РЕШЕНИЕ
№ 234
Гр. София, 19 май 2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
СВЕТЛА БУКОВА
при участието на секретаря М. П. в присъствието на прокурора С. М., като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 214 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК въз основа на постъпило искане от осъдения К. П. Х. за възобновяване на производството по нчд № 4184/2024 г. на Софийски градски съд, по което е приета за изпълнение присъда от 01.03.2021 г. на Кралския съд в Кентърбъри, изменена с решение от 01.02.2022 г. на Апелативен съд в Лондон, Обединено кралство Великобритания и С. И. за налагането на наказание лишаване от свобода за срок от четиринадесет години.
В подкрепа на искането за възобновяване се излагат доводи за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в отказа да се изиска допълнителна документация от осъдилата държава за точния размер на положен труд, който да се приспадне от размера на наказанието; за изменения режим на последното в процеса на изтърпяването му, както и да се изясни определената крайна дата за предсрочно освобождаване, настъпващо автоматично.
В съдебно заседание осъденият и защитникът му поддържат искането с доводите в него, позовавайки се и на цитирана практика на САС и ВКС, счетена за относима и за настоящия случай. Конкретно се твърди, че приемането за изпълнение на присъдата със зачитане на 14-годишен срок на ефективно изпълнение е неправилно, като в съответствие с действителния й смисъл, е следвало да се постанови автоматичното освобождаване на лицето след изтичането на седем години. Установеният съобразно българското законодателство ред предвиждал само възможност за това на осъденото лице, с което сериозно се нарушавали правата му. Поради това отправеното искане се свежда до такова за изменение на постановеното определение в посочения смисъл.
Представителят на Върховна прокуратура счита искането за неоснователно, тъй като в производството по реда на чл. 457 от НПК не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Соченият пропуск за зачитане на положен труд в осъдилата държава не е налице, според прокурора, тъй като няма данни в тази насока и страните не са поискали допълнителното изясняване на този въпрос.
Върховният касационен съд, като обсъди искането, съображенията на страните и извърши проверка в рамките на наказателното производство, прие следното:
Депозираното от осъденото лице искане за възобновяване на производството е подадено в срока по чл. 421, ал. 3 НПК и е допустимо, тъй като се отнася до окончателен съдебен акт, за който не е налице процесуална възможност за проверка по инстанционен ред.
Разгледано по същество искането за възобновяване е основателно по следните съображения:
С определение от 16.07.2024 г. по реда на чл. 457 от НПК по чнд № 4184/24 г. СГС е приел за изпълнение присъда от 01.03.2021 г. на Кралския съд в Кентърбъри, изменена с решение на Апелативен съд – Лондон, О. К. Великобритания и С. И. с която на българския гражданин К. П. Х. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 14 години за извършени престъпления „избягване на забрана, ограничения за внос на наркотици“ по чл. 170 от Закон за управление на митниците и акцизите от 1979 г., прието за съответно на престъпление по чл. 242, ал. 2 от НК на България. Определен е първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието и е зачетено предварителното задържане по делото от 20.06.2020 г. до 01.02.2022 г., както и срокът на изпълнение на наказанието, считано от 01.02.2022 г. до 21.06.2024 г., както и изтърпяното след трансфера на лицето наказание от 21.06.2024 г. до влизане в сила на определението.
С постановеното въззивно решение от 29.07.2024 г. по внчд № 955/24 г., чието възобновяване се иска, определението на СГС е потвърдено.
В рамките на правомощията си въззивният съд е проверил правилността на атакувания пред него първостепенен акт по инициатива на осъденото лице, без да изпълни в пълнота задължението си за изясняване на всички значими за произнасянето му въпроси, поставени изрично пред него от жалбоподателя и касаещи поисканото изпълнение на постановената от чужд съд присъда. Така е допуснато съществено процесуално нарушение, ограничаващо правата на осъденото лице и налагащо възобновяване на производството.
На първо място няма спор, че предмет на образуваното пред СГС производство е приспособяването за изпълнение на присъда, постановена спрямо български гражданин в чужда държава, която понастоящем не е членка на ЕС и поради това приложимият процесуален ред за разглеждането му е по чл. 457 от НПК. За правилното решаване на въпросите относно изпълнението на присъдата е необходимо въз основа на доказателствата по делото да се установи точното съдържание на окончателно постановения съдебен акт, текстовете на приложимия чужд наказателен закон за състава на престъплението, предмет на обвинението и наказуемостта му, както и периода на предварителното задържане и на вече изтърпяната част от наказанието. Отделно от това следва да се предостави и информация относно времето, през което осъденото лице евентуално е полагало труд и зачита ли се същият по закона на осъдилата държава при изпълнение на наказанието.
В процесния случай осъденото лице е било приведено в български затвор на 21.06.2024 г. в съответствие с Конвенцията за трансфер на осъдени лица на Съвета на Европа (обн. ДВ, бр. 8/1995 г.), при вече започнало изтърпяване на наказанието, наложено от британските съдебни власти. Сред документите, придружаващи постъпилото искане от главния прокурор наред с присъдата на съда в Кентърбъри и решението на апелативната инстанция в Лондон е приложено писмо от властите на осъдилата държава, съдържащо изрично уведомление, че съгласието на трансферираното лице не е необходимо, както и за настъпили промени във вътрешното законодателство на Обединеното кралство, предвиждащи за затворници, извършили престъпления след 4 април 2005 г. автоматично освобождаване от ареста след изтърпяване на половината от присъдата и упражняването на надзор спрямо тях до нейния край. Именно на това се е основавало и настояването на осъдения и защитника му за приемането за ефективно изпълнение на половината от наказанието му, вместо постановения срок от 14 години. За преценката си относно неоснователността на този основен довод, въззивният съд е посочил единствено липсата на такава предвидена по българския закон възможност за предсрочно освобождаване. Така практически е останал неразбран и недостатъчно обсъден действителният смисъл на направеното възражение, което по естеството си въвежда спор за подлежащия на изтърпяване остатък на наказанието, който е и главният въпрос за решаване в производството.
С приложимата разпоредба на чл. 10 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица (КТОЛ) е въведена обвързаност на изпълняващата държава с правния характер и срока на наказанието, чието изпълнение се продължава, съобразно определеното от осъдилата държава. Единствено при несъвместимостта им (на характера и срока на наказанието) със законодателството на изпълняващата държава е допустимо приспособяването им, но без утежняване положението на осъденото лице (в този смисъл Р № 89 /09.07.2019 г. по нд № 358/2019, ВКС, ІІІ НО). Това е налагало в процесния случай да се изясни с категоричност срокът на присъдата, останал за изпълнение. В приложените по трансфера на лицето документи този въпрос не е изрично уточнен, а в табличен вид (на л. 31 от нчд 4184/24 г. на СГС) с недостатъчна яснота дори и по въпроса дали по естеството си приложеното писмо е справка за началото и края на наказанието, са отразени различни дати, чиято значимост при изпълнението му не е изяснена и не позволява еднозначни изводи в тази насока, още повече, че е налице очевидна обвързаност с посочената вече законодателна промяна. Последната също не е надлежно установена по делото, като не е изискана информация, както за самото й естество, така и за приложимостта й в процесния случай, въпреки ангажираните по инициатива на въззивния жалбоподател писмени доказателства (на л. 6-7 от внчд 955/24 на САС), в които също се съдържат данни за това, но без яснота относима ли е към конкретното осъдено лице. Възможността това да е така произтича от представеното също от осъдения, но изцяло игнорирано САС уведомление за дата на освобождаване (на л. 10 от внчд № 955/24 г. на САС), в което наред с дата на условно освобождаване – 22.06.2027 г., е посочена и датата 22.06.2026 г. съобразно Система за допустимост за ранно освобождаване на затворници чужденци.
Действително в приложените два броя съдебни актове, постановени спрямо осъдения, няма данни въобще да е обсъдено приложението на института на отложено изпълнение на част от наказанието, както и на предпоставките, при които това е възможно (автоматично или след ново производство за проверка изпълнението на конкретни условия за това), при което обяснимо съдилищата са счели, че се касае за изпълнение на наказанието по правилата на българския закон, включително и по въпроса за възможното бъдещо условно предсрочно освобождаване. От друга страна, обаче данните по делото за безусловното и отнапред решено ефективно наказание само в размер на половината от наложеното такова, както и породената неяснота от представената в табличен вид информация за остатъка на наказанието, подлежащ на доизтърпяване, налагат надлежното извършване на проверка именно на това основно защитно възражение. Това е така, доколкото приемането за изтърпяване на остатък в цялостния размер при възможното автоматично освобождаване на лицето след изтичане на половината от санкцията на основата на закона в осъдилата държава, би било в очевидно нарушение на цитираните по-горе правила, изискващи да не се утежнява положението на осъдения.
Съдебните решения на САС (и двете постановени по внчд № 563/20 г. - по същество и по тълкуване на първото), на които се позовава защитата за отправеното искане в настоящия случай, макар да разискват идентична проблематика, не са задължителна практика и не биха могли да ангажират произнасянето в настоящия случай (особено по въпроса за бъдещо предсрочно освобождаване при липсата на предвиден ред за това и то в производство по изпълнение на присъдата на чужд съд). Необходимо е да се акцентира обаче, на съществуващата практика на ВКС, съобразно която обсъжданият въпрос касае какъв е точният размер на приемания за изпълнение остатък на наказанието според това дали с влязлата в сила присъда вече е било решено осъденото лице да бъде освободено от изтърпяване на част от наказанието или освобождаването му е оставено за последващо решаване. В този смисъл, макар и с различни крайни резултати по конкретните случаи, са решение № 393/28.11.2012 г. по нд № 1280/2012 г. на ВКС, ІІ НО и решение № 252/19.02.2020 г. по нд № 1135/2019 на ВКС, ІІІ НО.
На следващо място в приложените по делото документи действително не се съдържа информация за полаган от осъдения труд по време на изтърпяване на наказанието, както и дали подлежи на приспадане от наложеното наказание съобразно чуждото законодателство. Този въпрос също е изисквал допълнително изясняване при констатираната непълнота на изпратените от осъдилата държава документи, като съдът е дължал служебното му изследване въз основа на изричните твърдения на осъдения, независимо от липсата на заявено искане за това от страна на защитата му.
Неоснователно е оплакването за неправилно определяне на първоначалния режим за изтърпяване на наказанието, основано на вече настъпили условия за изменението му в по-лек. Макар обсъждането му понастоящем да не е необходимо с оглед предстоящото изясняване на основния въпрос за размера на наказанието, следва принципно да се посочи, че неговото определяне на основание чл. 457, ал. 3 НПК е съобразно националното законодателство и това не е в противоречие с цитираната норма на чл. 10 от КТОЛ.
Предвид изложените съображения, касационният състав счете, че при постановяване на атакуваното решение не са надлежно обсъдени посочените въпроси за точния подлежащ на доизтърпяване остатък на наказанието, както и за наличието на положен от осъденото лице труд, чието приспадане да е допустимо в осъдилата държава въз основа на необходимото попълване на делото с доказателства чрез изискването на допълнителна информация от държавата, постановила осъдителната присъда и започнала изпълнението й. Въззивният съд не е упражнил ефективен инстанционен контрол и практически не е могъл да даде задълбочен отговор на основните доводи на осъдения и защитата му, с което е накърнил правата им. Констатираният процесуален пропуск е съществен по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и обосновава основателност на искането за възобновяване на наказателното производство, като успешно би могъл да се отстрани във въззивното производство с оглед обстоятелството, че тази инстанция, разполага с идентични на първата правомощия.
Така мотивиран и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВА внчд № 955/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ постановеното по същото решение от 19.11.2024 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда от стадия на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.