ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2485
гр.София, 19.05.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми май две хиляди двадесет и пета година в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Д. Д. Г. Николаева
като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. № 839 по описа за 2025 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. и на С. М. Р. срещу решение №235 от 11.12.2024 год., постановено по в. гр. д. № 413 по описа за 2024 г. на Пловдивския апелативен съд, II граждански състав. Страните обжалват решението в неизгодните за тях части относно обезщетението за неимуществени вреди с твърдението, че е неправилно поради нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
С. М. Р. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 269 от 25.06.2024 г., постановено по гр. д. 512/2023 г. по описа на Хасковския окръжен съд, VII състав, в частта за отхвърляне на предявения от него срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 50 000 лева до пълния предявен размер от 350 000 лева. Счита, че определеният размер на обезщетението е занижен, не отговоря на действително претърпените вреди и не е съобразена съдебната практика по сходни случаи. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:
1. Когато от фактическа страна, при спазване на процесуалните правила, въззивният съд е установил и обсъдил релевантните факти, имащи значение за присъждане на обезщетение, но при определяне размера на обезщетението не е извършил прецизна оценка на паричния им еквивалент, следва ли касационната инстанция да се произнесе по същество относно справедливия размер на обезщетението?
2. Следва ли въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се съобрази и с практиката на ВКС в определения, с които не се допуска касационно обжалване на съдебните решения, по отношение на изложените в тях критерии относно справедливия размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД? Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решения № 179 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 4551/2017 г. на ІII ГО, № 40 от 13.05.2020 г. по гр. д. 2683/2019 г. на ІІІ ГО, № 150 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 1177/2016 г. на ІII ГО, определения № 50880 от 30.11.2022 г. по гр. д. № 1063/2022 г. на IV ГО и № 5760 от 10.12.2024 г. по гр. д. № 1960/2024 г. на III ГО.
Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по касационната жалба на С. М. Р.. На свой ред обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. и е постановено друго за присъждане на разликата от 20 000 лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Прокуратурата на Р. Б. да заплати на С. М. Р. 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК по следните въпроси:
1. При определяне размера на неимуществените вреди, следва ли да се съобрази риска, при който е поставен ищецът от незаконни действия на други лица да бъде обвинен в престъпление?
2. Длъжен ли е ПАС да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да изложи мотиви за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди?
3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид при определяне на обезщетението за вреди икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането на базата на комплексни официални икономически анализи /данни/ и несъобразяването с тях основание ли е да се отмени въззивното решение изцяло или частично?
4. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимите разноски от прокуратурата за един адвокат, относно адвокатското възнаграждение да се съобрази с Решение по дело С-438/2022 г. на СЕС и да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа и дали делото представлява правна и фактическа сложност?
По първия въпрос касаторът сочи противоречие между въззивното решение и ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решения № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. 3528/2018 г. на III ГО, № 30 от 08.03.2022 г. по гр. д. 2300/2021 г. на ІII ГО, № 154 от 08.10.2019 г. по гр. д. 319/2019 г. на ІII ГО и определение № 98 от 13.12.2018 г. по гр. д. № 3259/2017 г. на III ГО. По втория въпрос се поддържа противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решения № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. 3528/2018 г. на III ГО, № 79 от 17.07.2018 г. по гр. д. 2034/2017 г. на IV ГО и определение № 2037 от 24.04.2024 г. по гр. д. 3400/2023 г. на III ГО. По третия въпрос противоречието е с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решения № 25 от 11.02.2014 г. по гр. д. 5302/2013 г. на III ГО, № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV ГО, № 48 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 1611/2021 г. на IV ГО и № 50298 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 912/2022 г. на IV ГО, а по четвъртия въпрос – с решение по дело C-438/2022 г. на СЕС и определение № 50015 от 16.04.2024 г. по т. д. 1908/2022 г. на I ТО.
С. М. Р. счита, че няма основания за допускане на касационното обжалване по поставените от Прокуратурата на Р. Б. въпроси.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ищецът С. М. Р. е ирански гражданин, по професия шофьор, осъществяващ международни превози със собствена товарна композиция – влекач марка „С.“, с ирански рег. № 99А172-10, и прикачено полуремарке марка „М. К.“, с ирански рег. № 99А172-10. На 14.04.2019 г. навлязъл на територията на България при ГКПП „Капитан А.“. При граничната митническа проверка на товарната композиция и на товара от пода и от тавана на машината за боядисване, които били покрити с метална ламарина и керамични плочки, митническите служители извадили 144 броя пакети, съдържащи кафяво прахообразно вещество, което след извършен наркотест реагирало на хероин. С постановление от 17.04.2019 г. на разследващ митнически инспектор при ТО „МРР Ю. морска“ Р. е бил привлечен като обвиняем по образуваното ДП № 79/2017 г. за извършено престъпление по чл. 242, ал. 4, предл. 1, вр. с ал. 2, предл. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че на 14.04.2019 г., през ГКПП „Капитан А.“, област Хасково, като извършител, в съучастие със С. Й. като помагач и Н. А., като помагач и подбудител, без надлежно разрешително, пренесъл през границата на страната от Р. Т. в Р. Б. с товарен автомобил марка „С.“ рег. № 99А172-10 и прикачено полуремарке марка „М. К.“ с рег. № 99А172-10 високорисково наркотично вещество – хероин, с общо тегло бруто от 288,380 кг. на обща стойност от 18 744 700 лева, като престъплението е в особено големи размери и случаят е особено тежък. За престъплението е предвидено наказание „лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години“ и „глоба от двеста хиляди до триста хиляди лева“. На 14.04.2019 г. С. Р. е бил задържан за срок от 24 часа, като впоследствие задържането е удължено на 72 часа.
С определение от 18.04.2019 г. по ч. н.д. № 264/2019 г. по описа на Хасковския окръжен съд спрямо Р. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, променена с прокурорско постановление от 05.08.2020 г. на мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв., която била внесена в същия ден. С влязло в сила постановление от 08.10.2020 г. досъдебното производство е частично прекратено спрямо ищеца, на основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК поради липса на доказателства, които да обосноват виновно извършване на деянието, като била отменена и взетата мярка за неотклонение. Наказателното производство срещу другите обвиняеми лица С. Й. и Н. А. е завършило с влязло в сила решение по н. д. № 82/2024 г. по описа на ВКС, като е оставено в сила въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на Хасковския окръжен съд в частта относно връщането на товарната композиция на ищеца, която била иззета като веществено доказателство.
От показанията на свидетеля М. К., кредитирани от съда като логични и безпротиворечиви, е установено, че по време на престоя в ареста ищецът бил отчаян, потиснат, изпаднал в депресия, тъгувал за семейството си, не можел да контактува с тях по телефона, имал притеснение, че делото не е приключило и не знаел след това какво ще се случи с камиона му. По-нататък, в разговори по телефона, Р. казал на свидетеля, че пак търсел работа като международен шофьор, но никой не искал да го наеме, тъй като е имал проблеми в България.
Случаят с ищеца е получил известно медийно отразяване в Р. Б. в представените статии от български онлайн издания (monitor.bg, haskovo.info, marica.bg и taran.news) от 18.04.2019 г., 30.04.2019 г. и 26.10.2020 г. със заглавия „Хванаха 288 кг хероин за близо 19 млн. лева на Капитан А.“, „Хероинът за 18.74 млн. пътувал за Пловдив“, „Задържан за 288 кг хероин поиска у дома, остава в ареста“ и „Ирански шофьор: Изпращачът и получателят могат да са виновни за дрога в камион, шофьорите само си вършим работата“. В три от статиите е поместена и снимка на ищеца, а в последната по време статия от 26.10.2020 г. е публикувано лично интервю с Р. след датата на прекратяване на производството, в която същият разяснява за случая, както и че е доказана невиновността му.
Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на Прокуратурата на Р. Б. за причинените неимуществени вреди от незаконно обвинение по досъдебно производство № 79/2019 на ТО „МРР Ю. М.“ за извършване на престъпление по чл. 242, ал. 4, предл. 1, вр. ал. 2, предл. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Присъдено е обезщетение за тези вреди в размер на 30 000 лв., а над тази сума до пълния предявен размер от 350 000 лв. искът е отхвърлен. Въззивният съд, след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение, като краен резултат е осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на ищеца 50 000 лв. обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконното обвинение.
За да приеме за справедлив този размер на обезщетението, въззивният съд е съобразил, че ищецът е привлечен като обвиняем в извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години“ и „глоба от двеста хиляди до триста хиляди лева“ - перспективи, които никой човек не би могъл да приеме без съществено притеснение и страх за бъдещето. Освен това Р. е ирански гражданин, задържан в чужда държава, далеч от близките си, изправен пред угрозата да бъде осъден на лишаване от свобода за дълъг срок. Второстепенният съд е отчел, че наказателното производство срещу ищеца е прекратено в досъдебната фаза с постановление на прокурор, тъй като извършеното деяние не съставлява престъпление. Ищецът е претърпял съществено ограничение на правата си, в това число на свободно придвижване, на полагане на труд, на контакти с близките си, тъй като за периода от 18.04.2019 г. до 05.08.2020 г. - общо за 1 година, 3 месеца и 21 дни, му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е най-тежката мярка за процесуална принуда, с най-негативно и съществено като интензитет влияние върху личността на обвиняемия, сравнимо със самото ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Само за последните два месеца, в които е продължило наказателното преследване, мярката е заменена с по-лека – „парична гаранция“ от 5 000 лева, която макар да е по-слаба като интензитет, също оказва негативно въздействие върху личността на обвиняемия. Съдът е взел предвид, че на 14.04.2019 г. по досъдебното производство били иззети като веществени доказателства собствените на ищеца товарно моторно превозно средство и ремарке, поради което той бил лишен от възможността да ги ползва за упражняване на професията си и да се разпорежда тях. Въз основа на събраните писмени доказателства е установено, че те му били върнати едва на 12.06.2024 г. - почти 4 години след прекратяване на наказателното производство спрямо него. Съдът е съобразил и установените от свидетелските показания трудности, които Р. е имал с намирането на работа по професията си. Отчел е, че случаят е медийно разгласен, но е посочил, че с изключение на сайта monitor.bg, електронните издания, отразили случая, са по-скоро от регионален тип, като липсват доказателства случаят да е намерил отразяване в медии от национален (БНТ, БНР, БТВ, Нова ТВ) или международен тип. Не е установено случаят да е намерил медийно отразяване в И., включително в родния град на ищеца. От друга страна е съобразено, че наказателното производство срещу Р. е продължило около година и половина, тоест не е било с голяма продължителност и се е развило само на досъдебна фаза, като е приключило с постановление за частично прекратяване, без внасяне на обвинителен акт в съда. Съдът е посочил, че не е установено настъпването на здравословни проблеми в резултат от воденото наказателно производство. Съобразил е съдебната практика в подобни случаи, както и икономическата конюнктура в страната към датата на прекратяване на наказателното производство. Посочил е, че претендираната сума от 350 000 лв. съставлява приблизително 573 минимални месечни работни заплати за страната за 2020 г., тоест претендираното с иска обезщетение би се равнявало на сбора на минималните месечни работни заплати за 2020 г. за период от около 47 години. Такова голямо обезщетение би противоречало на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, на обществените очаквания в подобни случаи и би се превърнало в източник на неоснователно обогатяване за ищеца.
От тези мотиви на въззивния съд не се констатират основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от страните въпроси.
Първият въпрос на Прокуратурата на Р. Б. е неясен и от съдържанието му може само да се предположи, че съдържа тезата за намаляване отговорността на държавния орган, ако ищецът е поставен в риск за повдигане на обвинение от незаконни действия на трети лица/вероятно лицата, поставили наркотика в камиона на ищеца/. Това разбиране е в пълно противоречие с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, според която обезщетението се намалява само когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането. Извършването на превоз на товари като професионална дейност не може да се окачестви като виновен принос за извършена контрабанда, а разкриването на незаконни деяния на трети лица е изцяло в тежест на съответните държавни органи и не представлява риск, който се носи от ищеца. Не се установяват никакви доводи в подкрепа на тезата на Прокуратурата на Р. Б. в цитираната съдебна практика: решения № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. 3528/2018 г. на III ГО, № 30 от 08.03.2022 г. по гр. д. 2300/2021 г. на ІII ГО, № 154 от 08.10.2019 г. по гр. д. 319/2019 г. на ІII ГО и определение № 98 от 13.12.2018 г. по гр. д. № 3259/2017 г. на III ГО. Ето защо по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Следващите два въпроса, формулирани от Прокуратурата на Р. Б. както и първият въпрос, поставен от С. Р., касаят точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за претърпени вреди. В практиката на ВКС се приема, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД, към датата на деликта - прекратяването на наказателното производство, като съдът е длъжен да обсъди всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, както и да изложи мотиви за причинно - следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди. Изпълнението на това задължение обуславя изхода на спора, но в случая въззивният съд не се е отклонил от съществуващата по този въпрос практика на ВКС, основана на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и съдържаща се в решения № 281 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други. Прието е, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от значение са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления - умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Следва да бъдат отчетени и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: съдебното минало; медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено-икономическата конюнктура в страната и др. Отбелязано е също, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил всички факти и обстоятелства по делото, които са доказани и обуславят размера на обезщетението: продължителността на наказателното производство, което е приключило в разумен срок и е протекло само на досъдебна фаза, тежестта на престъплението, наложените мерки за процесуална принуда - задържане под стража и „парична гаранция“, негативните изживявания на ищеца, трудностите, които е имал при намиране на работа след прекратяване на производството спрямо него, отражението на наказателното производство върху здравословното състояние на ищеца, медийното разгласяване на случая. Отчел е, че незаконното обвинение е за тежко умишлено престъпление от общ характер, взета е била мярка за неотклонение задържане под стража за 1 година, 3 месеца и 21 дни, която е най-тежката мярка за процесуална принуда, като впоследствие е била заменена „парична гаранция“. Взел е предвид, че по досъдебното производство били иззети като веществени доказателства собствените на ищеца товарно моторно превозно средство и ремарке, поради което той е бил лишен от възможността да ги ползва за упражняване на професията си. Отчел е също, че наказателното производство не е довело до трайни здравословни последици за ищеца, както и че случаят е медийно разгласен в България в електронни издания от регионален тип, като не е установено отразяване в медии в И., включително в родния град на ищеца. Съобразил е съдебната практика в подобни случаи, както и икономическата конюнктура в страната към датата на прекратяване на наказателното производство. По данни на НСИ минималната месечна работна заплата в страната за 2020 г. е била 610 лв., или присъденото обезщетение се равнява приблизително на 82 минимални месечни заплати. Въз основа на събраните по делото доказателства - свидетелски показания, не се констатира по-голям обем на причинени вреди освен обичайните. Ето защо и по тези въпроси касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Четвъртият въпрос, формулиран от Прокуратурата на РБ също не е изведен от решаващите мотиви на съда за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът за дължимите разноски за въззивното производство е производен от крайния изход на спора по предявения иск и би имал значение, в случай че бъде допуснато касационно обжалване на въззивния съдебен акт и постановеният с него резултат бъде променен от касационната инстанция. Този въпрос обаче не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Второто питане на Р. няма характеристиката на въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. Второстепенният съд изобщо не е коментирал същността и правното действие на определенията на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК. Не е обосновавал и извод, че тези съдебни актове формират сила на пресъдено нещо и са включени в обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280 ГПК. Съдът не е цитирал в решението си такива определения, поради което и въпросът е общ и теоретичен, без конкретна връзка с решаващите мотиви на съда. Касаторът е цитирал определение № 50880 от 30.11.2022 г. по гр. д. № 1063/2022 г. на IV ГО, вероятно за да изтъкне, че се касае за сходен случай, при който е присъдено обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 150 000 лв. С това определение наистина не е допуснато касационно обжалване на решение, с което е присъдено такова обезщетение на ирански гражданин, шофьор на камион, срещу когото е повдигнато подобно обвинение и е образувано наказателно производство. Налице са обаче съществени различия от настоящия казус, тъй като по това дело пострадалият е задържан под стража за по-продължителен период от време, наказателното производство е продължило по-дълго, включително и в съдебна фаза, била е постановена и осъдителна присъда и е било предявено искане за екстрадиция. Следователно по-високият размер на обезщетението се дължи на различния фактически състав, а не на принципни причини, които могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 235 от 11.12.2024 г., постановено по гр. д. № 413 по описа за 2024 г. на Пловдивския апелативен съд, II граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.