O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1123

[населено място], 15.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Т. К. второ отделение, в закрито заседание на първи април, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

Иванка Ангелова

като разгледа докладваното от съдия Ангелова ч. т.д.№ 627/2026 год.

и за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по подадена от адв. С. К., процесуален представител на ищеца К. И., частна касационна жалба срещу Определение № 133 от 23.02.2026г., постановено по в. ч.д. № 62/2026г. от Апелативен съд В. Т. с което е потвърдено Определение № 4/ 06. 01. 2026г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по гр. д. № 287/2025г. от ОС-Габрово, в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищцовата страна за изменение на решението в частта за разноските за осъждане на ответника „ЕОС Матрикс“ЕАД да заплати на адв. К. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в пълния претендиран размер от 9 488.50лв.

Оплакванията на частния касатор са за неправилност на обжалвания акт поради несъобразяване с императивната норма на чл. 38, ал. 2 ЗА, според която възнаграждението по чл. 38 ЗА не може да бъде по-ниско от размера, определен в Наредба № 1 от 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗА. В тази връзка се поддържа, че в съответствие с чл. 7, ал. 5 от посочената наредба при материален интерес от 120 962.69 лв. следващото се на адвоката възнаграждение възлиза на 9 488.50 лв., който размер съответства на активността на пълномощника на ищеца по делото, както и на неговата фактическа и правна сложност.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Като значим за изхода на спора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поставен следният правен въпрос: Задължен ли е съдът да определи размера на задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ на материално затруднено лице с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като минимумът на дължимия адвокатски хонорар бъде определен по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.?

Допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с твърдението, че изводите на въззивния съд противоречат на определение на ВКС по ч. гр. д. № 2186/2019г. на ІV г. о., както и на определение по гр. д. № 211/2023г. на Габровски окръжен съд. Допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочена бланкетно, поради което не следва да се разглежда.

Ответникът по частната касационна жалба – „ЕОС Матрикс“ЕАД, депозира отговор, с който изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на определението до касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че подаденият от К. И. срещу „ЕОС Матрикс“ЕАД иск е за установяване недължимост на сумите по изп. дело № 991/2011г., които към 17.03.2025г. са в общ размер от 120962.69 лв. , поради погасяване на задълженията по давност; С отговора на исковата молба ответникът е заел становище за частична недопустимост на иска за сумите, представляващи разноски по изпълнителното дело, а в останалата част е посочил, че искът е допустим и основателен; С постановеното по спора решение първоинстанционният съд е уважил иска, като на адв. С. К. е присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА в размер на 1 200 лв.; С постановено по реда на чл. 248 ГПК определение е отказано изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на адв. в.ие в размер на 9 488.50лв.

За да потвърди определението по чл. 248 ГПК въззивният съд е споделил изводите на първостепенния съд за неприложимост на Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа с оглед постановеното решение от 25. 01. 2024г. по дело С-438/22 на СЕС, задължително за съдилищата по правилото на чл. 633 ГПК. С оглед приетото в решението, че чл. 101, пар. 1 ДФЕС вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, ча ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, въззивният съд е установил, че не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004г. размери. Според съда, водещи критерии за определяне на адвокатското възнаграждение следва да са защитаваният материален интерес, правната и фактическа сложност на спора и съдържанието на осъществената защита. В конкретния случай, след отчитане невисоката правна и фактическа сложност на спора, вида и количеството извършена работа от адвоката - изготвена искова молба, проведено едно съдебно заседание, на което процесуалният представител се е явил, естеството на събраните доказателства – изискано и приложено изпълнително дело, въззивният съд е приел определеното от първоинстанционния съд възнаграждение от 1 200 лв. за съответно на извършената работа, както и на правната и фактическа сложност на спора.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният въпрос в изложението е включен в предмета на спора, концентриран именно по поддържания от частния жалбоподател довод за приложимостта на Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г./, с което обосновава тезата си, че следващото му се възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА не може да бъде определяно под предвидения в наредбата минимален размер на адвокатските възнаграждения. Следователно въпросът отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не се установява обаче допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочената от частния касатор практика не е релевантна: - цитираното определение на ВКС по ч. гр. д. № 2186/2019г. на ІV г. о. е постановено преди Решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, поради което не е актуална практика, а определението по гр. д. № 211/2023г. на Габровски окръжен съд не е сред посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК актове. Следва да се отбележи, че след постановяване на Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, последователно и еднозначно в практиката си ВКС приема, че тълкуването на правото на ЕС, направено в решението по дело C-438/22 на СЕС, е от значение при преценката дали националният съд следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размерът на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г. С оглед на това тълкуване се счита, че нормата в тази си част противоречи на правото на ЕС, тъй като установеното с нея правило представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, което е основание тя да не се прилага. Споделя се също така, че установените с наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, като те подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената от адвоката работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Обжалваното определение изцяло съответства на съобразената с посоченото решение на СЕС актуална практика на ВКС. Следователно по отношение на поставения от частния касатор правен въпрос не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неустановяването на допълнителните селективни критерии препятства искания достъп до касацинно обжалване.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 133 от 23.02.2026г., постановено по в. ч.д. № 62/2026г. от Апелативен съд В. Т.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.