О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50506

гр. София, 17.10.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 1650 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството О. Г. В., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 389 от 18. 03. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по в. гр. д. № 1400 по описа на съда за 2021 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 260999 от 04. 11. 2021 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-5 състав по гр. д. № 1124 по описа на съда за 2017 г., касаторът е осъден да заплати на „АЙКАРД“ АД, ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 15338.76 евро, представляваща част от главница в размер на 38481.42 евро, дължима по договор от 08. 09. 2008 г. за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard MasterCard Platinum, ведно със законната лихва, считано от деня на подаване на исковата молба - 27. 01. 2017 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд е формирал неправилни, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция изводи по два въпроса: Наличието на изтекла погасителна давност по отношение на претендираното вземане, нейният срок/период и начална дата; Наличието на поведение (действия) на ответника, с които същият признава изцяло вземането, респективно погасителната давност се явява прекъсната за цялото вземане и започва да тече нова давност. По отношение на давността се твърди, че в случая безспорно става въпрос за периодични плащания, с определените им от практиката, включително задължителната такава на ВКС, характеристики, поради което и противно на приетото от въззивния съд погасителната давност в случая е тригодишна, а не общата петгодишна. По подробно изложени в жалбата съображения се поддържа също оплакване, че въззивният съд неправилно е постановил отмяна на първоинстанционното решение, с което правилно решаващият състав на СГС бил приел, че предсрочната изискуемост на вземането на кредитора е настъпила след изтичането на срока на покана изх. номер 4294/1 от 23. 06. 2010 г. предвид факта, че договорът може да бъде прекратен в случай на неплащане на две месечни вноски за погасяване на задължения по две последователни месечни извлечения; Не само с тази покана, а с редица други уведомления, ищецът е упражнил правото си да обяви договора за прекратен, а задълженията във връзка с него за предсрочно изискуеми; В този смисъл, правилно съдът е приел, че за датата на прекратяване на договора и предсрочна изискуемост на задълженията по него следва да се счита 08. 07. 2010 г., както и, че към датата на депозиране на исковата молба през 2017 г., предвиденият законов давностен срок е изтекъл, както в хипотезата на 3 /три/, така и в хипотезата на 5 /пет/ годишна давност, което прави претенцията на ищеца неподлежаща на принудително изпълнение, а искът изцяло неоснователен. По отношение на признаването на вземането с ефект прекъсване на давността се сочи, че неправилно решаващият състав е приел, че от направеното от ответника плащане от датата 31. 07. 2012 г., без съмнение може да се направи извода, че длъжникът признава вземането изцяло - и по основание, и по размер; Безспорно установено в съдебната практика е, че при изпълнение само на част от дължимото вземане чрез плащане, длъжникът признава дълга само до размера на изпълненото, тъй като само по отношение на него е налице заявена от длъжника воля, но не и относно остатъка от дълга; Волеизявлението на длъжника при частичното плащане обхваща единствено погасения сегмент от дадено вземане; Ето защо, в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга, в какъвто смисъл се цитира практика на ВКС, в която според касатора безпротиворечиво е възприето, че частичното плащане на едно задължение не съставлява признание за цялото задължение, по смисъла и с последиците на чл. 116 б. „а“ ЗЗД. Излага се и оплакване за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се сочи, че събраните в хода на производството доказателства не са разгледани в тяхната съвкупност, което по същество е довело до наличието на немотивиран съдебен акт. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по същество – отмяната му и отхвърляне на предявения срещу касатора иск със законните последици, не се заявява нарочна претенция за присъждане на разноски в производството по чл. 288 от ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по материалноправни и процесуалноправни въпроси, по отношение на които са налице основанията за допускане на касационно обжалване по 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК, както следва: 1. Какъв е приложимият давностен срок (дали това е общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД или по-краткият 3-годишен давностен срок по чл.111, б. „в“ от ЗЗД) при парични задължения, произтичащи от предоставена кредитна карта на физическо лице от небанкова финансова институция, представляват ли задълженията по този вид договори, периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и от кой момент започва да тече този давностен срок /начална дата/? Като се възпроизвежда становището на касатора в жалбата му, че в процесния случай процесните плащания са периодични, както и че е настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане на ищеца по договора за предоставяне на кредитна карта още през 2010 г., а искът е заведен през 2017 г. се твърди, че претенцията на ищеца е погасена по давност, както в хипотезата на 3 /три/, така и в хипотезата на 5 /пет/ годишна давност, което прави същата неподлежаща на принудително изпълнение, а искът изцяло неоснователен, в какъвто смисъл се цитират решение № 261 от 12. 07. 2011 г. по гр. д. № 795 от 2010 г., IV г. о., ГК и решение № 28 от 05. 04. 2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, постановени по чл. 290 и сл. ГПК; решение № 152 от 2. 02. 2021 г. на ВКС по т. д. № 385/2020 г., II т. о., ТК и определение № 417 от 11. 06. 2020 г. на ВКС по т. д. № 385/2020 г., II т. о., ТК; решение № 48 от 5. 06. 2012 г. на ВКС по т. д. № 49/2011 г., I т. о., ТК; решение № 131 от 25. 09. 2012 г. на ВКС по т. д. № 400/2011 г., II т. о., ТК; решение № 134 от 1. 07. 2013 г. на ВКС по т. д. № 135/2011 г., II т. о., ТК. Сочи се и задължителна съдебна практика за съдилищата, съобразно т. 2 на Тълкувателно решение № 2 от 28. 09. 2011 г. по тълк. д. № 2 от 2010 г., ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 18. 05. 2012 г. на ОСГТК на ВКС. 2. Дали при наличието на поведение (действия) на ответника, представляващи частично плащане на сума към кредитор, представляват действия, с които същият признава изцяло вземането, респективно погасителната давност се явява прекъсната за цялото вземане и започва да тече нова давност?; 3. Дали при наличието на поведение (действия) на ответника, представляващи плащане на сума към кредитор, на отпаднало правно основание (прекратен договор) представляват действия, с които същият признава изцяло вземането по претендирано отпаднало правно основание? Излага се, че волеизявлението на длъжника при частичното плащане, както в случая, обхваща единствено погасения сегмент от дадено вземане; Ето защо, в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга, в какъвто смисъл са решение № 26 от 24. 07. 2018 г. на ВКС по т. д. № 1853/2017 г., I т. о., ТК, решение № 87 от 24. 07. 2015 г. на ВКС по т. д. № 1171/2014 г., I т. о., ТК, решение № 100/11 г. на ВКС, II т. о., решение № 255/13 г. на ВКС, II т. о. и решение № 98/13 г. на ВКС, I т. о.; С цитираните решения, както и в други, постановени по реда на чл. 290 ГПК - № 255 по т. д. № 145/2012 г. на I т. о., № 215 по т. д. № 456/2012 г. на II т. о., № 161 по т. д. № 1934/2014 г. на I т. о. на ВКС и др., безпротиворечиво е възприето, че частичното плащане на едно задължение не съставлява признание за цялото задължение, по смисъла и с последиците на чл. 116 б. „а“ ЗЗД; В конкретния случай обаче, решаващият състав е основал своето неправилно решение изцяло на този свой неправилен правен извод, а именно, че с направеното от ответника плащане от датата 31. 07. 2012 г., същият е признал вземането изцяло - и по основание и по размер, и същото това плащане е прекъснало давността за цялото вземане, след което прекъсване започва да тече нова давност, с нов начален момент, в противоречие със съдебната практика на ВКС - основание за касационно обжалване по смисъла чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК; 4. Следва ли въззивния съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК, и следва ли да бъдат изложени мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи? Твърди се, че в конкретния случай, въззивният съд не е обсъдил направените от страна на въззиваемата страна обстоятелства и възражения по делото, както и подробно изложените съображения за правилност на първоинстанционното решение и в частност доводите в посока на настъпила предсрочна изискуемост на претендираните суми; Обжалваното решение съдържа преди всичко фактически констатации, но не и правни изводи, които да представляват мотиви в посока на основателността на иска; Съдът основава неправилното си решение единствено въз основа на извод за прекъсване на давността от частично плащане, при вече прекратен договор (отпаднало основание), което същият неправилно е приел за признаване на целия дълг, с което е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с решение № 192 от 29. 01. 2018 г. на ВКС по т. д. № 44/2017 г., I т. о., ТК, ВКС. Излага се също, без да се обосновава с конкретни твърдения, че от гореизложеното е видно, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставените въпроси имат значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: Събраните по делото доказателства установяват, че на 08. 09. 2008 г. страните по делото са сключили безсрочен Договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard MasterCard; Ответникът, като картодържател се е задължил да върне предоставения кредит, съгласно условията на договора; От писмените заключения на вещото лице, извършило в първата инстанция основна и допълнителна счетоводна експертизи /л. 264 и л. 276/ се установява, че: - общият размер на изтеглените в брой суми, заедно с таксите са в размер на 32706.31 евро, а плетените стоки и услуги са на обща стойност 270785.70 евро; - общият размер на изтеглените суми и покупки е 59782.01 евро; - начислените такси са в размер на 654 лева, а начислените лихви са в размер на 22237.31 евро; - общият размер на усвоените суми, такси и лихви е 82676.32 евро; - ответникът е извършил вноски по кредитната карта, в размер на 44084.38 евро; - към 27. 01. 2017 г. - датата на подаване на исковата молба в канцеларията на съда, усвоеният кредит, включващ начислените такси и лихви до 26. 02. 2013 г. е в размер на сумата от 38588.94 евро; Ответникът, като картодържател и в изпълнение на задълженията по договора е направил последна погасителна вноска на 31. 07. 2012 г., в размер на 1462.30 евро; По делото са приложени две покани за доброволно изпълнение с дати 22. 06. 2009 г. и 23. 06. 2010 г., в които има изрично изявления, че ако не се извърши плащане в срок до изтичането на 14 дни, ще се счита договорът за прекратен, а кредитът за предсрочно изискуем - л. 140 - л. 141; По делото няма доказателства за датите на връчване на тези покани; Последната покана за изпълнение, приложената на л. 88 от първоинстанционното производство, която е получена от ответника на 01. 10. 2012 г., не материализира изявление за прекратяване на договора; От датата 31. 07. 2012 г., на която ответникът е направил последна погасителна вноска по договора, в размер на 1462.30 евро до датата 27. 01. 2017 г., на която е подадена исковата молба в канцеларията на съда е изтекъл срок по-малко от пет години. При така приетото за установено по делото от фактическа страна, въззивният съд е приел от правна страна, че: Страните са субекти на материално правоотношение, породено от договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard MasterCard, съгласно който ищецът, като картоиздател е предоставил на ответника /картодържател/ кредит, който се усвоява чрез международна кредитна карта iCard MasterCard; Договорът е безсрочен и клаузите му установяват условията за връщане на кредита, както и дължимите се лихви, такси и комисионни; Ответникът, като държател на картата е усвоил кредит и останал задължен да върне главница в размер на сумата 38588.94 евро, поради което предявения частичен иск за сумата от 15338.76 евро е основателен в пълния предявен размер; Следва да се присъди и законната лихва върху посочената сума, считано от деня на подаване на исковата молба в канцеларията на съда - 27. 01. 2017 г.; Неоснователно е възражението на ответника, направено в отговора на исковата молба за изтекла погасителна давност, тъй като последното извършено от него плащане на 31. 07. 2012 г. във връзка с процесния договор има правното значение на признание на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД; Съгласно установената съдебна практика, по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора; Признаването трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението произхожда; Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора; Същественото е, че длъжникът трябва да е направил недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога, и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание; Без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано; Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно - писмено или устно, обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ или да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия - решение № 131 от 23. 06. 2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. IV г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 244 от 21. 01. 2020 г., постановено по гр. д. № 983/2019 г. от ВКС, ГК, 3-то г. о.; С оглед изложеното въззивната жалба е основателна, поради което следва да се отмени решението на първоинстанционния съд и вместо това да се постанови ново, с което ответникът да се осъди да заплати на ищеца по предявения частичен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 15338.76 евро, при обща претенция от 38481.42 евро, ведно със законната лихва, считано от 27. 01. 2017 г.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В процесният случай първият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По начинът по който е формулиран, отговорът му зависи изцяло от конкретните уговорки между страните по кредитното правоотношение относно начините и сроковете на погасяването на процесните вземания на кредитора – ищец, съответно – от също конкретно установените по делото обстоятелства относно правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита субективно материално право на ищеца. Поради изложеното въпросът е относим към правилността на решението, която може да бъде проверявана единствено в евентуално последващо производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от ГПК. Поради изложеното по отношение на него не се дължи преценка за наличието на допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване измежду уредените в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и третият въпрос на касатора, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция – никъде в решаващите си изводи, обусловили този изход и обективирани в мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е приемал, че договорът между страните е прекратен, а извършваните от ответника плащания са извършвани именно при предпоставяната от въпроса хипотеза – след неговото прекратяване, съответно - и на отпаднало основание, а това си остава само правно твърдение на касатора в подкрепа на защитната му теза по делото.

Вторият въпрос на касатора е правен и доколкото въззивният съд в мотивите си е обсъдил действието на извършено от длъжника – касатор, конкретно плащане по процесния договор между страните с действие прекъсване на давността за цялото процесно вземане на кредитора, по отношение на същия въпрос може да се приеме, че отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. В случая обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС /защо по отношение на същия въпрос не е налице критерият и по т. 3 от същия законов текст, е обяснено по-долу в мотивите по отношение на всичките четири въпроса на касатора/. Без изключение, както цитираната от касатора в изложението му, така и служебно известната на касационния състав практика на ВКС в приложимата материя, приемаща че частично плащане на едно задължение не съставлява признаване на цялото задължение по смисъла и с последиците на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, се отнася до възможностите за тълкуване на частичното плащане, като мълчаливо /чрез конклудентни действия/ признаване, но на вече определен по размер дълг, и се основава на предпоставката, че между страните не са налице нарочни уговорки относно значението на такова плащане за прекъсване на давността по отношение на цялото задължение. В този смисъл същата практика на касационната инстанция изследва конкретно въпросите, съобразно спецификата на всеки от казусите в частта му относно вида, начина и времето на частичното плащане, и възможностите за тълкуването му, като съставляващо признаване на целия дълг – платен ДДС по фактура по отношение стойността на цялата фактура; платена отделна фактура по договор, по който са издадени множество фактури, по отношение стойността на целия договор или неплатената част от задължението по него в цялост; значението на изявлението за прихващане и дали то съставлява признание за наличието в цялост на вземането на кредитора, срещу когото длъжникът му прихваща. Във всички от цитираните случаи обаче, при липсата на нарочни уговорки между страните по материалното правоотношение досежно значението плащане само на част от общото задължение, бива изследвано значението на това частично плащане и дали същото, с оглед конкретните отношения между страните, времето и начина на извършването му, конкретният начин, по който същото е обективирано и това до кого е адресирано обективиращото го волеизявление на длъжника, може да се тълкува като действие, макар и неизрично /конклудентно/, но съставляващо признание на целия дълг.

Процесният случай няма нищо общо с изложеното, поради което и към него цитираната от касатора практика е неприложима, а конкретно приетото от въззивния съд в мотивите му не разкрива противоречие със същата. Отношенията между страните по делото са по договор за револвиращ кредит /независимо от това, че е усвояван, обслужван и администриран чрез издаването и ползването на кредитна карта/, при който кредитополучателят многократно в рамките на периода на действие на договора, извършва усвояване и погасяване на /различни по размер и фактически ползвани за различни периоди от време/ суми в рамките на разрешения му кредитен лимит, без при това да се счита, че е в забава или друга форма на неизпълнение, стига да погасява по размер, в уговореното време и по уговорения начин, част от текущото кредитно салдо, дължимо при редовни плащания. При това сумата, която кредитополучателят дължи да върне към определен момент, като падежирала, е не определена отнапред по размер и падеж погасителна вноска, както е при останалите видове кредитни правоотношения, но е /периодично/ и конкретно определяема. Същата съставлява динамична величина, която се определя /в случая – ежемесечно/, като сбор от определени компоненти – главница, определени по вид, размер и допълнителни условия, при които се дължат /разсрочване или не на анюитетни вноски и др. п./ лихви, такси, комисиони и др. Конкретният размер на цялото задължение към определен момент се обективира в месечни извлечения, в които са конкретизирани и съответно – сумирани, отделните компоненти на целия дълг. Това, което кредитополучателят, за да не е в неизпълнение на договорните си задължения, дължи да заплати в определен срок след получаването на съответното месечно извлечение, е само посочената в него минимална погасителна вноска. Същата обаче се формира не както отделните, последователни погасителни вноски по останалите видове кредити – като падежирала към определен момент, отнапред разсрочена до този определен момент, и установена, дробна част от усвоения кредит, обикновено също отнапред установена в общ погасителен план, а като определен процент от размера на целия дълг, който размер на целия дълг, както се посочи, съставлява към всеки отделен момент динамична, променлива величина, и включващ всичките му компоненти – главница, всякакви лихви, комисиони и др., които съобразно уговорките между страните, са дължими към този момент, и са конкретизирани в съответното месечно извлечение. При изложеното видно е, че плащането на всяка отделна минимална погасителна вноска по всяко месечно извлечение, която минимална погасителна вноска е единствено задължителна за плащане в определен срок от получаването му, за да не изпадне длъжника в забава по отношение плащането на целия дълг, а плащането й е достатъчно, за да не е длъжника въобще в неизпълнение, съставлява признание на целия дълг по съответното месечно извлечение /съответно – и въобще по договора до момента/ - с всичките му компоненти и за целия му, усвоен и подлежащ на връщане, размер. При това, доколкото съобразно изричните уговорки в приложимите в отношенията между страните общи условия към договора за кредит, получаването на месечното извлечение и плащането изцяло или частично на дълговете по него, съответно – и на обективираната в него минимална погасителна вноска, определена като процент от целия размер на дълга към момента на съставянето му, имат характер на нарочно признаване на дължимостта на целия размер на дълга, то по отношение на такова плащане не се налага да се преценява дали същото има или не, действие му по прекъсването на давността за цялото задължение, както в посочената по-горе практика на ВКС, касаеща само конклудентните действия.

Четвъртият въпрос на касатора е правен, отговорът му е обуславящ за изхода на всеки правен спор, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса и на постановените в него актове, поради което и съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче, от една страна е налице противоречие в твърденията на касатора в обосноваване твърденията му за несъобразяване с практиката на ВКС, съдържащи се в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, където се твърди необсъждане от страна на въззивния съд, на направените от касатора /тогава въззиваем/, обстоятелства и възражения по делото, и на съответстващото му оплакване в касационната жалба, където пък се твърди само неразглеждане от страна на съда, на събраните в хода на производството доказателства в тяхната съвкупност. От друга страна, по отношение на този въпрос не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивите на обжалваното въззивно решение, макар и немногословни, но са последователни и в тях са обсъдени както твърденията и възраженията на страните по спора, така и са изложени обосновани изводи относно това кои от твърдените от страните факти съдът намира за установени по делото и кои не, както и на кои от събраните по делото доказателства основава тези си изводи. Налице са изводи на съда, основани на така събраните доказателства, досежно възникването или не на правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита, спорно субективно право на ищеца факти, и относно подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са неоснователни.

По отношение на всички, поставени в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, не е налице и само общо, бланкетно заявеният от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че по поставените от него въпроси е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това.

В допълнение касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, напротив - по поставените въпроси е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, включително и задължителна за съдилищата такава на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, част от която е цитирана и от самия касатор в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, и наличието на която поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставените въпроси, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 389 от 18. 03. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по в. гр. д. № 1400 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА О. Г. В., ЕГН: [ЕГН] да заплати на „АЙКАРД“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 1287 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: