ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2285

гр.София, 08.05.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

двадесет и осми април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 4247/ 2024 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Костано БГ“ ЕООД, гр.Ямбол с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 297 от 02.07.2024 г. по гр. д.№ 440/ 2024 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Русенски районен съд по гр. д.№ 4727/ 2023 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против Д. П. К. иск за разликата над 39,12 лв до 5 227,93 лв, представляваща щета от липса /неотчетени служебни аванси по пет курса като международен шофьор през 2021 г./ ведно със законната лихва върху тази сума от 08.09.2023 г. до окончателното плащане, поради прихващане с вземането на ответника срещу ищеца за неплатени командировъчни средства по чл. 215 КТ по същите курсове в размер на 5 227,93 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото.

В приложено към жалбата изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол като очевидно неправилно от правна и житейска гледна точка, без допълнителни пояснения в какво неправилността се състои. Освен това релевира правните въпроси 1. „Длъжен ли е въззивният съд с оглед задължението си по чл. 12 ГПК и по чл. 235 от ГПК да обсъди аргументите и доводите на ищеца и да прецени всички доказателства по делото, както и да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора? Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се?“; 2. „Предвид наличие на неизяснени обстоятелства по делото и необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да назначи служебно съдебно-счетоводна експертиза?“; 3. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доказателствени искания на страните, по които не се е произнесъл първоинстанционният съд?“; 4. „Следва ли да бъде разгледано направено от ищец по делото възражение за компенсация на суми, ако са установени с приета по делото експертиза, а ако не след като в гражданския процес липсва правната фигура на възражение за прихващане, което да се прави от ищеца по делото и такава процесуална възможност съществува само за ответника по иска, какъв е реда на защита на ищеца?“; и 5. „Възможно ли е страните в трудовото правоотношение да уговорят заплащане на трудово възнаграждение заедно със заплащане на командировъчни плащания?“. Касаторът счита, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната страна Д. К. оспорва жалбата като поддържа, че сочената от касатора практика на ВКС касае процесуалното поведение на въззивния съд при разглеждане на делото и произнасянето му и че тя е съобразена от съда, който изложил в мотивите си съждения по всяко едно от наведените от ищеца основания. За последния въпрос поддържа също, че включването на командировъчните обезщетения в трудовото възнаграждение противоречи на императивните разпоредби на КТ и че законово уредените правила не може да се подменят „… чрез формиране на въпрос, чийто отговор би допринесъл за развитието на правото.“. Счита, че няма основания решението да бъде обявено за нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно, поради което не били налице и основанията по чл. 280 ал. 2 ГПK.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.

Въззивният съд приел за установено, че ищецът „Костано БГ“ ЕООД, гр.Ямбол, в качеството на работодател, предоставил на ответника Д. П. К., в качеството му на „шофьор, тежкотоварен автомобил“ по съществуващото между тях трудово правоотношение, служебни аванси в размер 36 398 лв. Ответникът отчел само 28 849,68 лв, а за 7 548,32 лв не представил разходооправдателни документи, поради което дължал връщането на тази сума на работодателя. Той обаче предявил иск за връщане на неотчетена сума в по-малък размер - 5 267 лв и не направил надлежно изменение на иска чрез увеличението му до размер 7 548,32 лв. За неоснователно било счетено възражението на ищеца, че искът, с които съдът е надлежно сезиран, не е в размер 5 267 лв, а е в размер на 7 548,32 лв. Съдът посочил, че при направено от страна на ответника по исковата молба Д. К. възражение за прихващане със сумата от 4 025 евро, представляващи неизплатени командировъчни за периода, посочен в писмения отговор, първата инстанция не е разпределила доказателствената тежест и не е указала на работодателя, че в негова доказателствена тежест е да установи изплащане на тези командировъчни, както и че не е сочил доказателства, с които се установява този факт. Обаче този пропуск бил отстранен от въззивната инстанция, а ищецът не направил доказателствени искания в депозираното преди съдебно заседание писмено становище. Освен това в първата инстанция била назначена съдебно счетоводна експертиза, която установила, че дължимите на К. командировъчни са в размер на 5 227,93 лв, както и че работодателят не е представил доказателства за изплащането им. Управителят на дружеството - работодател в съдебно заседание не взел становище относно това, дали са изплатени командировъчни или не, а приетото във вътрешния правилник в дружеството, че в размера на трудовото възнаграждение се включват и командировъчните, противоречало на трудовото законодателство. Освен това управителят заявил, че ако работникът е смятал, че му се дължат командировъчни, е следвало да включи претенция за изплащането им в предходно съдебно производство, в което е претендирал неизплатени трудови възнаграждения. Това изявление въззивният съд третирал като косвено признание, че командировъчни обезщетения не били изплащани. Изложеното от работодателя относно размера на трудовите възнаграждения противоречало и на представените от самия него писмени доказателства. Затова искът за връщане на сумата от 5 267 лв бил основателен, но основателно било и възражението на ответника за прихващане със суми, които му се дължат като обезщетение за командировъчни по чл. 215 КТ в размер на 5 227,93 лв. При това положение искът следвало да се уважи само до размер 39,12 лв. За неоснователно било прието и възражението във въззивната жалба, че следвало да бъдат съобразени надплатените от работодателя на работника суми за трудово възнаграждение. Пред съда бил заявен иск за заплащане на сума в размер на 5 267 лв на основание чл. 207 КТ, представляваща неотчетени предоставени на работника служебни аванси. Дори работодателят да надплатил някакви суми на работника, тези суми не били предмет на иска и нямало как да бъдат съобразени от съда при постановяване на решението му, тъй като само ответникът, но не и ищецът, можел да прави възражение за прихващане.

С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не сочи никакви обстоятелства, които да могат да се подведат към хипотезата на квалифицирана неправилност на обжалвания акт.

Що се касае до формулираните от страните правни въпроси, първият от тях е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, съобразена е установената от този съд практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр. д.№ 1538/ 2019 г., ІV г. о. и цитираните в него/.

Вторият въпрос не притежава характеристиките на общото основание за достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Той съдържа твърдение на касатора, че има неизяснени обстоятелства по делото и за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд, както и че в този случай въззивният съд следвало да назначи служебно съдебно-счетоводна експертиза. Същите доводи се съдържат и във въззивната жалба, но съдът не е счел за нужно да назначи експертиза, доколкото не е намерил нито неизяснени обстоятелства, нито необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Правилността на преценката му не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 ГПК, а само ако касационното обжалване бъде допуснато.

Третият въпрос е необуславящ. Касаторът не сочи по какви негови искания първоинстанционният съд не се е произнесъл, за да е релевантен въпросът дали в такъв случай въззивният съд е длъжен да се произнесе по тях.

Четвъртият въпрос също не притежава характеристиките на общото основание за достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съдът не е приел, че с приета по делото експертиза са установени подлежащи на компенсация суми, дължими от работника на работодателя. Напротив, той е посочил, че в заключението на вещото лице се съдържат различни варианти относно размера на надплатени суми и че заключението съдържа неточности - определени суми са включени по няколко пъти. Посочил е още, че тези суми не са предмет на иска и че ищецът не може да прави възражение за прихващане, а какъв е редът за защита на ищеца в хипотетичния случай, в който работодателят би надплатил суми на работника, съдът не е сочил и не е бил длъжен да прави това.

Последният въпрос е обуславящ, но нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Следва да се отбележи, че допълнителните основания за достъп до касационен контрол по т. 1 и т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК са несъвместими. С. Т. решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът, по който може да бъде допуснат касационен контрол, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Когато касаторът твърди, че съществува съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и на която обжалваното решение противоречи, той не може едновременно да поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В случая касаторът не е посочил практика на ВКС, която да разрешава поставения въпрос по начин, противоположен на този в обжалваното решение.

Въпросът няма и претендираното от касатора значение по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК, тъй като законът е ясен и по прилагането му няма противоречива практика. Законът прави разлика между трудово възнаграждение, дължимо съгласно чл. 242 КТ като насрещна престация за положен труд и дължимите на работника обезщетения по чл. 213 и сл. КТ – те не са цена на престираната работна сила и не могат да се включват в трудовото възнаграждение. В издадената по законова делегация /чл. 244 т. 2 КТ/ Наредба за структурата и организацията на работната заплата ясно е посочено от какво се състои брутната работна заплата - от основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда; от допълнителни трудови възнаграждения, определени в КТ, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор; и от други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2 /чл. 3/. Обезщетенията, дължими на работника, не могат да бъдат включвани в брутната работна заплата, поради което по третия въпрос не е налице нито допълнителното основание по т. 1 на ал. 1 на чл. 280 ГПК, нито това по т. 3.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 297 от 02.07.2024 г. по гр. д.№ 440/ 2024 г.

ОСЪЖДА „Костано БГ“ ЕООД, гр.Ямбол, [улица], [жилищен адрес] ЕИК[ЕИК], да заплати на Д. П. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл.Р., [улица], 1 000 лв /хиляда лева/ разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: