ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, № 1117/15.04.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 2335 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „М. П. - Експертс“ ООД срещу решение № 453 от 01.08.2025 г., постановено по в. т.д. № 230/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, с което е потвърдено решение № 1697 от 05.12.2024 г., постановено по т. д. № 282/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 7 състав, поправено с решение от 25.02.2025 г., постановено по делото, с което са отхвърлени предявените от „М. П. - Експертс“ ООД срещу „Тиже“ ЕООД искове, както следва: 1) иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 60 000 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на чл. 4.4.7 във връзка с чл. 5.4 от рамков договор 20.10.2020 г.; 2) иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 333,87 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащането на сумата от 60 000 лв. за периода от 21.09.2023 г. до 20.11.2023 г.; 3) иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 000 лв., представляваща частично предявена претенция от пълното вземане в размер на 41 258, 57 лв. - неустойка за неизпълнение на чл. 1.3 във връзка с чл. 5.1 от рамков договор от 20.10.2020 г.
В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Касаторът заявява, че за да отхвърли предявеният иск за неустойка по чл. 5.4 от сключения между страните по спора договор, въззивният съд е изискал да бъдат доказани вредите, които кредиторът е претърпял от неизпълнението на договорното задължение, което противоречи на характера на неустойката, която се дължи независимо дали са настъпили вреди или не. В решението е направен и неправилен извод, че уговорената в договора неустойка противоречи на добрите нрави. Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, не може да се приеме, че неустойката е нищожна само въз основа на констатация за нейната прекомерност, както е счел въззивният съд. Касаторът намира, че за да извърши преценка за това, че размерът на неустойката надхвърля този на вредите, които се причиняват от неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, въззивният съд не е анализирал всички събрани по делото доказателства и не е обсъдил всички наведени от него доводи.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира пет въпроса, по всеки от които се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът по касация „Тиже“ ЕООД не е подал отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:
При съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба и заявения в нея петитум е видно, че предмет на разглеждане в производството е частичен иск за осъждане на „Тиже“ ЕООД да заплати на „М. П. - Експертс“ ООД сума в размер на 5 000 лв., която е част от цялото вземане от 41 258, 57 лв., представляващо неустойка за неизпълнение от ответника на задължението му да произведе и достави безалкохолни и слабо алкохолни напитки по заявката на ищеца, направена на 04.10.2023 г., която се дължи съгласно чл. 5.1 от договор, сключен на 20.10.2020 г. Съгласно твърденията на ищеца страни по договора, от който произтича предявеното вземане, са търговци, като при прилагане спрямо него на презумпцията, уредена в чл. 286, ал. 3 ТЗ, трябва да се приеме, че той е свързан с упражняваното от тези търговци занятие, поради което следва да се квалифицира като търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ. Следователно настоящото дело е образувано за разглеждане на иск, имащ за предмет субективно материално право, което се твърди, че е възникнало от търговска сделка, поради което то следва да се определи като търговско.
След като делото е търговско, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение, което е постановено по него, ще подлежи на касационно обжалване само ако цената на иска, който е негов предмет, е над 20 000 лв.
Цената на предявения в процеса осъдителен иск за парично вземане се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е в размер на търсената сума. Доколкото искът за неустойка е предявен като частичен, то размерът на търсената сума няма да е равен на стойността на цялото вземане, което ищецът твърди, че има към ответника, а само на частта от него, която е въведена в предмета на делото, която в случая е 5 000 лв. Следователно цената на този иск е 5 000 лв., която е под установения в закона минимален праг за цената на иска, при който въззивни решения по търговски дела подлежат на касационно обжалване. Това означава, че решението на въззивния съд, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване. Трябва да се посочи, че между вземането, предмет на този иск, и другото предявено в процеса вземане за неустойка, което е предмет на втория обективно съединен иск за главница, няма връзка на обусловеност, въпреки че и двете вземания произтичат от един и същи договор. Те са напълно самостоятелни, защото неустойките, които са техен предмет, се дължат за неизпълнение на различни договорни задължения, между които няма връзка. Всяко от вземанията е предмет на отделен осъдителен иск, по отношение на който се прави самостоятелна преценка за неговата цена и оттам за обжалваемост пред касационния съд на въззивното решение, което е постановено по него.
С оглед на изложеното касационната жалба, с която въззивното решение се обжалва в частта, с която е налице произнасяне по частичния иск за присъждане на неустойка по чл. 5.1. от договора от 20.10.2020 г., е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, подадена е в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „М. П. - Експертс“ ООД срещу „Тиже“ ЕООД искове, както следва: главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 60 000 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължението на ответника да не произвежда или разпространява лично или чрез други трети лица идентични или сходни продукти, като тези, които са предмет на договора, която се дължи съгласно чл. 5.4. от договор, сключен между страните по спора на 20.10.2020 г., както и акцесорен осъдителен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 1 333,87 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за неустойка, начислено за периода от 21.09.2023 г. до 20.11.2023 г. Счел е за доказано по делото, че между страните в производството е възникнало валидно облигационно отношение по сключен на 20.10.2020 г. договор, с който ответникът се е задължил да изработва по заявки на ищеца със свои материали и труд и по своя рецепта, посочена в приложение 2 към договора, бутилирани, етикетирани безалкохолни и слабо-алкохолни напитки, готови за консумация, а ищецът е поел задължение да заплаща на ответника възнаграждение за това. С чл. 4.4.7. от договора ответникът се е задължил да не произвежда и/или разпространява лично или чрез трети лица други идентични или сходни продукти, основани на рецептата, която използва за производство на възложените с договора напитки, или подобна на нея. Въззивният съд е приел за установено и това, че с чл. 5.4. от договора страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на задължението по чл. 4.4.7. ответникът дължи на ищеца неустойка в размер на 20 000 лв. за всяко отделно нарушение. Посочил е, че в процеса в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е извършил действия по производство и продажба по заявка на трето лице на продукти по идентична рецепта на тази, по която се е задължил да произвежда продуктите, предмет на договора, с което е нарушил правото на ищеца на ексклузивитет. По делото обаче от тази страна няма ангажирани годни доказателства за установяване на този факт. Той не се доказва от представената от ищеца частна експертиза на енолог, в която е констатирано сходството между продуктите, произвеждани съгласно договора, и продукти, които ответникът е произвел и продал на трето за сделката лице – „Розадоли“ ЕООД, защото тя не е събрана по реда на ГПК. Ето защо не може да се приеме, че ответникът е допуснал неизпълнение на задължението по чл. 4.4.7. от договора, при което възниква вземането за неустойка. Въззвиният съд е направил и извод, че уговорената клауза за дължимост на неустойката по чл. 5.4. от договора е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Размерът на неустойката, която се дължи при всяко неизпълнение на задължението на ответника да не произвежда и продава сходни стоки, е уговорен от страните като твърда сума от 20 000 лв., като той по никакъв начин не е обвързан с размера на конкретното неизпълнение и с вредите, които могат да се причинят от него. Това нарушава принципа на справедливост, защото размерът на неустойката може да надхвърля многократно стойността на стоките, които са произведени и продадени в нарушаване на забраната за това.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя пет въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Първият от формулираните въпроси е: Следва ли кредиторът да доказва настъпването и размера на вредите, когато претендира уговорена в договора неустойка или тя се дължи поради факта на самото неизпълнение, независимо от наличието на вреди, в контекста на тълкуването на въпроса в ТР № 1/15.06.2010 г., където е разяснено, че следва да се преценява съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди?.
По този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение, тъй като в него въззивният съд не е излагал мотиви за това, че за да възникне вземане на кредитора за получаване на неустойка, той следва да докаже, че е претърпял вреди от допуснатото от длъжника неизпълнение на договорното задължение, както и техния размер. Въззивният съд е приел, че предявеният иск за присъждане на неустойка следва да се отхвърли, тъй като по делото не е доказано, че от ответника е допуснато неизпълнение на задължението, което неустойката обезпечава, а не че не са доказани претърпените от ищеца вреди в резултат на това неизпълнение. Той е направил и извод, че клаузата за дължимост на неустойката е нищожна, защото в договора страните са уговорили, че тя се дължи за всяко допуснато от ответника неизпълнение на задължението му да не произвежда и продава на трети лица стоки, сходни с тези, предмет на договора, като размерът й винаги е в твърда сума от 20 000 лв., а не зависи от размера на конкретното неизпълнение и съответно от вредите, които се причиняват от него. Следователно въпросът за претърпените вреди от неизпълнението е обсъден единствено с оглед на начина, по който е уговорен размерът на неустойка и дали това може да доведе до нейната дължимост в размер, който многократно надхвърля този на вредите, а не във връзка с необходимостта тяхното настъпване и размер да бъде доказан по делото. След като по формулирания въпрос няма произнасяне в обжалваното решение, то той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващият въпрос, който касаторът поставя и по който твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, е: Представянето на 3 броя фактури, издадени в полза на трето за договора лице, относно продажба на напитки с роза, доказва ли неизпълнение на клаузата за ексклузивност, която забранява произвеждането и/или разпространението чрез трети лица на други идентични или сходни продукти, основани на същата рецепта или подобна на нея?.
От начина, по който е формулиран този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът му изисква съобразяването на конкретни факти по спора и доказателства, събрани в процеса за тяхното установяване. Ето защо този въпрос няма характера на правен. С него касаторът всъщност въвежда оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че по делото не е установено неизпълнението от ответника на задължението, което неустойката обезпечава, поради което той е от значение за правилността на обжалваното решение. С оглед на това този въпрос също не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд.
Третият формулиран от касатора въпрос е: Противоречи ли на добрите нрави уговорка за неустойка, която надхвърля действително претърпените вреди?
От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззвиният съд е основал извода си за неоснователност на предявения иск за присъждане на неустойка на това, че уговорката за нейната дължимост е нищожна, тъй като начинът, по който страните са се съгласили, че ще се определя нейният размер, не е съобразен с конкретното неизпълнение на обезпеченото с нея договорно задължение на ответника да не произвежда и продава на трети лица стоки, сходни с тези, предмет на сделката, и с очакваните вреди, които произтичат от това неизпълнение. Въпреки че е обсъждал стойността на стоките, продадени от ответника на трети лица по всяко отделно нарушение, за което се претендира неустойка, съдът не е излагал съображения за това какви са вредите, които ищецът действително е претърпял в резултат на нарушенията и каква е стойността им. Ето защо и поставеният от касатора трети въпрос дали при преценка за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави следва да се съобразяват действително претърпените вреди в резултат на допуснатото неизпълнение на договорното задължение, не съответства на мотивите на обжалваното решение. Освен това трябва да се посочи, че въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме, че клаузата за неустойка е действителна, искът за нейното присъждане отново би бил неоснователен, защото в процеса не е доказано, че е налице неизпълнение на задължението, което тя обезпечава. Това означава, че въпросът за критериите, по които се извършва преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, не е единственият, който е обусловил крайния изход на делото по предявения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, и следователно не се отнася до решаващ извод на въззивния съд за това. Ето защо този въпрос също не покрива общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК на въззивното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран и следният въпрос: Може ли уговорената неустойка да бъде обявена за нищожна поради противоречие с добрите нрави само въз основа на извода, че е прекомерна, или съдът следва да извърши самостоятелна преценка за нейното съответствие с функциите на неустойката и конкретните обстоятелства по делото?
От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд не е основал извода си за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави на това, че тя е прекомерна. Както се посочи, изложените от въззивния съд съображения за това са различни и те са, че страните са уговорили, че при всяко едно неизпълнение на договорното задължение, което неустойката обезпечава, тя ще се дължи в размер на конкретно посочена твърда сума, която не зависи от размера на отделното неизпълнение. С оглед на така уговорения начин на изчисляване на размера на неустойката съдът е приел, че тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като това е преценено с оглед постигнатото в договора съгласие при неговото сключване, а не към момента на настъпване на конкретни вреди от неизпълнението, който е релевантен при преценката за прекомерност на неустойката. Това означава, че този въпрос също не отговаря на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касаторът поставя още един въпрос, който е: При извършване на преценка от съда относно нищожността на търговска клауза по търговски договор, основана на недобросъвестност/нарушаване на добрите нрави, как следва да се прилагат от съда критериите за това, посочени в ТР № 1/15.06.2010 г., и по-конкретно допустимо ли общо позоваване на тези примерно изброени критерии, без да се ангажират в хода на процеса конкретни цифрови данни, изчисления или експертиза на вещи лица, които да установят релевантните стойности от значение за спора за преценката за недобросъвестността?
Този въпрос не се отнася до решаващия мотив на въззивния съд, на който той е основал извода си за нищожност на клаузата за неустойка и оттам за неоснователност на предявения иск. Той е свързан единствено с анализ на постигнатото между страните съгласие в тази клауза за това как се определя размерът на неустойката и дали начинът, по който става това, отчита размера на неизпълнението на задължението, което тя обезпечава, като за този извод е без значение какъвто и да било факт, чието установяване да налага събиране на доказателства чрез назначаване на експертиза. Следователно този въпрос също не покрива общото основание за допускане на решението на въззивния съд до касационна обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че възззивното решение е очевидно неправилно.
В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. Това означава, че касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 453 от 01.08.2025 г., постановено по в. т.д. № 230/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, в частта, обжалвана с допустимата касационна жалба.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба, подадена от „М. П. - Експертс“ ООД, в частта, с която се обжалва решение № 453 от 01.08.2025 г., постановено по в. т.д. № 230/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 1697 от 05.12.2024 г., постановено по т. д. № 282/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 7 състав, поправено с решение от 25.02.2025 г., постановено по делото, с което е отхвърлен предявеният от „М. П. - Експертс“ ООД срещу „Тиже“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 000 лв., представляваща частично предявена претенция от пълното вземане в размер на 41 258, 57 лв. - неустойка за неизпълнение на чл. 1.3 във връзка с чл. 5.1 от рамков договор от 20.10.2020 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 453 от 01.08.2025 г., постановено по в. т.д. № 230/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 1697 от 05.12.2024 г., постановено по т. д. № 282/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 7 състав, поправено с решение от 25.02.2025 г., постановено по делото, в частта, с която са отхвърлени предявените от „М. П. - Експертс“ ООД срещу „Тиже“ ЕООД искове, както следва: 1) иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 60 000 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на чл. 4.4.7 във връзка с чл. 5.4 от рамков договор 20.10.2020 г.; 2) иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 333,87 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащането на сумата от 60 000 лв. за периода от 21.09.2023 г. до 20.11.2023 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.