О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 799/16.10.2023 г.
[населено място]
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№2294/22г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на В. М. Т. и на С. С. К. против решение №765/10.12.2021г. по т. д.№558/21г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №261479/30.11.2020г. по гр. д.№10932/2019г. на Софийски градски съд, с което по предявени от публичния изпълнител при НАП искове по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК са обявени за недействителни спрямо Държавата извършените на 13.07.2015г. между „Аско резидънс“ЕООД и касаторите сделки по прехвърляне на недвижими имоти.
В касационната жалба на В. Т. се поддържат оплаквания за недопустимост, необоснованост и неправилност на решението на апелативния съд, поради несъобразяване с материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Недопустимостта се обосновава с произнасяне на въззивния съд при липса на предпоставки за съединяване на исковете срещу двете физически лица, доколкото се касае за различни недвижими имоти и за искове с различна родова подсъдност /конкретно се твърди, че искът срещу Т. подлежи на разглеждане по правилата на чл.104 ГПК на районен съд/. Твърди се неправилност на извода на въззивния съд за доказаност на предпоставката за уважаване на иска по чл216 ал.1 т.4 ДОПК – намерение за увреждане у дружеството-прехвърлител по сделката, като се поддържа, че само наличието на връчена заповед за възлагане на ревизия не е достатъчно такъв извод да бъде обоснован, а съществуващите между дружеството и Т. предходни отношения /останали необсъдени от въззивния съд/ опровергават тезата за наличие на намерение за увреда. Касаторът счита, че в отклонение от процесуалните правила, апелативният съд е приложил нормата на чл.181 ал.1 ГПК заключавайки, че споразумението между тези ответници от 2011г. няма достоверна дата, тъй като НАП няма качеството на трето лице по смисъла на посочената разпоредба. Сочи се като необсъдено от състава на САС възражението на страната, че прехвърлените с нотариалния акт мазе и паркомясто нямат характеристики на самостоятелни обекти, а представляват общи части към по-рано прехвърления самостоятелен обект – апартамент в същата сграда, поради което не могат да бъдат обект на принудително изпълнение и следователно – прехвърлянето им в обслужване на апартамента не уврежда държавата. В касационната жалба са изложени допълнително съображения и за неоснователност на предявения в условията на евентуалност иск по чл.216 ал.1 т.2 ДОПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения срещу този касатор иск с присъждане на разноски за всички инстанции.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, чл.280 ал.2 предл. 2 и предл.3 ГПК. Поддържа се, че, освен че по гореизложените съображения въззивното решение е вероятно недопустимо, то е и очевидно неправилно. Предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК се обосновава с доводи за несъответствие на формираните от въззивния съд изводи с доказателствата по делото. Касаторът счита, че в отклонение от практиката на ВКС /решение №436/22.12.2011г. по гр. д.№308/11г. на ІІІ г. о., решение №27/28.02.2013г. по т. д.№410/12г. на ІІ т. о. и решение №9/08.05.2020г. по гр. д.№1683/19г. на ІV г. о./ съдът се е произнесъл по следните материално-правни въпроси: 1. Може ли съдът да достигне до извод за наличие на намерение за увреждане у длъжника по смисъла на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК само въз основа на обективни данни по делото, без ищецът да е представил каквито и да е доказателства за този субективен елемент?; 2.Кога се приема, че е налице субективният елемент „намерение за увреждане“ у длъжника като основание за уважаване на иска по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК?; 3.Наличието на разпоредителна сделка с имуществени права след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия достатъчно ли е, за да се приеме, че намерението за увреждане е доказано или субективният елемент от състава на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК подлежи на установяване от ищеца при условията на пълно и главно доказване като вид вътрешномисловно - емоционално състояние на длъжника-ответник, респективно на неговите управителни органи? Приложимостта на същия допълнителен критерий касаторът поддържа и с въпросите от процесуален характер: 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните? /противоречие с решение №143/06.02.2017г. по т. д.№2693/14г. на ІІ т. о. и решение №93/02.05.2019г. по гр. д.№3457/18г. на ІV г. о./; 5.Има ли публичният изпълнител качеството на трето лице по смисъла на чл.181 ал.1 ГПК по отношение на частен документ, различен от атакуваната сделка, предмет на иска по чл.216 ал.1 ДОПК, представен от ответника като писмено доказателство в хода на производството? /противоречие с решение №235/04.06.2010г. по гр. д.№176/10г. на ІІ г. о., решение №128/20.08.2018г. по т. д.№1744/17г. на ІІ т. о., решение №284/17.01.2014г. по гр. д.№2415/13г. на І г. о. и решение №23/14.04.2020г. по т. д.№950/19г. на ІІ т. о./; 6. Може ли съдът да приеме, че представен по делото частен документ няма достоверна дата, ако насрещната страна в процеса не е оспорила датата на документа и не попада в кръга на третите лица по смисъла на чл.181 ал.1 ГПК? /противоречие с решение №235/04.06.2010г. по гр. д.№176/10г. на ІІ г. о., решение №128/20.08.2018г. по т. д.№1744/17г. на ІІ т. о. и решение №32/18.06.2019г. по т. д.№1109/18г. на І т. о./.
Срещу касационната жалба е подаден писмен отговор от Национална агенция за приходите, в който страната е възразила срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до контрол по същество, както и срещу основателността на изложените в нея оплаквания и искания.
Останалите участници в производството – „Аско резиденс“ЕООД и С. К. не са взели становище по касационната жалба на В. Т..
В касационната жалба на другия ответник С. К. се навеждат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, която се обосновава с доводи за липса на правен интерес ищецът да иска обявяване на относителна недействителност на сключената между него и първия ответник „Аско резиденс“ЕООД сделка с оглед последващата /но преди датата на завеждането на исковата молба/ продажба на част от закупените с атакуваната сделка недвижими имоти на трети, неучастващи в производството лица; за липса на предпоставки за субективно съединяване на исковете срещу двамата ответници - физически лица; за липса на родова подсъдност на окръжния съд на иска, насочен срещу ответника В. Т.. По аналогични на предходно изложените в жалбата на Т. съображения за липса на доказаност на намерението на дружеството за увреждане на Държавата е оспорена правилността на извода на въззивния съд, че такова е налице. Допълнително се сочат като опорочаващи съдебния акт липсата на обсъждане от страна на съда на възраженията на страната, свързани с предмета на дейност на дружеството и безуспешните му до момента на продажбата опити недвижимият имот – фитнес зала, да бъде отчужден; липсата на обсъждане на свидетелските показания, установяващи, че имотът – фитнес зала – дълго време не е могъл да бъде продаден и на факта, че същият е бил обременен с ипотека. Развити са и съображения за неоснователност на предявения в условията на евентуалност иск по чл.216 ал.1 т.2 ДОПК. Поискано е въззивното решение да бъде отменено с отхвърляне на иска след разглеждането му по същество, като на касатора бъдат присъдени направените за всички инстанции съдебни разноски.
В писменото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се обосновават предпоставките за допускане на касационен контрол в хипотезите на чл.280 ал.2 предл.2 /вероятна недопустимост на решението по вече изложените съображения/ и предл.3 ГПК /очевидна неправилност, поради несъответствие на изводите на съда със събраните по делото доказателства/, както и на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Последната допълнителна предпоставка касаторът К. счита за осъществена с част от въпросите, формулирани и в изложението на предходния касатор, а именно : 1. Може ли съдът да достигне до извод за наличие на намерение за увреждане у длъжника по смисъла на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК само въз основа на обективни данни по делото, без ищецът да е представил каквито и да е доказателства за този субективен елемент?; 2.Кога се приема, че е налице субективният елемент „намерение за увреждане“ у длъжника като основание за уважаване на иска по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК?; 3.Наличието на разпоредителна сделка с имуществени права след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия достатъчно ли е, за да се приеме, че намерението за увреждане е доказано или субективният елемент от състава на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК подлежи на установяване от ищеца при условията на пълно и главно доказване като вид вътрешномисловно - емоционално състояние на длъжника-ответник, респективно на неговите управителни органи? /противоречие в разрешенията дадени от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в решение №436/22.12.2011г. по гр. д.№308/11г. на ІІІ г. о., решение №27/28.02.2013г. по т. д.№410/12г. на ІІ т. о. и решение №9/08.05.2020г. по гр. д.№1683/19г. на ІV г. о./ , както и 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните? /противоречие с решение №143/06.02.2017г. по т. д.№2693/14г. на ІІ т. о. и решение №93/02.05.2019г. по гр. д.№3457/18г. на ІV г. о./;
Останалите страни по делото – НАП , „Аско резиденс“ЕООД и В. Т. не са се ангажирали със становище по тази касационна жалба.
Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
И. Н. агенция по приходите е предявил с исковата молба срещу „Аско резиденс“ЕООД, С. К. и В. Т. в субективно и обективно евентуално съединяване искове по чл.216 ал.1 т. т.4 и 2 ДОПК. Навел е твърдения за дължимост на публично вземане на Държавата от „Аско резиденс“ЕООД в размер на 722 722,92 лв., установено с ревизионен акт, влязъл в сила на 02.05.2017г.; за липса на каквото и да било имущество на дружеството, от което това вземане да би могло да бъде удовлетворено; за извършени от дружеството след връчването на заповедта за възлагане на ревизията разпоредителни сделки с недвижими имоти в полза на ответника С. К. /продажба с нотариален акт от 13.07.2015г. на самостоятелен обект с идентификатор № 68134.1107.219.1.54, находящ се в сграда на адрес [населено място] район Красна поляна [улица] ет.1 с предназначение за спортна и развлекателна дейност; с площ от 349.10кв. м и подземни паркоместа от подземен гараж на две нива в същата сграда - №13 с площ 30.566кв. м., №34 с площ 30.566 кв. м, №38 с площ 30.566 кв. м, №39 с площ 30.566кв. м./ и в полза на ответника В. Т. /продажба с нотариален окт от същата дата – 13.07.2015г. на находящо се в същата сграда на адрес [населено място] район Красна поляна [улица] мазе №9, което се придава към собствения на купувача апартамент №14 с площ 6.10 кв. м и подземно паркомясто № 2 с площ 30.566 кв. м./. Наведени са твърдения, че сделките са извършени след връчването на заповедта за ревизия, при липса на друго имущество на дружеството и с намерение да се увреди публичния взискател, както и че даденото по тях значително надхвърля по стойност полученото от дружеството /доколкото заплатената цена за недвижимите имоти е значително под данъчната им оценка/.
Първоинстанционният съд е приел да разгледа евентуално предявените искове в избраната от ищеца последователност, а именно: като главни е разгледал исковете по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК. В тази връзка е обсъдил подробно събраните по делото доказателства – писмени, гласни, оценителна и счетоводна експертизи, от които е приел за установено, че заповедта за възлагане на ревизия на „Аско резиденс“ЕООД е връчена на дружеството по реда на чл.30 ал.6 ДОПК на 06.07.2015г.; че със същата са установени негови публични задължения в размер на 722 722,92 лв., като няма данни за погасяването им да са постъпвали плащания; че с два нотариални акта от 13.07.2015г. описаните в исковата молба недвижими имоти са били продадени на ответниците К. и Т.; че дружеството е било съдлъжник с „Аско 96“ЕООД по договор за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД с дължима към 13.07.2015г. главница по него в размер на 374 127,05 лв., за обезпечаването на който дълг дружеството е ипотекирало в полза на банката продадения впоследствие на К. самостоятелен обект с идентификатор № 68134.1107.219.1.54; че между „Аско резиденс“ЕООД и ответника В. Т. е било подписано споразумение от 15.07.2011г., с което закупеното от последния с атакуваната сделка паркомясто №2 му е било предоставено за безвъзмездно ползване за срок от 48 месеца като обезвреда за търпените от него вреди от забавата на дружеството да го снабди с разрешение за ползване на апартамент №14 в същата жилищна сграда, съгласно предварителен договор между страните от 2008г., след изтичането на който срок страните са се споразумели мястото да бъде закупено за цена от 5000 лв. /за този документ, като частен такъв, съдът е признал за достоверна дата на съставянето му датата, на която е бил представен по делото – 29.11.2019г./; че, според свидетелските показания, закупеното от К. помещение за спортни цели от 2011г. било обявено за продажба като фитнес зала, същото било в лошо състояние и започнало да функционира като такова едва от началото на 2020г.; че ответното дружество е разполагало със сметка, разкрита в „Банка ДСК“ЕАД през 2009г. и закрита през 2013г., без да са налице данни за наличности, движения и операции по нея; че липсва счетоводна документация, установяваща осчетоводяване на приходи от продажби и наеми на дружеството. При така установената фактическа обстановка съдът е направил извод за основателност на главните искове по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК.Съобразявайки практиката на съдилищата в аналогични случаи, е развил съображения, че разпоредбата на чл.135 ал.1 изр.2 ЗЗД в случая не намира приложение, тъй като специалният закон цели да защити обществените интереси по събиране на публичните вземания и поради това не поставя изискване за доказване намерение за увреждането у приобретателя по сделката. Цитирайки практика на касационната инстанция по чл.290 ГПК първоинстанционният съд е посочил, че намерението за увреждане у длъжника, като елемент от фактическия състав на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, не се презюмира, а за него се съди по обективните му външни проявления – предшестващи, съпътстващи и последващи негови действия и се установява след преценка на всички факти по конкретния спор, включително чрез косвени доказателства, доколкото прякото доказване на намерението като вътрешно мисловно-емоционално състояние чрез факти, които го материализират, е трудно. Установеността на това намерение у дружеството при извършването на двете сделки съдът е извел от това, че към 13.07.2015г., само седмица по-рано, дружеството е било известено за възложената ревизия с връчването на заповедта; че същият, като търговец, е бил наясно с извършваната от него търговска дейност и съответно, че биха могли да бъдат установени неплатени от него публични задължения, които впоследствие са и установени в размер над половин милион лева; че липсват доказателства за налично друго имущество, достатъчно за покриване на тези задължения.
