ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1078
София, 07.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2078 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ню Лего” ЕООД, чрез адв. К. Т. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 268/23.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 181/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което изцяло е отменено решение № 1587/19.12.2023 г., постановено по т. д. № 691/2023 г. по описа на СГС, ТО, VI-21 състав, и вместо него изцяло е отхвърлен предявеният от „Ню Лего” ЕООД срещу ЗД „Б. И. АД пряк осъдителен иск с правно основание 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 62000 лв., представляваща част от обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Ж. П. К. вследствие на настъпилата на 14.04.2018 г. кончина на нейния баща П. К. К. при ПТП, причинено от В. И. Й., чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ЗД „Б. И. АД през релевантния период чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, като предявеното парично вземане е придобито чрез два договора за цесия, сключени на 10.05.2018 г. и 17.07.2018 г., ведно със законната лихва от 10.04.2023 г. до окончателното заплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неговата необоснованост – в противоречие с правилата на логическото мислене и при анализа на събраните по делото доказателства апелативният съд е достигнал до погрешния фактически извод, че носителят на процесното парично притезание - Ж. П. К., надлежно изцяло го е прехвърлила на трето за спора лице – „Източна консултантска компания” АД, като съобщението за тази цесия е достигнало до знанието на длъжника – ответното застрахователно дружество, преди уведомлението от този цедент за прехвърляне на същото парично вземане на ищеца в настоящото исково производство. В този смисъл, счита, че ответникът не е установил достоверната дата на уведомлението на цедента до длъжника за прехвърляне на релевантните вземания на „Източна консултантска компания” АД, като необосновано въззивният съд е достигнал до фактическото съждение, че то е получено от длъжника на 18.07.2018 г. Поддържа, че апелативният съд е достигнал до тези необосновани изводи поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане в съвкупност на всички събрани по делото доказателства.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 4 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса, уточнени от касационната инстанция съгласно задължителните тълкувателни разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК: 1. „Как се разрешава въпросът за доказателствената тежест и за последиците от недоказването, за задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан?” (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение № 95/21.07.2016 г. по т. д. № 1280/2015 г. на ВКС, I т. о.; решение № 50257/11.09.2023 г. по гр. д. № 2714/2021 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 71/08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 61/07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г. на ВКС, I гр. о. и решение № 61/07.07.2022 г. по гр. д. № 1659 /2020 г. на ВКС, I гр. о.); 2. „Как се разрешава въпросът за възпрепятстването на доказването по смисъла на чл. 161 ГПК, като основание съдът да приеме недоказания факт за съществуващ?” (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение № 195/29.06.2016 г. по гр. д. № 665/2016 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 190/25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ВКС, IV гр. о. и решение № 195/29.06.2016 г. по гр. д. № 665/2016 г. на ВКС, 4 IV гр. о.); 3. „Как се разрешава въпросът за доказателствената сила на показаната в частния автентичен документ дата, според изричната разпоредба на чл. 181, ал. 1 ГПК” (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение № 50117/08.08.2023 г. по т. д. № 113/2021 г. на ВКС, I т. о.; решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 32/03.08.2020 г. по т. д. № 423/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 167/03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на ВКС, IV гр. о.) и 4. „Как се разрешава въпросът за задължението на въззивния съд да извърши съвкупна преценка на всички доказателства, данни по делото и доводи на страните при постановяване на решението си” (по този правен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, така и с казуалната - решение № 15/30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.).
Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото съдебно производство не съществува спор, а и от представеното споразумение от 27.08.2018 г. се установява, че ответникът извънсъдебно е признал възникването на неговата договорна отговорност като застраховател по отношение на Ж. П. К. – пострадала вследствие на кончината на нейния баща, настъпила при ПТП на 14.04.2018 г., като през релевантния период деликтната отговорност на виновния водач на процесното МПС е била обезпечена чрез сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – ответният застраховател е признал, че дължимото застрахователно заместващо обезщетение за причинените на този пострадал неимуществени вреди от смъртта на нейния баща възлиза на сумата от 160000 лв. Тя е заплатена от застрахователя на „Източна консултантска компания” АД, след като на 18.07.2018 г. е получил уведомление от кредитора (бенефициера) по процесния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите Ж. П. К., че е цедирал цялото си вземане, представляващо обезщетение за причинените имуществени и неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие към „Източна консултантска компания” АД. Въззивният съд е приел, че ищецът основава своята активна материалноправна легитимация по предявения осъдителен иск за сумата от 62000 лв. въз основа на два договора за цесия, като Ж. П. К. е уведомила на 24.07.2018 г. ответника, че е цедирала част от вземането си в размер на исковата сума.
Апелативният съд е изяснил, че съгласно правната норма на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В доктрината и в съдебната практика договорът за цесия се дефинирал като съглашение, при което се осъществява промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея - това е договор за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Тъй като този транслативен договор е каузален, неформален и консенсуален, с постигането на съгласие между страните вземането преминава от цедента върху цесионера, т. е. последният придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права - чл. 99, ал. 2 ЗЗД. По отношение на длъжника договорът за цесия не поражда действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора, поради което вземането преминава върху цесионера със самото му сключване. Страни по договора за цесия са цедентът и цесионерът – това съглашение не поражда нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а променя само лицето, на което той трябва да изпълни. Длъжникът не е страна по договора за цесия, независимо че договорът е от значение за него - с оглед надлежното изпълнение на задължението и освобождаването му от отговорност (той не може да иска унищожаването на договора, развалянето му или прекратяването му, тъй като това са права, които законът е предоставил на страните по него; тези права биха могли да се упражнят от трети спрямо договора лица само по силата на изрична правна норма, каквато не уредена по отношение на договора за цесия). След като е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД от предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът може да осъществи надлежно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има правопогасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно, поради което за действителността на изпълнението е ирелевантно дали договорът за цесия съществува, или страда от пороци и какви са те. Обратното би означавало при спор за надлежността на изпълнението да се поставят въпросите за това как и в какъв обем следва да се извършва преценката от длъжника за валидността на договора за цесия и дали е положена дължимата грижа за установяване на правата на новия кредитор. В случай че длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД на новия кредитор – дори и при липса на договор за цесия, той се освобождавал от задължението си, а първоначалният кредитор следвало да насочи претенциите си към новия кредитор, поради което длъжникът нямал интерес да изследва наличието и валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД - такъв интерес липсвал и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор би могло да бъде отказано само поради липсата на уведомление.
Апелативният съд е приел, че до получаване на съобщението от длъжника цесията създава едно релативно правно състояние, като в този случай се счита, че вземането е прехвърлено само в отношението цедент-цесионер, а по отношение на всички останали правни субекти цедентът е титуляр на вземането. Изрично в разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД е регламентирано, че цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. С ТР № 142-7/1954 на ОСГК на ВС е прието, че единствено съобщението, което е направено от цедента, е действително. За длъжника - до получаване на уведомлението, изпратено от цедента, правата на цесионера са във висящо състояние. Наистина, то създавало несигурност и възможност цедентът да прехвърли няколко пъти едно и също вземане. В този случай обаче съобщението за което и да е прехвърляне, пристигнало първо при длъжника, ще възпроизведе действие и ще обезсили останалите. В случаите, в които е налице подобно недобросъвестно отношение от страна на цедента, въпросът трябвало да се разреши чрез спорове между самите цесионери, но не и с отправяне на искане към длъжника за повторно плащане, тъй като при положение, че е платил на първото получено уведомление, същият е изпълнил точно. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД била уредена в защита на длъжника.
Въз основа на така изложените правни съображения въззивният съд е заключил, че ответникът като длъжник по застрахователното правоотношение е получил първото уведомление за цедиране на притежаваното от кредитора вземане на 18.07.2018 г. Ищецът е оспорил достоверността на датата на получаване на уведомлението, като е поискал ответника да представи извлечение от регистъра, в който се завеждат постъпващите в дружеството пратки. Това процесуално задължение е изпълнено, като е представена и регистрационно-контролна карта за пратката – тези документи не били оспорени от ищеца. От тях се установявало, че на 18.07.2018 г. ответникът е получил уведомление от кредитора Ж. П. К. за прехвърляне на цялото вземане, представляващо релевантното застрахователно обезщетение, на „Източна консултантска компания” АД. Следователно, считано от 18.07.2018 г. за ответника кредитор на това парично вземане е „Източна консултантска компания” АД. Този извод не могъл да бъде променен от обстоятелството, че впоследствие ответникът е получил уведомление от Ж. П. К. за прехвърляне на вземането на следващ кредитор - към момента на получаване на второто уведомление – на 24.07.2018 г., тя вече не се е явявала (по отношение на ответника) кредитор на вземането. За длъжника по вземането второто уведомление не е било подадено от актуалния за него кредитор, поради което въззивният съд е счел, че с извършването на плащане на сумата от 160000 лв. към „Източна консултантска компания” АД длъжникът е изпълнил надлежно своето парично задължение, представляващо застрахователно обезщетение.
Апелативният съд е изяснил, че ирелевантно за спора представлява обстоятелството, че в настоящото производство ответникът не е представил договора за цесия, на който „Източна консултантска компания” АД основава своята материална легитимация като кредитор – от съществено значение бил фактът дали застрахователят, като е заплатил на „Източна консултантска компания” АД, се е освободил от породеното при настъпване на процесното застрахователно събитие правно задължение за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на пострадалата неимуществени вреди вследствие на кончината на нейния баща. Въззивният съд е обосновал правното съждение, че към момента, когато е изпълнил своето задължение, ответното застрахователно дружество е престирало съобразно изискванията на закона - след получено уведомление от страна на своя първоначален кредитор, в какъвто смисъл са уредените в чл. 99, ал. 4 ЗЗД нормативни изисквания. С плащане на задължението то е било погасено чрез изпълнение. Решаващият съд е изяснил, че ако ищецът претендира той да е действителният кредитор по това вземане, този въпрос следвало да бъде разрешен в спор или с неговия праводател Ж. П. К. или с лицето, което също се е легитимирало като кредитор на ответника, но не и в спор с ответника.
При така изяснените правнорелевантни обстоятелство и изложените правни доводи въззивният съд е счел, въззивната жалба за основателна, поради което като неправилно е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения осъдителен иск.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият процесуалноправен въпрос не отговоря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и тази, посочена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Апелативният съд е приел, че ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, представлява обстоятелството, че ответникът не е представил договора за цесия, на който „Източна консултантска компания” АД основава своята материална легитимация като кредитор, тъй като към момента, когато е изпълнил своето правно задължение, ответното застрахователно дружество е престирало съобразно изискванията на закона - след получено уведомление от своя първоначален кредитор. Уведомлението за втората цесия е получено по-късно, поради което съобразно транслативния характер на договора за цесия ищецът, основаващ своята материална легитимация въз основа на втория договор за прехвърляне на вземането, не се явява надлежен кредитор на ответника (пострадалата вече не е била носител на процесното вземане поради неговото прехвърляне на първия цесионер). В този смисъл, въззивният съд е заключил, че за длъжника по вземането второто уведомление не е било подадено от актуалния за него кредитор, поради което с извършването на плащане на сумата от 160000 лв. към „Източна консултантска компания” АД застрахователят е изпълнил надлежно своето парично задължение, представляващо застрахователно обезщетение. От друга страна, при точното разпределение на доказателствената тежест в изготвения от първоинстанционния съд доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че ответникът е установил чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, правнорелевантното обстоятелство, че уведомлението на кредитора-цедент за извършване на първата цесия е достигнало първо до знанието на длъжника– на 18.07.2018 г. Счел е, че ответникът е изпълнил своето процесуално задължение да установи по несъмнен начин в процеса на доказване, че датата на получаване на това уведомление е достоверна – представени са неоспорени от ищеца извлечение от регистъра, в който се завеждат постъпващите в дружеството пратки, и регистрационно-контролна карта за пратката. От тях се установявало, че на 18.07.2018 г. ответникът е получил уведомление от кредитора Ж. П. К. за прехвърляне на цялото вземане, представляващо релевантното застрахователно обезщетение, на „Източна консултантска компания” АД, поради което, считано от 18.07.2018 г., за ответника кредитор на това парично вземане е „Източна консултантска компания” АД. Този извод не могъл да бъде променен от обстоятелството, че впоследствие ответникът е получил уведомление от страна на Ж. П. К. за прехвърляне на вземането на следващ кредитор - към момента на получаване на второто уведомление (на 24.07.2018 г.), тя вече не се е явявала - по отношение на ответника, кредитор на вземането. За да достигне до доказателствения извод, че уведомлението на кредитора до длъжника за първата цесия на спорното парично притезание е достигнало до знанието на ответника на 18.07.2018 г., въззивният съд е съобразил, че ищецът не е оспорил представените документи, годни да установят достоверността на тази дата, поради което, основавайки своето вътрешно убеждение въз основа на тях, той не е постановил своя краен съдебен акт в противоречие с установената практика на ВКС.
Вторият процесуалноправен въпрос не отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е от значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Въззивният съд не имал повод да приложи уредената в чл. 161 ГПК процесуална тежест, тъй като, от една страна, неблагоприятните последици от недоказаност на правнорелевантен факт, който трябва по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК да бъде установен по несъмнен начин (чрез пълно и главно доказване) от страната, на която е възложено това процесуално задължение, следва да се разграничава от недобросъвестното процесуално поведение на страна в процеса, която съзнателно е създала пречка за събиране на допуснати от съда доказателства (арг. чл. 161 ГПК), а от друга страна, апелативният съд е приел, че ответникът, на когото е указано в доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК тежестта на доказване, по безспорен начин е установил достоверността на датата на получаване на уведомлението на кредитора до длъжника за първата цесия – на 18.07.2018 г.
Третият процесуалноправен въпрос също не е обусловил правния извод на въззивния съд, поради което той също не отговаря на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – апелативният съд не е излагал правни доводи за правното естество на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия – от кредитора на длъжника, като частен документ, а е приел, че ответникът е установил чрез пълно доказване, че това уведомление е достигнало до знанието му именно на 18.07.2018 г., като от представените от него и неоспорени от ищеца доказателства тази дата трябва да се приеме за достоверна по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба и нейния писмен отговор правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост. При тяхното съвкупно обсъждане, вкл. и тези, които не са оспорени от ищеца и установяват достоверността на датата на уведомлението на кредитора по първата цесия, въззивният съд е обосновал правния извод, че процесното парично вземане е било надлежно прехвърлено на трето на спора по настоящото дело лице - „Източна консултантска компания” АД, което - с оглед на транслативното действие на цесията, представлява действителният кредитор, поради което при получаване на второто уведомление от Ж. П. К. за прехвърляне на вземането на следващ кредитор – ищеца (на 24.07.2018 г.), тя вече не се е явявала - по отношение на ответника, кредитор на вземането и не би могла втори път надлежно да го прехвърли. Следователно, въззивният съд е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба и нейния писмен отговор правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - то да е очевидно неправилно. Правните доводи, с които се обосновава този селективен критерий, съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при обосноваване на логическата мисловна дейност на съда, което е довело до неговата необоснованост. Но за да установи този твърдян порок на въззивното решение, касационната инстанция трябва да извърши присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Следователно, неправилността, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
В отговора на касационната жалба ответникът по нея е поискал да му бъдат присъдени съдени разноски за касационното производство, но това процесуално искане се явява неоснователно, тъй като не са представени доказателства за тяхното извършване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 268/23.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 181/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.