ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1402
гр. София, 08.05.2025 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 2331 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на третото лице помагач А. П. Т. чрез процесуален представител адвокат Т. Н. К. срещу решение № 87 от 15.05.2024 г. по в. гр. дело № 110/2024 г. от Апелативен съд - Пловдив, ГК, 1 търговски състав.
С обжалвания въззивен съдебен акт след частична отмяна на решение № 345 от 17.03.2023 г. по т. дело № 1071/2022 г. на Окръжен съд – П. Г. фонд, [населено място] е осъден да заплати следните суми: на Надежда А. С. сумата 2 300 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, станало на 29.02.2020 г., причинено от А. П. Т. при управление на мотоциклет марка „Я.“, модел „ YZF 426“, с рама № JYACJ01C22A024019, без регистрационни табели, без правоспособност и без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва върху главницата от 2 300 лв., считано от 09.01.2021 г. до окончателното й изплащане, законната лихва за периода от 09.01.2021 г. до 07.04.2022 г. върху главницата от 20 700 лв., присъдена с първоинстанционното решение; на адвокат С. А. Л. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА за предоставената безплатна правна помощ на Надежда А. С. допълнително адвокатско възнаграждение в размер 231 лв. за първоинстанционното производство, адвокатско възнаграждение в размер 2 263 лв. за въззивното производство по въззивната жалба на Гаранционен фонд, адвокатско възнаграждение в размер 530 лв. за въззивното производство по насрещната въззивна жалба на ищцата; в полза на бюджета на съдебната власт допълнителна държавна такса в размер 92 лв. за първоинстанционното производство, държавна такса в размер 46 лв. за въззивното производство и сума в размер 246,54 лв. - разноски за експертизи, заплатени от бюджета на ОС - Пловдив. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани части, с които Гаранционен фонд е осъден да заплати следните суми: на Надежда А. С. сума в размер 20 700 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени й при ПТП, станало на 29.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от 20 700 лв., считано от 07.04.2022 г. до окончателното й изплащане; на адвокат С. А. Л. сумата 2 184 лв. - възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по делото на ищцата; на Окръжен съд - Пловдив сумата 828 лв. - държавна такса върху уважената част от иска и сумата 240 лв. - разходи за експертизи, съразмерно с уважената част от иска.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и въззивното решение е очевидно неправилно:
1. Правилно ли Апелативен съд - Пловдив в оспорения съдебен акт е отхвърлил наличие на съпричиняване от страна на пострадалото лице? - противоречие с ППВС № 177/1963 г., решение № 12/14.07.2022 г. по т. д. № 1947/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 198/03.02.2017 г. по т. д. № 32527/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. Не е ли погрешно възприятието на въззивния съд в мотивите, че „В случая става дума за реакция в конкретната обстановка на пешеходец - дете по смисъла на закона, което е уязвим участник в движението, като противоправното поведение на водача на мотоциклета, за което е признат за виновен, се изразява именно в нарушаването на задължението му да бъде внимателен и предпазлив към такива пешеходци. Касае се за момиче в тинейджърска възраст, което на пръв поглед не прилича на дете и не може да бъде възприето като такова от водача на ППС.“?
3. При безспорно прието от съда нарушаване на чл. 108 ЗдвП от пострадалото лице, който задължава пешеходците да се движат по тротоара или банкета на пътното платно /ал. 1/, а когато такива няма или е невъзможно използването им /каквато е установената по делото обстановка/ - да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движение на ППС, по възможност най-близо до лявата му граница /ал. 2/, не е ли редно да бъде отчетено наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, с оглед цитираното вече ППВС?
4. Правилно ли при наличие на безспорно прието от съда наличие на нарушение от страна на пострадалото лице на правилата на ЗДвП съдът е приел, че липсва причинно-следствена връзка между настъпилия вредоносен резултат и неправомерното поведение на пострадалата?
5. Длъжен ли е бил съдът да обсъди приетото по делото заключение по изготвената авто-техническа експертиза и от мястото, на което безспорно се установи със свидетелски показания, че се е намирала С., става ясно, че А. Т. не е можел да реагира и да избегне удара, т. е. същият и при най - голяма съобразителност от негова страна и внимание, не би могъл да избегне удара, поради което се приема, че същият е бил неизбежен, като основната вина за това е на С., която се е движила в обратна на посоката на движение и е реагирала неадекватно, тръгвайки към средата на пътното платно, където се е движел мотоциклетиста, поради което сме поискали и отчитане на 70 % съпричиняване от страна на пострадалата?
6. Длъжен ли е бил съдът да отчете, че макар и непълнолетна, пострадалата е във възраст близка до пълнолетие, като тийнейджърите в никакъв случай, не могат да бъдат възприети като малки деца, на пръв поглед?
7. Правилно ли съдът е определил в съдебния акт размер, като се вземе предвид краткия период на възстановяване, без последващи усложнения, както и без пострадалата да е търпяла други негативни вреди, тъй като същата се е възстановила в рамките на периода на обявената ковид пандемия, в която цялото общество беше ограничено в дейностите си и конкретно същата е била на онлайн обучение от вкъщи, както и останалите й съученици? Не трябва ли да се отчете, че същата има повече извинени отсъствия, заради лечение от дерматит, за сметка на възстановяването от получената вследствие на ПТП травма, при което липсват отсъствия, тъй като същата е учила онлайн, както и останалите ученици, като съдът погрешно приема, че нямало доказателства за липса на практика?
О. Г. фонд, [населено място] /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат М. Х. Н. не оспорва касационната жалба и поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства.
О. Н. А. С. /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат П. Д. Д. оспорва касационната жалба, прави възражение за липса на допълнителните критерии за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и поддържа, че решението е валидно, допустимо и правилно, като не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Въз основа на одобрено споразумение между Прокуратурата и А. П. Т. с определение на съда по чл. 382 НПК от 11.02.2022 г. по НОХ дело № 7320/2021 г. на Районен съд – Пловдив, имащо последиците на влязла в сила присъда съгласно чл. 383, ал. 1 НПК, въззивният съд е приел, че А. Т. е признат за виновен в това, че е управлявал МПС - мотоциклет без за е правоспособен - нарушение по чл. 150 ЗДвП, както и че е нарушил чл. 116 ЗДвП и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на Надежда С.. Разпоредбата на чл. 116 ЗДвП задължава водача на МПС да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към децата, към хората с трайни увреждания и към престарелите хора.
За да направи извод за неоснователност на направеното от ответника по иска с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване, изразяващо се в това, че ищцата е пресичала пътното платно на необозначено за целта място и се е движела неправилно почти в средата на платното - нарушения по чл. 108, чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, съдебният състав е обсъдил заключението на съдебната авто-техническа експертиза и показанията на разпитаните свидетели и е установил механизма на причиняване на процесното ПТП. Констатирал е, че ищцата е пострадала след като е била ударена от управлявания от А. Т. мотоциклет, като ударът е настъпил около средата на платното за движение в населено място - [населено място], при липса на тротоари; ищцата и свидетелите М. Д. и Н. С. /тримата непълнолетни към момента на процесното ПТП/ са се движели по платното поради липса на тротоар, в посока от изток на запад, в която са се движели един зад друг и двата мотоциклета - управляваният от А. Т. мотоциклет, който е ударил ищцата, и управляваният от С. П. мотоциклет, който е бил по-напред; тримата пешеходци са се движели един до друг по платното, като най-вдясно до банкета е бил свидетелят Д., до него по средата - свидетелката С. и до нея, най-вляво - ищцата Надежда С..
Въззивният съд е приел, че ищцата не е допуснала нарушение на разпоредбата на чл. 113 ЗДвП, тъй като не е предприела пресичане на пътното платно на необозначено място, а се е отклонила от движението си в северната част на платното и е поела на юг към средата на платното поради поведението на свидетеля С. П., който е видял пешеходците от 100 метра, приближил ги е в гръб, като е спрял съвсем близо до тях - на разстояние 1-2 метра. Шумът на мотоциклета е стреснал пешеходците, включително ищцата, заради създаденото у тях впечатление, че ще ги удари, поради което ищцата е реагирала, като се е отклонила наляво, а останалите двама пешеходци - надясно. А. Т. при управление на мотоциклета, вместо да спре, се е опитал да заобиколи отляво спиращия мотоциклет на С. П. и е ударил ищцата.
Въз основа на заключението на съдебната авто-техническа експертиза въззивната инстанция е установила, че двамата мотоциклетисти са могли да възприемат пешеходците от разстояние 100 метра с оглед на конкретната обстановка и видимост, но не са се съобразили с наличието на деца на пътя и не са предприели необходимите действия да осигурят тяхната безопасност. Вместо това С. П. ги е стреснал, спирайки точно до тях. За А. Т. е съществувала възможност да предотврати удара с ищцата при намаляване на скоростта и спиране, по начина, по който това е направено от движещия се преди него мотоциклет. Вместо това той е продължил да се движи със скоростта, с която се е движел преди това и е направил опит за заобикаляне отляво на пешеходците и на другия мотоциклет. Съдебният състав е направил извод, че процесното ПТП е причинено по изключителна вина на водача на мотоциклета А. Т., който въпреки че е видял децата - пешеходци от разстояние 100 метра, не е реагирал по начин, който да осигури тяхната безопасност.
За да направи извод, че разпоредбата на чл. 114 ЗДвП не е нарушена, въззивният съд е изложил, че ответникът по иска не е конкретизирал възражението за съпричиняване, свързано с нарушаване на чл. 114 ЗДвП, липсват и доказателства за такива нарушения - не се касае за внезапно навлизане на ищцата на платното за движение /чл. 114, т. 1 ЗДвП/, тъй като тя се е намирала на него и се е движела по него, а само за промяна на посоката на движение; относно останалите две хипотези на чл. 114, т. 2 и т. 3 - пресичане при ограничена видимост и извършване на търговия и услуги на платното за движение, няма твърдения и данни по делото.
Възражението на съпричиняване поради нарушаване на разпоредбата на чл. 108 ЗДвП, е прието за неоснователно по следните аргументи: ищцата не е спазила изискването на чл. 108, ал. 2 ЗДвП, като тя и останалите двама пешеходци са се движели по платното в посоката на движение на мотоциклетите, но липсват доказателства това нейно нарушение да е в причинна връзка с настъпилото ПТП; няма твърдения и доказателства, че ако ищцата се е движела съобразно изискването на чл. 108, ал. 2 ЗДвП, не би се стигнало до процесното ПТП; в случая се касае до реакция в конкретната обстановка на пешеходец - дете по смисъла на закона, което е уязвим участник в движението, като противоправното поведение на водача на мотоциклета, за което е признат за виновен, се изразява именно в нарушаването на задължението му да бъде внимателен и предпазлив към такива пешеходци.
За да определи обезщетението за неимуществени вреди в размер 23 000 лв., съдебният състав е обсъдил заключението на съдебно-медицинската експертиза и показанията на свидетелката Г. Д. С., като е отчел възможната й заинтересованост съгласно чл. 172 ГПК, и е взел предвид вида и тежестта на уврежданията, начина и продължителността на лечението и възстановителния процес, степента и интензитета на болките и страданията, причинения дискомфорт, отражението им върху емоционалното състояние на ищцата, необходимостта от чужда помощ за къпане и обличане за определен период, наличието на болки и към настоящия момент при натоварване и промяна на времето, възрастта на ищцата към момента на увреждането – 17 години. Констатирал е, че при процесното ПТП ищцата е получила закрито счупване на тялото на лява малкопищялна кост /директно, напречно счупване/, контузия в областта на главата, гръдния кош, корема, дясна мишница и лява лакътна става, множество охлузвания на ляво бедро, коляно и подбедрица, дясното рамо и гърба; след ПТП ищцата е била в болница за периода от 29.02.2020 г. до 04.03.2020 г., проведени са консервативна терапия и наблюдение, като са поставени тутур /гипсова шина без стъпало/ на левия крак на ищцата и митела /мека превръзка/ на лявата ръка. Счупването на лявата малкопищялна кост е довело до трайно затруднение на движението на ляв долен крайник за период от повече от 40-50 дни. Травмите са причинили на ищцата болки със силно изразен характер, които са намалявали с времето; страданията са силно изразени поради засягане на левия долен крайник и множеството травми по тялото и главата, свързани с невъзможност да придвижване, самообслужване и хигиенен режим; болките са били най-силни непосредствено след травмата, както и след свалянето на имобилизацията; ищцата не можела да спи, била на обезболяващи 10 дни след ПТП; поради болка и наличие на „блокаж“ на лявото коляно на ищцата, на 14.05.2020 г. /два месеца и половина след ПТП/ е направено изследване ЯМР и е установен посттравматичен оток с увеличаване на ставната течност и навяхване на предната кръстна връзка. Въззивният съд е отчел, че гипсът на крака на ищцата останал 32 дни, през които тя не излизала навън; след свалянето на гипса кракът бил обездвижен с шина също за около 30 дни; ищцата започнала да стъпва на крака около 15 дни след махането на гипса и възстановяването на крака приключило два до три месеца след процесното ПТП; ищцата носила превръзката, с която лявата й ръка била обездвижена, непрекъснато за период от 30 дни; след свалянето на обездвижващата превръзка ходела на физиотерапия и раздвижване на ръката и крака в [населено място] 5-6 пъти за период от половин месец. Въззивната инстанция е съобразила, че към момента на прегледа от вещото лице ищцата е напълно възстановена, със зараснала фрактура, без хипотрофия на крайника, с напълно раздвижени съседни стави, като продължава да усеща болка на мястото на счупването и коляното при по-продължително натоварване и при промяна на времето.
При определяне на размера на обезщетението съдебният състав е взел предвид необходимостта от чужда помощ за къпане и обличане за определен период - по време на болничния престой след ПТП ищцата не можела да се обслужва сама, поради което майка й била непрекъснато с нея; след изписването й за домашно лечение ищцата се нуждаела от чужда помощ за период от 10-15 дни, след което тя започнала да се придвижва с помощта на патерици, но майка й помагала при ходенето до тоалетна и баня и при обличането. Отчел е притесненията на ищцата, че след процесното ПТП ръката й била обездвижена и схваната, след премахването на обездвижващата превръзка ръката не можела да се раздвижи дълго време въпреки проведената физиотерапия и раздвижване и че няма да може да се възстанови до нормалното си състояние. Съобразил е, че ищцата била ученичка в Музикалното училище в [населено място], певица и свирела на пиано; в продължение на 2 месеца ищцата не е ходила на училище, изостанала със свиренето на пиано и с пеенето, оценките й били леко занижени, което също се отразило негативно на емоционалното й състояние; ищцата започнала да свири на пиано едва след три месеца. Въззивната инстанция е приела, че ищцата изпитвала болки при натоварване и при промяна на времето.
Съдебният състав е изложил и съображения, че отчита икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за справедливост, което намира израз в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – при вероятна нищожност или недопустимост на решението или когато то е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросите от т. 1 до т. 6 вкл. /без последните два въпроса по т. 7/ са свързани с приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат и са релевантни за спора, тъй като са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
По въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, установяване на наличието и респективно определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат е формирана постоянна практика, обективирана в цитираните от касатора съдебни актове, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 117/08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 118/27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 109/13.01.2021г. по т. д. № 2410/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60129/28.01.2022г. по т. д. № 1992/2020г. на ВКС, ТК, I т. о. и други съдебни актове, според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. За определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението. При преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само фактът на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и всички участници в движението, отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
В съответствие с константната практика на ВКС въз основа на събраните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка съдебният състав е установил механизма на настъпване на процесното ПТП и е направил извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат, като е приел , че ищцата не е навлязла внезапно на платното за движение, не е предприела пресичане на пътното платно на необозначено място, а се е отклонила от движението си в северната част на платното наляво поради поведението на свидетеля С. П. и създаденото у пешеходците впечатление, че същият ще ги удари с мотоциклета; въпреки движението на пешеходците по платното в посоката на движение на мотоциклетите липсват доказателства нарушението на чл. 108, ал. 2 ЗДвП да е в причинна връзка с настъпилото ПТП, тъй като се касае до реакция в конкретната обстановка на пешеходец /поради действията на С. П./ - дете по смисъла на закона, което е уязвим участник в движението, като противоправното поведение на водача на мотоциклета /А. П. Т./, за което е признат за виновен, се изразява именно в нарушаването на задължението му да бъде внимателен и предпазлив към такива пешеходци. Въззивният съд е извършил преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е приел, че не е доказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Пловдив.
Последните два въпроса, посочени от касатора /т. 7/, са относими към критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД.
Доводът за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Пловдив по тези въпроси е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените/пострадалите и други относими обстоятелства. Установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана.
Съобразно практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК /решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. д. № 635/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./, аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ/ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението за обезщетение за неимуществени вреди по иск срещу Гаранционния фонд.
В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 20.02.2020 г. ПТП, причинено по вина на водача на мотоциклета А. П. Т., взел е предвид броя, вида и тежестта на телесните увреждания, вида на проведеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителния процес, продължителността и интензитета на болките и страданията, възрастта на ищцата към настъпване на процесното ПТП и увреждането, търпените неудобства, допълнителните негативни психични изживявания, обществено-икономическите условия в страната при настъпване на процесното ПТП и причинените увреждания.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвид наличието на формирана практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Относно приложението на чл. 51, ал 2 и чл. 52 ЗЗД е формирана практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. В законодателството и обществените условия не са настъпили изменения, обуславящи извод за необходимост от осъвременяване на практиката на ВКС и тълкуването на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, чл. 52 ЗЗД. Наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК също не е налице, доколкото извън бланкетното позоваване на тази разпоредба, не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът не е изложил твърдения, нито е посочил конкретни актове на Конституционния съд или Съда на ЕС, на които въззивното решение да противоречи.
Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
Поради липса на твърдените от касаторите предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Пловдив. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответницата по касационната жалба Надежда А. С. не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Разноски на Гаранционния фонд не се присъждат, тъй като е поддържал становище за отмяна на решението и осъждане на ищцата за разноски, но не и присъждане на разноски от касатора при евентуално недопускане на касационно обжалване на решението.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 87 от 15.05.2024 г. по в. гр. дело № 110/2024 г. от Апелативен съд - Пловдив, ГК, 1 търговски състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.