За да потвърди така постановеното първоинстанционно решение съставът на САС е препратил към мотивите на първата инстанция, които е споделил напълно и е изложил свои съображения по наведените в жалбите на К. и Т. възражения. Приел е, че предявените от публичния изпълнител конститутивни искове са допустими, като е отказал да уважи като основателни възражението на К.,че към датата на предявяването на иска срещу него той не е бил собственик на имотите, както и това на Т., че към датата на предявяването на иска закупените от него имоти са били семейна имуществена общност. Изложил е съображения, че правният интерес от предявяването на иска произтича от вида на търсената защита, а способът за реализиране на правата по евентуално положително решение по него, не е част от предмета на обсъждане; позовал се е на ТР №3/2016г. по тълк. д.№3/16г. на ОСГК на ВКС, според което по искове, касаещи собственост на вещи, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, предявени от или срещу съпрузи, последните са необходими, но не задължителни другари, поради което предявяването им срещу единия от тях не води до недопустимост на постановеното решение.
Като неоснователни са намерени възраженията на двамата въззивника за липса на установено намерение за увреждане.Посочил е, че такава би могла да се приеме в случай на постъпили в патримониума на дружеството средства от продажбата на имотите, които да са послужили за погасяване задълженията към държавата, но такива доказателства не са могли да бъдат събрани по делото, въпреки положените усилия от вещото лице по допуснатата счетоводна експертиза, което не е успяло да намери достъп до счетоводната документация на дружеството.Поради отказа на дружеството да попълни с доказателства относно финансовото си състояние делото, съдът е приложил разпоредбата на чл.161 ГПК и е приел за доказани фактите, че дружеството не е разполагало с други активи, освен процесните и че цената по сделките не е постъпила в патримониума на продавача. Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за доказано намерение за увреждане у дружеството-длъжник съдът е навел и установения въз основа на служебна проверка по вписванията в Търговския регистър факт, че само две седмици след осъществяването на атакуваните сделки едноличният собственик на капитала В. К. е прехвърлил всичките си дялове на трето лице, като след тази дата няма никакви данни за извършвана от дружеството дейност, в потвърждение на което е и липсата на публикувани по партидата на дружеството счетоводни отчети. Въз основа на така установените обстоятелства съдът е приел за доказан субективният елемент от фактическия състав на разпоредбата на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК – намерението на длъжника, като продавач по сделките, да увреди държавата с отчуждаването на активите на дружеството, лишавайки кредитора от възможността да насочи върху тях принудително изпълнение, а обстоятелството, дали върху имотите е имало учредени ипотеки или не, е намерено за ирелевантно за изхода на спора, доколкото въпросът с поредността на удовлетворяване на кредиторите се решава в хода на принудителното изпълнение.
Като неоснователно съдът е намерил възражението на ответника Т., с което се поддържа като противопоставим за установяването на намерението за увреждане факт, че между него и дружеството е имало сключено споразумение от 2011г. за продажбата на паркомясто №2. Посочил е, че споразумението, като частен документ, не се ползва спрямо трети лица с достоверна дата и обвързваща доказателствена сила и следователно не може да бъде направен категоричен извод, че е сключено на посочената в него дата, а не за нуждите на процеса. Въпреки този извод, съдът е посочил, че дори да се приеме обратното, споразумението няма характеристиките на предварителен договор по чл.19 ал.3 ЗЗД, по силата на който дружеството да се е задължило да прехвърли имотите на ответника, въпреки публичните му задължения.
В решението са изложени и съображения за неоснователност на наведените едва във въззивното производство възражения за давност, които съставът е намерил за недопустими, доколкото не произтичат от факт, настъпил след приключването на устните състезания пред първата инстанция.
Настоящият състав на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставки, обуславящи извод за вероятна недопустимост на решението на САС нито на посоченото от касаторите основание, нито по други съображения, които съдът е длъжен служебно да изследва. Основанията за недопустимост на съдебното решение са посочени в т.9 на ППВС №1/85г. – съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск; поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора; недопустимо е решението, с което не е разгледан иск на предявеното основание, или е разгледан иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; недопустимо е и решението, което е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар.
Нито едно от посочените общи основания не се констатира в случая. Изложените от касаторите оплаквания също не обосновават недопустимост на въззивния съдебен акт. Поначало липсват процесуални пречки за съединяването на искове, касаещи прехвърлителни сделки с различни недвижими имоти и различни приобретатели, но почиващи на общи факти, произтичащи от действия на един и същи ответник и предявени от един и същи ищец. В подобни случаи законът изрично допуска и служебно съединяване на искове, като определяща за преценката на съда е връзката между тях /чл.213 ГПК/. Обстоятелството, че единият от исковете подлежи на разглеждане по правилата на родовата подсъдност на районен съд, не опорочава постановеното от окръжния съд решение до степен на неговата недопустимост по аргумент от разпоредбата на чл.270 ал.4 ГПК. Поради това поддържаното в този смисъл от касатора В. Т. възражение за недопустимост на въззивното решение по уважения срещу него иск е неоснователно. Неоснователно е и възражението на касатора С. К. за недопустимост на обжалвания от него съдебен акт поради липса на правен интерес от воденето на иска по чл.216 ал.1 ДОПК с оглед последващото отчуждаване на придобитите от него със сделката имоти в полза на трети лица. Правният интерес от конститутивния иск, какъвто е предявеният, е признат от самия законодател и наличието му е достатъчно да бъде обосновано с наличието на породения между страните гражданско-правен спор, тъй като този интерес произтича от естеството на търсената защита, както правилно е приел и въззивният съд. Дали и как ищецът би могъл да удовлетвори правата си по евентуално положително за него съдебно решение с оглед конкуриране правата му с правата на третите лица, последващи приобретатели на имотите, е въпрос, който няма значение за допустимостта на предявения иск по чл.216 ал.1 ДОПК, доколкото само последните биха могли да изберат дали да противопоставят такива на взискателя в последващо изпълнително производство. Цитираното в подкрепа на възражението за недопустимост тълкувателно решение №2/09.07.2019г. по тълк. д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС в мотивите му по т.3 не изключва априори възможността кредиторът да се удовлетвори от прехвърления от длъжника му с относително недействителната сделка недвижим имот при наличието на последващ приобретател, както и допуска той да води в отделно производство иск за относителна недействителност на извършената последваща сделка, без да въздига наличието на предявен такъв в предпоставка за допустимост на иска по първата сделка.
Изложеното обосновава извод за неприложимост на основанието за селектиране на касационната жалба по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК.
Поставените в обосноваване основанието по чл.280 ал.1 ГПК в изложенията и на двамата касатори въпроси от 1 до 3, формулирани по идентичен начин, са свързани с формираните от въззивната инстанция изводи за наличие на специфичната предпоставка за относителна недействителност на транслативните сделки – намерение у длъжника за увреждане на кредитора му, но не осъществяват общото изискване за допустимост на касационното обжалване. Вторият въпрос е изцяло хипотетичен, принципен отговор на същия не може да бъде даден, доколкото извод за наличието на посочения субективен елемент може да бъде направен само след извършване преценка на конкретните обстоятелства, установени със съответните доказателства, във всеки отделен случай. Първият и третият от въпросите са поставени в контекста на поддържана от касаторите теза, че съдът е направил извод за наличието на намерение у длъжника да увреди Държавата само на базата на връчената му преди сделките заповед за възлагане на ревизия, което обективно е невярно. Първата инстанция, към чиито мотиви въззивният съд е препратил, приобщавайки ги към своя съдебен акт, е приела за доказано намерението за увреждане, като е съобразила косвените факти, че сделките са извършени само седмица след като дружеството-прехвърлител е било известено за възложената ревизия с връчването на заповедта; че същото има качеството търговец и поради това е наясно с извършваната от него дейност, включително със счетоводното й отчитане и пораждането в резултат на дейността на публични задължения, констатирани по-късно в особено голям размер; че липсва каквото и да било друго налично имущество на дружеството, с което тези задължения биха могли да бъдат покрити. От своя страна въззивният съд е допълнил тези констатации на решаващата първа инстанция, като е съобразил липсата на ангажирани от ответниците доказателства сумите от продажбите изобщо да са били заприходени в счетоводството на дружеството - продавач, за да послужат за удовлетворяването на задълженията към държавата, както и служебно констатирания факт, че две седмици по-късно едноличният собственик на капитала му е прехвърлил всичките си дялове на трето лице, след което никаква негова дейност не е била отчетена. Доколкото така изложените от двете инстанции мотиви са в съответствие със сочената от самите касатори практика на ВКС по чл.290 ГПК, с която се приема, че намерението може да бъде установявано и с косвени доказателства, след преценка на всички релевантни за това обстоятелства, не може да бъде направен извод и за приложимост на соченият в допълнение с трите въпроса критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Четвъртият въпрос е от процесуално-правен характер и касае дейността на въззивната инстанция като такава по същество, поради което може да му се признае характер на обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но само доколкото сочените от касаторите като останали необсъдени от въззивния съд възражения и доказателства са били своевременно въведени в предмета на спора и имат пряко значение за изхода на делото. В случая касаторите са релевирали оплаквания, че съдът не е изследвал изобщо въпроса за момента, в който на дружеството е била връчена заповедта за възлагане на ревизията; че не е обсъдил възраженията им във въззивните жалби, свързани с основния предмет на дейност на дружеството-продавач – строителство и продажба на недвижими имоти; че не е съобразил установеното с гласните доказателства, че фитнес-залата дълго време е била безуспешно предлагана за продажба; че същата е била ипотекирана в полза на банка и с продажбата й са били намалени задълженията на дружеството; че не е съобразил предходните отношения между дружеството и касатора Т. във връзка с придобит по-рано апартамент в същата сграда. Обстоятелството, свързано с момента на връчване на заповедта за възлагане на ревизия, не е било спорно между страните в първоинстанционното производство, следователно същото не е част от предмета на спора, по който съдът дължи произнасяне; възражение в този смисъл не е било повдигано и пред въззивната инстанция. Останалите възражения и доказателства са били наведени пред първата инстанция и поддържани във въззивната жалба, но са приети от съда за неотносими към опровергаването на факта, основно мотивирал решаващия извод на съда, че, при наличието на значителни по размер публични задължения, с атакуваните сделки дружеството се е разпоредило с единственото свое налично имущество. Поради това формулираният процесуален въпрос не представлява годно общо основание за допускането на касационно обжалване, при който извод не следва да бъде обсъждан допълнителният критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Последните два въпроса, поставени в касационната жалба на В. Т. касаят мотивите на съда, по които той е отказал да кредитира представеното от него споразумение с „Аско резиденс“ЕООД от 2011г., с оглед характера му на частен документ, като неустановяващо релевантни към момента на извършването на атакуваната сделка обстоятелства. И тези въпроси не осъществяват общото изискване за селектиране на жалбата му, тъй като не са обуславящи крайния изход на делото – видно от мотивите на решението, съдът е направил извод за основателност на иска дори и при съобразяване на посоченото доказателство като такова с достоверна дата, сочейки, че предходно сключеното споразумение между страните за прехвърляне на имотите няма характер на предварителен договор, по силата на който продавачът да се е задължил да прехвърли същите въпреки наличието на публични задължения. Във връзка с този извод касаторът не е формулирал правен въпрос. Поради това по приложимостта на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не следва да се излагат съображения, съгласно посоченото в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не се констатира и основанието за осъществяване на селекцията поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Меродавна за това основание е неправилността, която се установява от прочита на съдебния акт, без да се извършва допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Касаторите не са изложили обосновка защо считат въззивното решение за очевидно неправилно в контекста на изложеното по-горе. Цитирането на законовия текст с оплакване за несъобразяване изводите на съда с доказателствата по делото /което по същество е оплакване за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК/, не би могло да обоснове приложимост на основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
Поради това настоящият състав на ВКС Второ търговско отделение намира, че достъпът до касационен контрол на решението на Софийски апелативен съд следва да бъде отказан с настоящото определение.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба на В. Т. следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от горното, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №765/10.12.2021г. по т. д.№558/21г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. М. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] ул.“З. Д. №18 ет.2 ап.14 да заплати на Национална агенция за приходите [населено място] сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за производството пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: