ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1076
София, 07.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2334 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, предявена от синдиците на „Корпоративна търговска банка” АД (в несъстоятелност), приподписана от адв. В. В. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 374/07.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 911/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав, с което е потвърдено решение № 260340/21.09.2023 г., постановено по т. д. № 1577/2017 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, с което са отхвърлени предявените под евентуалност от синдиците на „КТБ” АД (в несъстоятелност) срещу „АГП Дивелопмънт“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 3, ал. 3 ЗБН (главния иск), чл. 59, ал. 5 ЗБН, чл. 59, ал. 3 ЗБН и чл. 59, ал. 2 ЗБН за признаване за установено, че прихващането, извършено с изявление с вх. № 12307/26.11.2014 г. е нищожно (по главния иск), съответно относително недействително (непротивопоставимо) по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ” АД (н.).
Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон и при неспазване на правилата на логическото мислене, поради което то е и необосновано. Твърди, че процесното компенсаторно изявление е нищожно, тъй като то е извършено при съществуване на уредените в чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ, чл. 3, ал. 2 ЗБН и чл. 36, ал. 2 ЗКИ нормативни забрани, като от отнемане на лицензията на банката за извършване на банкова дейност – 06.11.2014 г., влиза в сила забраната на чл. 3, ал. 2 ЗБН, а правните последици от неспазването, уредени в ал. 3, са нищожност на действията и сделките по отношение на кредиторите. Счита, че в процеса на доказване ищецът е установил по несъмнен начин всички материални предпоставки, обуславящи относителната недействителност на процесното компенсаторно изявление по смисъла на чл. 59, ал. 5 ЗБН (макар и тази правна норма да е обезсилена като противоконституционна, тя следвало да намери приложение при решаване на настоящия казус, тъй като съгласно правото на ЕС, което притежава примат над националното законодателство, било допустимо обратно действие на тази разпоредба); на чл. 59, ал. 3 ЗБН - знанието у ответника за настъпилата неплатежоспобност на банката, т. е. недобросъвестността на кредитора трябва да се презумира от факта, че всеки български гражданин е узнал, че банката е изпаднала в такова състояние, с издаването на УС на БНБ решения, съгласно които в резултат на спиране на плащанията към клиенти „КТБ” АД е поставено под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност; на чл. 59, ал. 2 ЗБН – не е спазена предписаната от закона форма за действителност на компенсаторното изявление (писмена форма с нотариална заверка на подписа).
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „Приложима ли е редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН, приета на 28.11.2014 г., за процесните прихващания въпреки обявения за противоконституционен § 8 от ЗИДЗБН, с който е придадено обратно действие на чл. 59, ал. 5 ЗБН, доколкото с определение от 15.11.2022 г. на СЕС по дело С-260/21 се допуска държава членка да приеме общи правила относно прихващането в рамките на банковата несъстоятелност дори ако те имат обратно действие?“; 2. „С оглед противоречието между определение от 15.11.2022 г. на СЕС по дело С-260/21 и Решение № 8/27.05.2021 г. на Конституционния съд, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 8 на ЗБН, следва ли да се приложи редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН, приета на 28.11.2014 г., доколкото правото на Европейския съюз има примат над националните законодателства на държавите членки на Европейския съюз, включително над Конституцията и решенията на Конституционния съд?“ (по тези два въпроса се твърди противоречие с акт на СЕС); 3. „От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН – от откриването на производството по несъстоятелност на търговската банка или на един по-ранен етап?“; 4. „Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН (в редакцията преди 28.11.2014 г.), да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия? При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон? Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване?“; 5. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност?“; 6. „Узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет страница на БНБ не следва ли да се приеме за публично оповестена и достигнала до всеки заинтересован от ситуацията в КТБ и най-вече длъжници и кредитори на банката?“ и 7. „Приложима ли е нормата на чл. 3, ал. 2 ЗБН по отношение на прихващане, което представлява и искане за извършване на платежна операция?“ (твърди се, че правният отговор по материалноправните въпроси от т. 3 до т. 7, вкл. ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото).
Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез синдиците на несъстоятелната банка, като тя е приподписана от адвокат с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от съдебната експертиза се установява, че по счетоводни данни от банката към момента, когато е извършено процесното компенсаторно изявление – на 26.11.2014 г., релевантният кредит е бил погасен въз основа на извършени предходни прихващания и плащания с налични средства на дружеството, поради което не е налице валидно пасивно вземане, което да бъде погасено с активното вземане по разплащателната сметка на „АГП Дивелопмънт“ АД. Освен липсата на пасивно вземане, според съдебната експертиза, сумата от 509206,58 лв. по разплащателната сметка на ответника е била налична само вследствие на погрешни счетоводни данни, като резултат от неправилно сторнирани погасителни вноски по кредита (и тази грешка на последващ етап е била отстранена), т. е. липсвало е ликвидно активно вземане, а, за да се упражни правото на прихващане на длъжника, вземанията трябва да са действителни - в случая било изяснено, че те не са съществували, поради което само на това основание предявените искове се явяват неоснователни. Но дори и да са съществували годни за компенсиране насрещни парични вземания, въззивният съд е счел, че предявените под евентуалност обективно съединени искове са неоснователни по следните правни съображения:
Апелативният съд е изяснил, че по приложението на чл. 3, ал. 2 ЗБН (по главния иск) е формирана по реда на чл. 290 ГПК казуална практика - решение № 239/15.05.2018 г. по т. д. 986/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, с която е разяснена нормативната воля на законодателя, изразена в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН (от датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ се забранява извършването на разпоредителни сделки и действия с имущество на банката, с изключение извършването на обичайни разноски, насочени към неговото запазване и управление; от същата дата не могат да се извършват действия и сделки, насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение, като с разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗБН са прогласени за нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността всички действия и сделки, извършени в нарушение на ал. 2). С това съдебно решение е изяснено, че систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН, във връзка със специалния иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН налага правния извод за наличието на различни, уредени в закона, фактически състави, поради което и в случай като процесния – при осъществени прихващания от длъжник на банката нормата на чл. 3, ал. 2 ЗБН не може да намери приложение, респ. разпоредбата на чл. 3, ал. 3, във вр. с ал. 2 ЗБН, уреждаща нищожността на действия и сделки, не може да се тълкува разширително. В този смисъл и използваният термин „изпълнение на задължение“ не следвало да се възприеме като събирателен израз, включващ и прихващането, което, принципно, представлява способ за погасяване на задължения, наред с подновяването и опрощаването, а не като изпълнение на задължение. Прието е и, че нормата на чл. 3, ал. 2 ЗБН има за обект действия и сделки, осъществими от банката като участник в оспореното правоотношение. Следователно, прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките по чл. 3, ал. 2 ЗБН и подлежи на оспорване само на основание чл. 59, ал. 3 и чл. 59, ал. 5 ЗБН, като те са специални за този погасителен способ норми, поради което предявеният иск с правно основание чл. 3, ал. 3 ЗБН, във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗБН е неоснователен.
След отхвърляне на главния иск въззивният съд е разгледал предявените под евентуалност обективно съединени искове. Изяснил е, че с чл. 59 ЗБН се въвежда специална уредба на действието, респ. недействителността на прихващанията, извършени от или по отношение на банка в несъстоятелност. Тези разпоредби са материалноправни, поради което съобразно основния принцип новите материалноправни норми се прилагат спрямо настъпили при тяхното действие юридически факти, като обратна сила може да им се придаде само по изключение и то с изрична законова разпоредба - чл. 14 ЗНА. Принципът на правна сигурност е производен на принципа на правовата държава и принципа за закрила на законно придобити права, гарантирани от Конституцията на Р. Б. Апелативният съд е приел, че в този смисъл са и мотивите на КС по решение № 4/11.03.2014 г. по к. д. № 12/2013 г., с което е разяснено, че поначало законът действа занапред и се прилага само по отношение на факти и обстоятелства, които възникват след влизането му в сила. Законодателят е овластен да определи свободно въпроса за границите на действие на законите във времето и по отношение на правоотношенията, които са възникнали при действието на отменения закон, но ще бъдат решени при действието на новия закон. Когато на новия закон се придава действие спрямо възникнали и съществуващи правоотношения, които са „заварени“, е налице несъщинско обратно действие или незабавно действие на новия закон. За да действа новият граждански закон спрямо възникналите преди влизането му в сила правоотношения, е необходимо законодателят изрично да им придаде обратна сила. Същинско обратно действие новият закон има само тогава, когато той засяга придобити вече права или погасени задължения. КС се е произнесъл, че когато новият закон преурежда вече настъпили правни последици от юридическите факти, е налице обратно действие на закона.
Апелативният съд е приел за установено, че релевантното прихващане, извършено от ответника с изявление, което е достигнало до банката на 26.11.2014 г., е осъществено преди изменението на разпоредбата на чл. 59 ЗБН с § 9 от ЗИД на държавния бюджет на РБ за 2014 г. (ДВ, бр. 98/28.11.2014 г.), като съгласно § 12 от ПЗР на този закон е регламентирано законът да влезе в сила от обнародването му - 28.11.2014 г., а с § 8 от ПЗР към ЗИД на ЗБН (ДВ, бр. 22/2018 г., допълнен с ДВ, бр. 33/2019 г.) изрично е предвидено, че чл. 59, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 ЗБН се прилагат от 20.06.2014 г. С § 8 от ПЗР на ЗИДЗБН (ДВ бр. 22/2018 г.) на приетите изменения в материалноправната норма на чл. 59 ЗБН с § 9 от ЗИД на държавния бюджет на Р. Б. за 2014 г. (ДВ, бр. 98/28.11.2014 г.) е придадено обратно действие по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗНА от 20.06.2014 г. С решение № 8/27.05.2021 г. по к. д. 9/2020 г. по описа на КС нормата на § 8 от ПЗР на ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/2018 г.) е обявена за противоконституционна, като това решение се прилага, считано от 12.06.2021 г.
Въззивният съд е счел, че с решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. 5/2019 г. на КС на РБ е разрешен съществуващият между страните правен спор относно правните последици на обявяването на закона за противоконституционен – с това решение е изяснено, че контролът за конституционност е един от основните механизми на конституционната правова държава и, че тя не търпи законодателство, което противоречи на Конституцията, поради което прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1, а именно, че никой закон не може да противоречи на Конституцията и ако противоречи, то той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Следователно, спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага, като целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд, уронващи върховенството на Конституцията, а противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Въз основа на тези разяснения апелативният съд е обосновал правното съждение, че обявената за противоконституционна разпоредба на § 8 от ПЗР на ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/2018 г.) не е приложима за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство.
Въззивният съд е счел, че тъй като измененията в чл. 59 ЗБН са влезли в сила от датата на публикуването им в ДВ, те намират приложение само за възникналите след влизането му в сила правоотношения и факти, поради което новият закон не е относим към заварените правоотношения - възникнали по силата на закона или въз основа на юридическите факти, каквото представлява извършеното прихващане, насочено към погасяване на насрещните парични вземания до размера на по-малкото. Следователно, при преценка на действителността на процесното прихващане, извършено с едностранно изявление от ответника, апелативният съд е приел, че трябва да приложи действалият към момента на извършването на прихващането материален закон, а именно нормата на чл. 59 ЗБН (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в тази редакция недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е прихващането, извършено от длъжника (банката) след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. В този смисъл, относително недействителни са само онези прихващания, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността. Доколкото нормата изцяло възпроизвеждала правилото на чл. 645, ал. 4 ТЗ, по което е формирана непротиворечива съдебна практика, че нормата урежда недействителността единствено на прихващания, извършени от длъжника в производството по несъстоятелност, апелативният съд е приел, че тези изводи следва да бъдат отнесени и към действителния смисъл на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН (преди изменението с ДВ бр. 98/2014 г.).
Въззивният съд е изяснил, че процесното прихващане не е извършено от длъжника (банката в несъстоятелност), а от ответника - с едностранно волеизявление, поради което по отношение на действието на извънсъдебната компенсация не е осъществен фактическият състав, уреден в нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, за прогласяване на относителната му недействителност - налице е разлика в субекта, извършил оспореното волеизявление за прихващане, и в лицето, по отношение на чиито действие тази норма е предвидила възможността прихващането да бъде прогласено за относително недействително. Счел е за ирелевантна датата, на която е открито производство по несъстоятелност, тъй като този факт нито е бил въведен като материална предпоставка, включена във фактическия състав на чл. 59, ал. 5 ЗБН, нито е от значение за настъпването на правните последици от извършеното извънсъдебно прихващане. Въз основа на тези правни съждения и искът с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН е отхвърлен.
Разглеждайки предявения под евентуалност иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд е достигнал до правни извод, че и този иск е неоснователен. Приел е, че съобразно тази разпоредба прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, в случай че кредиторът е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Изяснил е, че съгласно предположението, уредено в чл. 59, ал. 4 ЗБН, се счита, че кредиторът е знаел, че е настъпила неплатежоспособност, ако вземането или задължението му е придобито след датата на вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ. В случая извършеното прихващане предхожда тази дата, поради което не е приложима уредената в чл. 59, ал. 4 ЗБН необорима презумпция за знание на извършилия прихващанията кредитор за настъпила неплатежоспособност на банката. Съобразил е, че с исковата молба ищецът обосновава този иск с доводи за знание, основано на взетото и общоизвестно (огласено в медиите), решение № 73 по протокол от 20.06.2014 г., с което УС на БНБ поставя „КТБ“ АД под специален надзор, допълнено с решение № 74/22.06.2014 г., с които банката е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност, и затварянето на офисите на банката. С исковата молба са въведени и твърдения за изнесен на 22.10.2014 г. на сайта на БНБ доклад за икономическото състояние на „КТБ“ АД, който дава заключение, че капиталът на банката е отрицателна величина, и който е бил известен на ответника като засегнато лице от тази информация.
Апелативният съд е счел, че съгласно чл. 116 ЗКИ Централната банка поставя банка под специален надзор в случаите на чл. 115 ЗКИ, когато тя не е изплатила влогове, които са изискуеми и ликвидни; БНБ е започнала процедура по чл. 20, ал. 1, т. 2 ЗГВБ и банката не отговаря на изискванията за преструктуриране по ЗВПКИПП. При така очертаните законови предпоставки за издаване от УС на БНБ на решение за поставяне на банката под специален надзор тези факти, дори да се приемат за известни на ответника, са различни от състоянието на неплатежоспособност на банката, предвид на което и издаденото от БНБ решение № 73 на УС на БНБ по протокол от 20.06.2014 г. и знанието на ответника за него не обосновават извод за недобросъвестността му, доколкото то би представлявало само вероятност за състояние на неплатежоспособност, но не и за нейното наличие. За да обоснове своя правен извод, въззивният съд се е позовал на формираната на основание чл. 290 ГПК с решение № 239/15.05.2018 г. по т. д. №986/2017 г., I т. о. на ВКС и решение № 160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г., II т. о. на ВКС съдена практика.
Приел е, че по делото не са представени каквито и да е доказателства за знание у ответника на цитирания от ищеца доклад за икономическо състояние на „КТБ“ АД, качен на сайта на БНБ, като последният факт не е обявен от съда за безспорен, нито законова норма презумира обявени на сайт данни за общоизвестни, породи което не може да бъде обоснован правен извод, че ответникът е знаел за включените в последния доклад данни за икономическото състояние на „КТБ“ АД, вкл. че капиталът на банката е отрицателен. Изяснил е, че с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 51/21.07.2020 г. по т. д. 3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д. 1721/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 /17.12.2020 г. по т. д. 3089/2018 г. по описа на ВКС, II т. о. е прието, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор - като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, нито със спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Под „знание за неплатежоспособност“ по смисъла, вложен в чл. 59, ал. 3 ЗБН, следва да се разбира узнаване на удостоверено от БНБ, в качеството на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 3, ал. 2 ЗКИ (редакция преди изменението – ДВ, бр. 62/2015 г.) - преди то да бъде материализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност. Именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Въззивният съд е споделил изцяло дадения отговор на относимите и поддържани и пред него правни въпроси с цитираната практика на ВКС, като е съобразил и недоказаността на субективния елемент от нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН, поради което е счел и този иск за неоснователен.
Апелативният съд е разгледал и иска с правно основание чл. 59, ал. 2 ЗБН, като е приел, че уреденото в тази правна норма правило не намира приложение при решаване на правния спор, предмет на делото – тя е относима само при открито производство по несъстоятелност, тъй като тогава банката се представлява от синдици. Моментът, в който е отправено изявлението за прихващане - 26.11.2014 г., предхожда 22.04.2015 г., от който момент с решение № 664 по т. д № 7549/2014 г. на СГС е открито производството по несъстоятелност на банката и са назначени синдици, поради което и липсата на нотариална заверка на подписите в изявлението за прихващане не предпоставя валидността му. По тези правни съображения и този иск е отхвърлен.
Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първите два материалноправни въпроси, макар и да са обусловили правните съждения на въззивния съд (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), не отговорят на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са разрешени в противоречие с практиката на СЕС, изясняваща правилното тълкуване и приложение на правото на ЕС, и в частност с определение от 15.11.2022 г. на СЕС по дело С-260/21. В т. 1 от диспозитива на този акт е постановено, че чл. 19, § 1, втора алинея от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държава членка да приеме общи правила относно прихващането в рамките на банкова несъстоятелност дори ако те имат обратно действие, но в т. 41 от съобразителната му част (мотивите) е изяснено, че приемането от държава членка на общи гражданскоправни или търговскоправни разпоредби относно режима на прихващането в рамките на банкова несъстоятелност, дори те да имат обратно действие, само по себе си не може да наруши посочените в точки 39 и 40 от настоящото определение изисквания, като този извод не засяга съответствието на подобни разпоредби с националното право, което следва да се прецени единствено от националните юрисдикции.
Именно с решение № 8/27.05.2021 г. на КС по к. д. № 9/2020 г. компетентният национален орган е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН (ДВ, бр. 22/2018 г.; доп., бр. 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г.), с която бе придадено обратно действие (от минал момент – от 20.06.2014 г.) на релевантната в настоящия казус правна норма – уредена в чл. 59, ал. 5 ЗБН, поради което, като е достигнал до правния извод, че обезсилената разпоредба не следва да намери приложение при висящото исково производство, въззивният съд не е постановил своето решение в противоречие с акт на СЕС.
Третият материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд – той не е имал повод да разсъждава от кой момент възниква правото за предявяване на иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН (в релевантната редакция на тази правна норма при извършване на процесното прихващане – преди изменението с ДВ, бр. 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г.), тъй като с оглед на обстоятелството, че процесното прихващане е извършено от кредитора, а не от длъжника (банката), тази правна норма не е приложима в настоящия казус (към релевантната редакция тази разпоредба урежда относителната недействителност на прихващанията, извършени от несъстоятелния длъжник (банката) след началната дата на неплатежоспособността, какъвто не е настоящият случай).
Четвъртата група материалноправни въпроси не отговарят на посочената специална процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН (в релевантната редакция) е ясна, като не е възниквало съмнение в съдебната практика какъв смисъл е вложен в термина „длъжник“ (в релевантната редакция на тази правна норма).
Петият материалноправен въпрос също не отговоря на нормативните изисквания, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за изясняване на действителната нормативна воля на законодателя, вложен в разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН, не е необходимо да се извършва изправително, разширително или корективно тълкуване. Тази правна норма не е неясна – тълкувана систематически с разпоредбата на ал. 1 (вкл. и в релевантната редакция), се достига до правния извод, че тя урежда извършването на прихващане от кредитор след откриване на производство по несъстоятелност на банка, като формата за действителност на едностранното волеизявление, с което се упражнява потестативното право на компенсация, следва да бъде извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписа, като, за да породи правопогасително действие, то трябва да достигне до знанието на синдика на несъстоятелния длъжник. До този правен извод е достигнал и въззивният съд, приемайки, че правната норма е приложима само при вече открито производство по несъстоятелност (едва тогава банката се представлява от синдици), а процесното волеизявление за прихващане е извършено на 26.11.2014 г., който момент предхожда датата, на която е открито производство по несъстоятелност на банката – на 22.04.2015 г., поради което липсата на нотариална заверка на подписите в изявлението за прихващане не се отразило върху неговата действителност.
Шестият материален въпрос не е правен по смисъла на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – по същество, с него се релевира правен довод за необоснованост на обжалвания съдебен акт (касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК), но касационната инстанция може да се произнесе по неговата основателност едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване в селективното производство по чл. 288 ГПК.
Последният (седмият) материалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като по правилното приложение и тълкуване на правната норма, регламентирана в чл. 3, ал. 2 ЗБН, е формирана константна съдебна практика, вкл. и цитираната от апелативния съд, която настоящият съдебен състав счита за правилна, поради което не би се достигнало до промяна в тълкуването, респ. до различното приложение на тази правна норма.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед на изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция на основание чл. 59, ал. 7 ЗБН дължимата държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на сумата от 30 лв. следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността на банката.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 374/07.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 911/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 59, ал. 7 ЗБН „К. Т. БАНКА” АД (н.), ЕИК[ЕИК] да заплати в полза на бюджета на ВКС от масата на несъстоятелността държавна такса за производството по чл. 288 ГПК сумата от 30 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.