ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2218

гр. София, 30.04.2025 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 1120 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. А., против решение № 456 от 04.12.2023 г. по гр. дело № 246/2023 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение с уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. Обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с необсъждане на всички наведени от страните доводи и възражения относно предпоставките за ревандикиране на имота, нищожността на процесния договор за продажба поради заобикаляне на закона (заобикаляне на забраната по чл. 152 ЗЗД, представляващо основание различно от привидността, неправилно възприета от въззивния съд) и невъзможен предмет, следващ от установените по производството данни, и придобиването на имота по давност, както и с липсата на преценка на всички събрани по производството доказателства при неправилно дадени указания за подлежащите на доказване факти. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните въпроси: 1. Трябва ли съдът при изясняване на фактическата обстановка да обсъди и прецени всички правнорелевантни факти, от които се пораждат или погасяват права и задължения според хипотезата на правните норми, на които се позовават страните. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТP № 1 от 09.12.2013 г. пo тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТP № 1 от 04.01.2001 г. пo тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 50101 от 25.01.2023 г. по гр. дело № 68/2022 г. на ВКС, II г. о.; 2. Може ли въззивният съд да игнорира показания на свидетел, които са събрани по негови указания за установяване на факти поради пропуск на първата инстанция, само защото не са изложени пред първата инстанция от същия свидетел. Навежда, че при отговора на този въпрос въззивният съд се е отклонил от установената практика на ВКС, обективирана в решение № 50242 от 29.11.2022 г. по гр. дело № 117/2022 г. на ВКС, IV г. о.; 3. Дължи ли въззивният съд обсъждане на доказателствата, върху които се основават оплакванията във въззивната жалба. Посочва, че по този въпрос е налице несъответствие със задължителната съдебна практика в ТP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТP № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 4. Привидна ли е прехвърлителната сделка, извършена в нарушение на чл. 152 ЗЗД, и нужно ли е за доказването на обезпечителната цел да има обратно писмо или друг писмен документ. Излага, че въззивният съд е дал отговор на този въпроси, който е в противоречие с практиката, установена в решение № 38 от 07.03.2022 г. по гр. дело № 1778/2021 г. на ВКС, III г. о., и ТP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради неправилно дадени от въззивния съд указания за подлежащите на доказване релевантни факти; 5. За да се осъществи владение на чужд имот, нужно ли е съгласието на собственика на имота. Въпрос, който се поддържа от касатора, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр. дело № 509/2022 г. на ВКС, II г. о.; 6. Може ли да се образува етажна собственост в еднофамилна двуетажна жилищна сграда с един собственик и за да се отдели като реална част етаж от къща с цел да стане самостоятелен обект, нужен ли е одобрен инвестиционен проект по чл. 202 ЗУТ, и 7. Длъжен ли е съдът, за да зачете вещните права на страна по делото, която се легитимира като собственик на реална част от сграда въз основа на договор, да изясни дали прехвърлената реална част отговаря на изискванията за самостоятелен обект. Свързва последните два въпроса с оплакванията в касационната жалба за извършена от въззивния съд преценка за легитимацията на ищеца като собственик на имот при несъобразяване на наведеното възражение за нищожност на процесния договор при невъзможен предмет, предвид установените по делото данни от събраните доказателства, които налагат и прилагането на императивните правила за изискванията за самостоятелен обект на собственост. Поддържа, че последният (седми) от поставените въпроси е разрешен и в противоречие с решение № 50122 от 18.01.2023 г. пo гр. дело № 109/2022 г. на BKC, I г. о., поради задължението на въззивния съд служебно да извършва проверка за съответствието с императивни правни норми.

Излага като основание за допускане до касационно обжалване и очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Извежда наличието й с разглеждането на възражението за нищожност нa прехвърлителна сделка на имота поради нарушаване на забраната на чл. 152 33Д с доказване на действия от приобретателя за прехвърлянето на имота нa длъжника, с даденото значение на изразеното желание на кредитора (приобретател) да влезе във владение на имота, предмет на прехвърлителната сделка, и с приемането на срока на договора за заем като негов съществен елемент.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – П. Н. С., е подал отговор на касационната жалба, в който изразява съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по подадена на 21.03.2022 г. искова молба от П. С. против М. А. с предявени иск по чл. 108 ЗС за установяване на собственост въз основа на договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 128 от 24.02.2009 г. и предаване на владението на 1/2 идеална част от дворно място от 310 кв. м в [населено място], [улица], представляващо УПИ *-* в кв. 512 по плана на града и с идентификатор *** по кадастралната карта, заедно с втори етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***** и съответните идеални части от общите части на сградата, и иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 3600 лева.

Така предявените искове са оспорени от ответника М. А. в срока по чл. 131 ГПК, възразявайки че той е собственик на имота поради нищожност на договора за продажба като сключен при заобикаляне на забраната по чл. 152 ЗЗД за обезпечаване на негови парични задължения към П. С., предмет на гр. дело № 5503/2017 г. и гр. дело № 797/2017 г. на Русенски РС и свързани с договор за заем за осигуряване на заемни средства за започване на търговска дейност, а при евентуалност поради придобиването на имота по давност. Наведено е в последното проведено пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 25.01.2023 г., преди приключване на съдебното дирене, въз основа на посочените за установени по делото данни за несъответствие на втория етаж от жилищната сграда с изискванията за самостоятелен обект на собственост и невъзможност за изправяне на несъответствието при еднофамилния характер на къщата, възражение за нищожност на договора и засягане на прехвърлителния му ефект.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника М. А. с наведени оплаквания за постановяване на първоинстанционното решение в противоречие със закона поради неправилно прилагане на чл. 152 ЗЗД и на приложимите разпоредби за жилище, респ. за възможността предметът на сделката да е годен самостоятелен обект на право на собственост за легитимиране на ищеца въз основа на договора, необоснованост на изводите на районния съд поради неправилна преценка на доказателствата и липсата на разпределяне на тежестта на доказване относно конкретни релевантни факти по направените от него възражения. С нея е направено и доказателствено искане за допускане на техническа експертиза, което въззивният при разглеждане на делото в открито съдебно заседание от 12.09.2023 г. е отхвърлил, като направено по несвоевременно възражение за нищожност на договора при невъзможен предмет.

За да постанови решението, въззивният съд и чрез препращане по чл. 272 ГПК е приел за установено, че с договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 128 от 23.02.2009 г. М. А. е продал на П. С. 1/2 идеална част от дворно място, цялото с площ 310 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], заедно с целия втори етаж от двуетажна жилищна сграда с площ 41.50 кв. м, състоящ се от две стаи, коридор и тераса, и със съответните идеални части от общите части на сградата, за сумата 15090.20 лева, съответстваща на данъчната оценка на имота. С експертното заключение, прието от районния съд за установяване на средния пазарен наем, същият е описан като част от двуетажна жилищна сграда със сутерен, с две стаи от двете страни на стълбището в къщата и санитарен възел с вход от тераса. Изложил е въззивният съд, че въз основа на договор за паричен заем по нотариален акт за договорна ипотека от 23.03.2009 г. П. С. е предоставил на М. А. заемни средства от 25800 лева, които следвало да се върнат до 01.04.2010 г., а при неизпълнение в срок и с 20 % лихва за всеки просрочен месец. За обезпечение на вземанията по този договор за заем страните са учредели с нотариалния акт договорна ипотека върху останалата 1/2 идеална част от поземления имот, заедно с бечовия (полуприземен) етаж от къщата и съответните идеални части от общите части на сградата.

Прието е от въззивният съд, че въз основа на подадено от П. С. заявление по гр. дело № 797/2017 г. на Русенски РС за събиране на вземанията по договора заем е издадена заповед № 485 от 13.02.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу М. А. за сумата 25800 лева, заедно със законната лихва от 09.02.2017 г., като подаденото заявление е отхвърлено за разликата над 25800 лева до сумата от 30000 лева, претендирана като част от сумата 50000 лева. Издадена е в полза на П. С. и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. дело № 3749/2017 г. за сумата от 24200 лева - договорна лихва, претендирана частично от сумата от 417960 лева за периода 02.04.2010 г. – 09.02.2017 г., като установителният иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземането е отхвърлен с влязло в сила решение по гр. дело № 5503/2017 г. по описа на Русенски РС поради нищожност на клаузата за уговарянето й.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел искът по чл. 108 ЗС за основателен поради доказване на принадлежността на имота на ищеца П. С. въз основа на договора за продажба и владението му без основание от ответника М. А., който първоначално е живял в имота след продажбата му със съгласието на новия собственик, последният впоследствие манифестирал желание да влезе във владение на собствения си имот, в която насока свидетелствали показанията на В. В., Н. Р. и Т. Т. (свидетели на ищеца П. С.). В тази насока съдът е приел за изолирани показанията на св. М. Р. (представител на ответника в исковото производство по чл. 422 ГПК), че през 2017 г. ищецът е искал само да му бъдат върнати парите и нямал претенции към имота, а и за оборени поради липсата на предприети от ищеца П. С. правни действия във връзка с изложеното, като например прехвърляне на собствеността върху процесния имот отново на М. А..

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за нищожност на процесния договор поради заобикаляне на забраната чл. 152 ЗЗД, тъй като вземанията по съществувалото между страните заемно правоотношение по нотариалния акт от 23.03.2009 г. са обезпечени от учредената с акта договорна ипотека и не се установява съществуването на друго заемно правоотношение между страните, което да е конкретизирано по размер, дата и срок и вземанията по което да са обезпечени с процесната продажба, като начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Изложеното е изведено в решението с приетото за установено при обсъждане на показанията на свидетелите В. В. и Н. Р., разпитани пред първоинстанционния съд, намерение за започване на съвместна търговска дейност по стопанисване на заведение от ответника М. А. и свидетеля В. В. и набавяне на необходимите парични средства с продажбата на втория етаж от къщата, в която той е искал да остане да живее при съгласие на купувача, и липса на оспорване на собствеността на ищеца като купувач от ответника при следващи срещи в дворното място на къщата, за която св. Т. Т. (представлявал ищеца по други производства) свидетелствал и за предприети през 2017 г. – 2018 г. действия от ответника М. А. по направа на врата между първия и втори етаж на къщата за отделното им ползване. Съществуването на друго заемно правоотношение между страните въззивният съд е посочил, че не се установява и от показанията на св. Д. К. (свидетел на ответника), разпитан отново пред въззивната инстанция след дадени указания за доказване на заемно правоотношение между страните, тъй като те не се подкрепяли от другите събрани доказателства, а и дадените от него показания за обезпечаване на заем с втория етаж пред двете инстанции били противоречиви. При тези съображения и неангажиране на писмени доказателства за прикрито заемно правоотношение, което да е конкретизирано по време, размер и срок, и сочещи за привидност на изразеното в договора съгласие, въззивният съд е извел извод, че ответникът не е доказал процесният договор за продажба да прикрива съглашение, с което да се уговоря начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, и който да има за последица абсолютна симулация на продажбената сделка поради недействителност на прикритото с нея съглашение съгласно чл. 152 ЗЗД.

Приел е за неоснователно и възражението на ответника М. А. за придобиване на имота по давност поради недоказване от събраните доказателства не само той да е владял имота в изискуемия от закона срок, но и да го е владял като свой, манифестирайки намерение по отношение на собственика. Изложил е, че късното деклариране от ищеца П. С. на собствеността върху имота и плащането на данъци със задна дата не могат да обосноват обратен извод.

Въз основа на тези съображения и установения с експертното заключение среден пазар наем е приет за основателен и иска по чл. 59 ЗЗД за сумата 3240 лева.

Тези изводи, включително и признатото право на собственост на ищеца П. въз основа на процесния договор за покупко-продажба, въззивният съд е извел в обжалваното решение, при несъобразяване на данните от описанието на втория етаж от жилищната сграда (като реална част от нея), състоящ се от две стаи, коридор и тераса, и от свидетелските показания и експертно заключение за нейното фактическо състояние, разпределение на помещенията й и за съществуващо стълбище между отделните помещения на етажите в къщата, и възможността му за процедиране от въззивния съд по реда, посочен в т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Последният е приложим от въззивния съд за правилното приложение на императивни материалноправни норми, каквито несъмнено са тези за характеристиките на отделните видове обекти на собственост.

Изложеното обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по уточнения от касационната инстанция съгласно разясненията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК въпрос: Може ли съдът да признае право на собственост на страна, която се легитимира като собственик на реална част от сграда въз основа на договор за прехвърлянето й, без да изясни дали тази реална част от сградата отговаря на изискванията на самостоятелен обект на собственост. Въпросът се отнася до легитимацията на ищеца и при данните за етажа по процесната прехвърлителна сделка и сградата, същият е и обуславящ. По него следва да се извърши преценка за съответствието му решение № 50122 от 18.01.2023 г. на ВКС по гр. дело № 109/2022 г. на ВКС, I г. о. След отговора на този въпрос би могло да се отговори и на другите въпроси, посочени в изложението.

Тъй като въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва да се внесе от касатора, която възлиза в размер на 125.05 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 456 от 04.12.2023 г. по гр. дело № 246/2023 г. на Русенски окръжен съд.

УКАЗВА на касатора М. И. А., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, да внесе държавна такса в размер на 125.05 лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчване на съобщението и да представи доказателства за внасянето й по делото в същия срок, като при неизпълнение на указанията в определения срок касационната жалба ще бъде върната, а производството по делото - прекратено.

ДА СЕ ДОКЛАДВА делото за насрочване в открито съдебно заседание след представяне на доказателства за внасяне на определената държавна такса.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.