, причинените вреди, наличието на причинно-следствена връзка между поведението на взискателя и вредите, вида и техния размер. Съобразявайки съдържанието на сключения на 11.08.2005г. между „Е. Х. АД и ищците договор за изработка по смисъла на чл.258 от ЗЗД, с предмет изработването на процесните картини, съдът е приел, че правото на собственост и имуществените права по ЗАПСП върху изработеното преминава в патримониума на възложителя при сбъдване на две условия в съотношение на кумулативност: подписване на двустранен приемо-предавателен протокол и заплащане на уговореното възнаграждение, която уговорка не противоречи на разпоредбата на чл.42 ал.1 от ЗАПСП, уреждаща правна възможност страните да уговорят нещо различно от установеното в цитираната правна норма. Приел е, че първото условие - предаване на картините на възложителя от изпълнителите е изпълнено - обективирано е в нарочен двустранен приемо-предавателен протокол. По отношение на второто кумулативно условие-плащането на възнаграждението по чл.266 от ЗЗД, което ищците твърдят, че не е сторено, съдът е приел, че страните по договора за изработка са уредили отношенията си по повод заплащане на възнаграждението с последваща спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД. Тълкувайки действителната воля на страните по договора за спогодба съдът е посочил, че ищците са приели предложението на възложителя „Е. Х. АД да им прехвърли, на тях или на трето, посочено от тях лице, собствеността на недвижим имот, индивидуализиран в спогодбата, като с подписването й са се съгласили, че задължението за плащане по договора за покупко-продажба ще се счита окончателно и изцяло изпълнено. По естеството си така постигнатата уговорка представлява datio in solutum и е допустим и правомерен способ за погасяване на парични задължения по смисъла на чл.65 ал.1 от ЗЗД предвид обективираното съгласие на кредитора. Счетени за неоснователни са възраженията на ищците за нищожност на спогодбата, поради липса на форма, като в тази връзка съдът е посочил, че договорът за спогодба е неформален договор, т. е. не се изиска форма за действителност, а писмената форма е необходима единствено за доказване на факта на неговото сключване. В случая със сключената спогодба страните по договора за изработка са уредили свои съществуващи облигационни отношения, като са се съгласили длъжникът да престира недвижим имот вместо съществуващото му парично задължение. От съдържанието на договора за спогодба не може да се извлече извод, че с факта на нейното сключване, страните са целели прехвърляне на вещно право на собственост, за да е необходима нотариална форма за действителност, липсата на която да води до нищожност на договора (чл.26, ал.2 от ЗЗД). Напротив - в изпълнение на уговорките по спогодбата, е сключен последващ предварителен договор между длъжника-възложител-продавач по предварителния договор и трето, посочено от кредиторите-изпълнители, лице, което също е страна по спогодбата. Този предварителен договор, е обявен по реда на чл.19 ал.3 от ЗЗД за окончателен, а конститутивното съдебно решение по чл.19 ал.3 от ЗЗД е годно придобивно основание по смисъла на чл.77 от ЗС. При съвкупен анализ на тези доказателства по делото, съдът е счел, че уговорките постигнати от страните по договора за спогодба от 01.11.2007г. са изпълнени, а с факта на изпълнение на задълженията по спогодбата е погасено и задължението за заплащане на възнаграждението по договора за изработка от 2005г. Основанието на договора за спогодба е погасяване на старото задължение на възложителя чрез престиране на правни действия вместо пари. Даването вместо изпълнение погасява старото задължение, т. е. осъществени са двете кумулативни предпоставки, уговорени от страните, относно преминаването правото на собственост върху изработеното в патримониума на възложителя.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищците - жалбоподатели, че предварителният договор от 05.11.2007г. не може да бъде свързан с договора за спогодба. Съдът е посочил, че тъй като предметът на предварителния договор е идентичен като индивидуализация с този, посочен в спогодбата, същият е сключен непосредствено след датата на договора за спогодба и купувач по предварителния договор е третото, посочено от настоящите ищци лице, страна и в договора за спогодба. Въззивният съд е допълнил, че в производството не са ангажирани доказателства, че прехвърлянето на правото на собственост не е било безвъзмездно, а купувачът е престирал пари. Посочил е, че тези твърдения се опровергават от съдържанието на писмо от 23.02.2016г., изходящо от ищците, според което същите изрично признават, че предварителният договор е сключен именно с оглед изпълнение на договора за спогодба и вещните и облигационни отношения между ищците и праводателя им (възложител) са уредени. Съдът е приел, че по естеството си това обективирано волеизявление съставлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, което е годно доказателствено средство на общо основание, като извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира.

Намерено е за недоказано и твърдението на ищците, че дружеството „Х. К. Т. ЕООД е направило извънсъдебно признание, че е единствено държател на вещите в отговора на изпратената до него нотариална покана. Според съда в посочения документ е обективирано волеизявление, че дружеството не счита ищците за собственици на вещите и поради това не дължи предаване на владението върху тях. Предвид всичко изложено, въззивният съд е приел, че предявеният иск за плащане на сумата 113 909 лева-обезщетение за вреди, вследствие недобросъвестно поведение на заложен кредитор, изразяващо се в продажба на 246 картини е неоснователен.

При тези мотиви на въззивния съд поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускането на касационно обжалване.

Първите два въпроса относно авторството върху произведения на изобразителното изкуство и приложението на чл. 2 ЗАПСП не са правни, тъй като не са били предмет на разглеждане от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по тези два въпроса. Въззивният съд не е отрекъл авторството на ищците върху процесните картини, а е посочил, че с оглед предмета на спора и заявената претенция - чл. 482, ал.4 ГПК, следва да се установи дали ищецът е собственик на движимите вещи. След анализ на събраните доказателства съдът е приел, че както правото на собственост върху картините, така и имуществените права на изпълнителите по ЗАПСП са преминали в патримониума на възложителя, тоест той е станал техен собственик. В допълнение следва да се посочи, че съдебната практика и правната доктрина приемат категорично, че в случаите, когато произведението, обект на авторското право, е инкорпорирано или обективирано в материален носител-вещ, паралелно съществуват както правоотношения по повод на авторството на произведението (авторскоправни отношения), така и по повод вещта, в или чрез която то е материализирано (вещноправни отношения). Макар и да са тясно свързани, тези две правоотношения съществуват отделно и не следва да бъдат смесвани. В съдържанието на авторското право не се включва правото на собственост върху вещта, в или чрез която е обективирано произведението. Конкуренция между авторското право върху произведението и вещните права върху вещта възниква в случаите, когато произведението е обективирано в или като вещ, която може да бъде обект на собственост, и вещта се притежава от лице, различно от автора, съответно - от носителя на авторското право. В случая съдът подробно е изложил мотиви за неоснователност на иска, поради отсъствието на първата предпоставка за уважаването му. Несъгласието на касаторите с така установените от въззивната инстанция факти и направените въз основа на тях изводи не е основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос относно наличието на „транслативен ефект” на създадено в хипотезата на чл. 42, ал.1 ЗАПСП произведение на изобразителното изкуство и правото на възложителя да го използва по смисъла на чл. 42, ал.2 ЗАПСП е хипотетично зададен и е свързан с оплакванията за необоснованост на изводите на въззивния съд и грешна преценка и анализ на ангажираните писмени доказателства. Въпросът е поставен, без оглед на изложените фактически и правни изводи от САС и изразява само защитната позиция на жалбоподателите, че те са останали собственици на процесните картини. В мотивите към обжалваното решение съставът на САС е посочил, че не противоречи на разпоредбата на чл.42, ал.1 ЗАПСП уговорката, постиганата между възложителя и изпълнителите по договора за изработка, според която правото на собственост върху процесните картини (вещното право на собственост) и имуществените права по ЗАПСП (правото те да бъдат използвани), преминават върху възложителя при подписването на приемо - предавателния протокол и плащането на цената.

Поставеният последен въпрос относно възможността процесните картини да са обект на продажба по ЗОЗ и има ли предмет, такава сделка, в случай, че продавачът не е собственик, а само ползвател, също няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и оттам с дадените правни разрешения. И този въпрос е основан на становището на страната за необоснованост на решението. Въпреки това, следва да се посочи, че практиката на ВКС е категорична, че художественото произведение картина е вещ от категорията на индивидуално определените. По делото не е имало спор, че ищците са носители на авторското право върху процесните картини. Това тяхно право не изключва възможността картината като художествено произведение да бъде предмет на вещното право на собственост, което може да се придобие чрез предвидените за това в закона способи-продажба (включително и по реда на ЗОЗ), дарение, наследяване, давностно владение и др. (решение №287/08.05.2014г. по гр. д. №2163/2011г. на I ГО на ВКС).

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 предл. 3 от ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Касаторите обосновават очевидната неправилност единствено с несъгласието си с правните изводи на въззивния съд, в една част резултат от преценката на конкретните доказателства, а в друга част - последица от тълкуване на конкретни договорни клаузи. Изложените твърдения за очевидна неправилност на правните изводи на въззивния съд съставляват основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, съответно не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 предл. 3 от ГПК.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да платят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1326 от 09.11.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 894/2022г. на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК, О. К. с ЕГН [ЕГН] и Н. К.-К. с ЕГН [ЕГН] да платят на „Обединена българска банка“ АД с ЕИК000694959 юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лева за производството пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: