ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1583

Гр. София, 23.05. 2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 509 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. И. Б. чрез процесуалния му пълномощник – адв. П. В., срещу въззивното решение № 211/07.11.2024г., постановено по в. гр. д. № 359/2024г. на Апелативен съд – Б., с което е отменено решение № 466 от 21.05.2024г. по гр. д. № 1394/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта му, с която е отхвърлен искът на Застрахователна компания “Уника” АД против П. И. Б. за сумата 37 796,59 лв., и вместо това касаторът е осъден да заплати на застрахователя на основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ сумата 37 796,59 лв., представляваща изплатено въз основа на влязло в сила решение по гр. д. № 463/2019 г. на ОС - Бургас на Стана Т. Ц. застрахователно обезщетение, заедно с лихви и разноски, ведно със законната лихва върху главницата от 04.08.2023г. до пълното изплащане на сумата.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа, че неправилно въззивният съд е възприел, че поведението му като водач е насочено към бягство от местопроизшествието, укриване или възпрепятстване на проверка. Твърди, че след настъпване на ПТП той е останал на мястото му, разпознат е от множеството хора и от самата пострадала, а си е тръгнал след стъмване, когато според него всички са напуснали местопроизшествието и поради здравословни причини. Счита, че въззивният съд не е отчел, че от показанията на свидетелите се установявало влошеното му здравословно състояние, необходимостта от прием на лекарства, което го мотивирало да си тръгне от мястото на инцидента, след съответното изчакване, и при липса на яснота дали изобщо ще дойдат органите на МВР, а още на следващата сутрин се бил явил в районното полицейско управление. Твърди, че самата пострадала била оттеглила искането си за действия по образуваното досъдебно производство, с което препятствала разкриването на обективната истина, а той й бил платил и тя била заявила съгласие с получената сума, като при даването на парите, казала, че няма никакви претенции към него. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, неговата отмяна и отхвърляне на иска изцяло.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Има ли право пострадалият да получи обезщетение от застрахователя по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност“, след като е получил и заявил пред деликвента, че е напълно обезщетен от него за съответната вреда и този факт е безспорен за спора?“, по който въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/2016г. по т. д. №1/2016г. на ОСГТК на ВКС;

2. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства и възражения на страните относно правнорелевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани? Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото?“, по който въпрос се изтъква противоречие с решение № 802/23.02.2011г. по гр. д. №1783/2009г. на ВКС, 4 г. о.;

3. „Следва ли съдът при приложението на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ да се съобрази с установените по делото факти, включително тези, установяващи здравословното състояние на напусналия мястото на ПТП водач на МПС /деликвент/, вкл. да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства, вкл. поведението на деликвента след напускане на ПТП и въз основа на оценката им да определи причината за напускане на ПТП? / в конкретния случай Б. е бил установен от множество лица, присъствали на мястото на ПТП, не се е укривал от органите на МВР, включително им е оказал пълно съдействие и се е явил пред тях по тяхна заповед?“;

4. „Как следва да се тълкува и прилага употребеният от законодателя в текста на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ израз: „освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина“ и длъжен ли е съдът да обоснове прилагането или отказа на прилагането на разпоредбата, след като обсъди поотделно и в съвкупност събрания по делото доказателствен материал?“;

5. „Какви са критериите, от които следва да се ръководи съдът, за да приложи разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ – „освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина“?;

6. „Напускането на мястото на ПТП, за да се осъществи прилагане на медикаментозна терапия / прием на медикаменти/, осъществява ли състав на неотложна причина по смисъла на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ?“;

За въпросите от трети до шести включително касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като същевременно поддържа и очевидна неправилност на решението, сочейки че същото е постановено в явно противоречие с разпоредбата на чл. 410, ал. 5 КЗ, предвиждаща, че ако причинителят на вредата е обезщетил застрахования в пълен размер, застрахователят се освобождава от задължението си да плати застрахователно обезщетение.

Ответникът по касационната жалба – ЗК „УНИКА“ оспорва същата чрез процесуалния си представител – юриск. М., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 06.03.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно наличието на непозволено увреждане от страна на водача Б., предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя поради сключен договор за застраховка “Гражданска отговорност”, размерът на дължимото на пострадалата обезщетение /30 000 лв./ по влязло в сила решение на ОС - Бургас, изплащането от застрахователя на суми общо в размер на 38 438,51 лв., включващи лихви и разноски, както и липсата на съпричиняване от страна на пострадалата – Стана Ц., 77 годишна пешеходка, ударена от управлявания от ответника автомобил, при движението му на заден ход, на площад в [населено място], О. С. на 16.12.2018г. около 16,30 часа. Въззивният съд е приел, че при пристигането на патрула на МВР на мястото на местопроизшествието не е имало никой от участниците, което е отразено в констативния протокол и се установявало от показанията на разпитания полицай – свидетеля П. Х.. Счел е, че водачът Б. не е бил на мястото на ПТП, като според свидетеля Д., той бил почервенял, треперел и повръщал, казал, че е диабетик, няма в себе си медикаменти, и си бил тръгнал. С оглед горното съдът е приел, че ответникът е напуснал местопроизшествието преди идването на контролните органи, което е било задължително поради наличието на пострадало лице, както и че напускането му не е било наложително, за да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина. Съдът е посочил, че задължението да се остане на местопроизшествието не може да се обвързва със срок, а и в случая автопатрулът е пристигнал на местопроизшествието в рамките на 30 минути след подаване на сигнала. Приел е, че са изцяло неоснователни твърденията на ответника, че контролните органи са се забавили и не е било сигурно дали изобщо ще посетят местопроизшествието. Счел е, че ответникът е следвало да докаже съгласно разпределението на доказателствената тежест, че е било наложително да му се окаже медицинска помощ и това е обусловило напускането на мястото на ПТП, което не е сторил по делото. С тези мотиви е счел, че е налице регресно право за застрахователя.

По отношение на размера на обезщетението съдът е отчел, че виновният водач лично е платил на пострадалата сумата 500 лв. като обезщетение за преживяното от нея, в болницата в деня, следващ инцидента, в присъствието на свидетеля С. Н.. С оглед горното въззивният съд е приел, че ответникът дължи на застрахователя не платеното от него обезщетение в размер на 30 000 лв., а сумата от 29 500 лв., при отчитане на заплатените в брой 500 лв. Предвид тези мотиви Апелативен съд - Б. е отменил частично решението на ОС – Бургас, уважил е исковата претенция за сумата от 37 796,59 лв., заедно с лихви и разноски, като е потвърдил решението в отхвърлителната иска част за разликата до пълния предявен размер от 38 438,51 лв. като неоснователен.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос, дали пострадалото лице има право да получи обезщетение от застрахователя, ако е било удовлетворено от самия делинквент, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не удовлетворява нито общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че пострадалата Стана Ц. е получила пълно обезщетение на претърпените от нея вреди при настъпилото ПТП от деликвента – П. Б., а е приспаднал дададените й от водача в брой 500 лв. от дължимото обезщетение. Съдът не е счел, че платените 500 лв. съставляват цялостно и пълно покриване на неимуществените вреди на увреденото лице и поради това не е обсъждал дали в този случай то има право на застрахователно обезщетение. С оглед горното, въпросът не се явява обуславящ и не удовлетворява общия селективен критерий. За пълнота следва да се отбележи, че същият не е и разрешен в противоречие със соченото от касатора Тълкувателно решение №1/2016г. по т. д. №1/2016г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че пострадалият няма право да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда. Въззивният съд не е приел и в случая не е налице извънсъдебно споразумение между пострадалата и застрахователя, с което да е постигнато съгласие за обезщетението, а е присъдено такова в исково производство, поради което разрешението не е и противно на приетото в съдебната практика.

Вторият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд е процесуален и и съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Съобразно разпределената доказателствена тежест, апелативният съд е отчел, че именно ответникът е този, който следва при пълно и главно доказване да установи, че напускането на местопроизшествието е поради необходимостта да му бъде оказана медицинска помощ, което касаторът не е сторил. Дори и да се е почувствал зле след ПТП, както е посочил въззивният съд няма ангажирани никакви доказателства на Б. да му е оказвана медицинска помощ или да се е нуждаел от неотложна такава, включително и от прием на медикаменти, тъй като данни за назначено лечение към момента на ПТП няма по делото. Въззивният съд е обсъдил всички доводи и твърдения на страните, а несъгласието на касатора с направените от съда фактически и правни изводи, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Апелативният съд не е процедирал в нарушение на процесуалните си задължения като въззивна инстанция и поради това този процесуален въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросът поставен под № 3 е изведен от специфичните за делото факти, въз основа на които въззивният съд е изградил изводите си във връзка с липса на предпоставки за неотложна медицинска помощ при напускане на местопроизшествието от водача. Така както е поставен същият е изцяло фактологически и касае възприетите изводи от въззивния съд спрямо ангажираните по делото доказателства. Преценката на съда в какво състояние се е намирал водачът непосредствено след реализиране на произшествието и дали с оглед на това състояние напускането на местопроизшествието е виновно, е от значение за правилността на обжалваното решение, поради което поставения въпрос няма характер на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и е безпредметно да се обсъждат поддържаните допълнителни предпоставки по т. 1 и т. 3 ГПК. Поставеният въпрос не съответства на решаващите мотиви на съда, който не е обсъждал дали Б. се е укривал от органите на МВР, а само че е напуснал местопроизшествието и не е изчакал идването им, както е бил задължен.

Въпроси от 4 до 6 са взаимосвързани и касаят предпоставките на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, поради което следва да бъдат обсъдени общо. Въззивният съд се е произнесъл по наличие на предвидените в посочената разпоредба предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника – настоящ касатор, поради което те отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което бланкетно се позовава касаторът. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, би бил от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Следва да се посочи още, че относимите правни норми – чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ и чл. 125 ЗДвП, не са непълни, неясни или противоречиви и по прилагането им не е формираната противоречива съдебна практика. Предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахования делинквент са ясно посочени в чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ – ако е напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон, освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина, а случаите, в които службите за контрол на Министерството на вътрешните работи посещават задължително мястото на пътнотранспортното произшествие, са регламентирани в разпоредбата на чл. 125 ЗДвП, сред които е ПТП с пострадало лице. Наличието на конкретните хипотези, предвидени в последната разпоредба, следва да бъде преценявано във всеки отделен случай, въз основа на фактите по делото и събраните доказателства, което изключва възможността да се даде принципен отговор на въпроса. По въпроса за предпоставките за напускане на местопроизшествието от делинквента е налице и практика на ВКС, обективирана в решение № 65/09.07.2013г. по гр. д.№865/2012г., 3 г. о., в което се приема, че „субективно прецененият медицински риск от водача за собственото му здраве след произшествието, което е причинил, не изключва противоправния характер на самоволното напускане“, с което разрешение въззивният съд се е съобразил и наличието на която практика изключва бланкетно поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 КЗ.

С оглед горното по така поставените въпроси не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Твърденията на касатора, че решението е очевидно неправилно като постановено в явно противоречие с разпоредбата на чл. 410, ал. 5 КЗ, предвиждаща, че ако причинителят на вредата е обезщетил застрахования в пълен размер, застрахователят се освобождава от задължението си да плати застрахователно обезщетение, са неоснователни. Въззивният съд не е възприел горното, тъй като е установено чрез свидетелски показания плащането от деликвента на пострадалата Стана Ц. на сумата от 500 лв., която не е приета за заплатено обезщетение в пълен размер. Предвид горното обжалваното въззивно решение не може да се приеме за очевидно неправилно.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора, а от ответната страна не е заявено искане за присъждане на разноски за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 211/07.11.2024г., постановено по в. гр. д. № 359/2024г. на Апелативен съд – Б..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.