ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1956

гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2617 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1852/09.05.2025 г., подадена от О. Т. срещу решение № 32 от 04.04.2025 г. по гр. д. № 20253500500038/2025 г. на Окръжен съд - Търговище, с което е потвърдено решение № 578 от 16.12.2024 г. по гр. д. № 787/2024 г. на Районен съд – Търговище, с което е признато за установено по отношение на О. Т. че Х. М. Х. и А. А. Х. са собственици въз основа на давностно владение на имот, представляващ УПИ *-*, с площ от 1065 кв. м, при граници: УПИ *-* на А. М., УПИ *-* на Г. Р., С. Г. и М. Х., находящ се в землището на [населено място], общ. Т., отразен в скица № СК-150/01.02.2024 г., издадена от О. Т.

Въззивният съд е съобразил, че пред първостепенния съд е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС. Х. М. Х. и А. А. Х. твърдят, че са собственици на процесния имот въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност.

Съдът е приел, че спорният имот представлява имот с пл. № * в УПИ *-*, с площ от 1065 кв. м, при граници: УПИ *-* на А. М., УПИ *-* на Г. Р., С. Г. и М. Х., находящ се в [населено място], общ. Т. За този имот е бил съставен АДС № 3947/19.12.1975 г. на ОбНС - Търговище, съгласно който е актувано дворно място в кв. 22, парцел *-* по плана на [населено място], общ. Т., незастроено, с площ от 1360 кв. м, с посочено основание чл. 77, ал. 5 НДИ. Този имот е отписан като държавна собственост със заповед № ДС-55/07.04.2005 г. на областния управител на област Т. и е актуван с АЧОС № 3464/15.04.2005 г., издаден от О. Т. в който е посочено като основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОС. Съгласно заключението от съдебно-техническата експертиза по делото, за [населено място], общ. Т. има два плана - стар план, който е действал от 1919 г. до 1959 г., и нов план, одобрен със заповед № 332/22.01.1959 г., действащ и към момента. По отменения план процесният имот е бил в регулация и е бил част от парцел *, в кв. 70, а по новия план от 1959 г. имотът също е в регулацията на селото и в плана е отразен като УПИ *-*, с площ от около 1121 кв. м, и е част от дворно място с пл. № * в кв. 22. В разписния лист към новия план имотът е записан като двор на Б. П. И.. Първоначално по новия план на [населено място] от 1959 г. от недвижимия имот, представляващ дворно място с пл. № * в кв. 22, са били образувани три парцела, а именно парцели *, * и * в кв. 22, а през 1972 г. със заповед трите парцела са обединени в един, който със същата заповед отново е разделен, но на два нови парцела - парцели * и *, съответстващи на УПИ *-* и УПИ *-* в кв. 22. Други промени в регулационния план, засягащи процесния имот, не са правени. В разписния лист към новия план УПИ *-* в кв. 22 първо е записан като двор на Б. П. И., след това е записан на А. М. М. с нот. акт № 53, том I, д. № 121/1985 г., а в разписния лист към новия план УПИ *-* в кв. 22 е записан като двор на Б. П. И.. Имотът не е застроен, теренът е равен, като от трите страни е ограден с огради от мрежа на колове, а към улицата има двойна врата от метални рамки с мрежа и няма ограда към съседния УПИ *-*, защото имотите се ползват общо. Единствените данни процесният имот да е бил одържавяван са от АДС № 3947-XX от 19.12.1975 г., а самият акт е издаден на основание чл. 77, ал. 5 НДИ (отм.) и в него е записано, че имотът е бивша собственост на ОбНС - [населено място], общ. Т.. Съседният имот, представляващ УПИ *-*, също е актуван с АДС № 3944/19.12.1975 г. на ОбНС - Търговище. От акта се установява, че имотът представлява общинско дворно място в кв. 22, парцел *-* по плана на [населено място], общ. Т., застроено място с площ от 1250 кв. м, с признато безвъзмездно право на строеж на Б. П. И.. Имотът е отписан като държавна собственост със заповед № ДС-45/07.04.2005 г. на обл. управител на област Търговище и за него е съставен АЧОС № 3464/15.04.2005 г. от О. Т. с посочено основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОС. Ищците са придобили правото на собственост върху къщата, стопанските постройки и навес, построени в парцел *, пл. № * в кв. 22 по плана на [населено място], общ. Т., с площ на урегулирания парцел от около 920 кв. м, по силата на нот. акт № 55, том I, дело № 121 от 1985 г. на PC – Търговище, с договор за покупко-продажба на недвижим имот от Б. И. П., П. Б. А. и А. Б. С..

Съдът е обсъдил събраните гласни доказателства - показанията на свидетелите А. Р. и К. М.. Приел е за установено от тях, че ищците притежават описаните по-горе два имота, като в единия е построена къща и стопански постройки. Този имот са закупили през 1985 г. Втория имот закупили две-три години по-късно и той е незастроен. Спорният имот е закупен от Б. П.. Никой не им е оспорвал собствеността или владението върху имота, което продължава и до днес.

Въз основа на така изложеното, Окръжен съд – Търговище е направил следните правни изводи:

Съдът е сезиран с положителен установителен иск за собственост, с който ищците претендират да бъдат признати за собственици на УПИ *-*, с площ от 1065 кв. м, находящ се в землището на [населено място], общ. Т., при посочени граници, на основание придобивна давност, въз основа на упражнявано владение повече от 10 години. Ответникът е навел правоизключващо възражение - невъзможност да се придобие на това основание имотът, позовавайки се на акт за общинска собственост. Наведените от него твърдения са, че имотът е бил държавен, при което по силата на ЗМСМА е станал частна общинска собственост. При така наведените възражения, въззивният съдебен състав е намерил, че следва да се установи проведена ли е отчуждителна процедура, по силата на която процесният недвижим имот е преминал в собственост на държавата, а след приемането на ЗМСМА през 1991 г. е станал общинска собственост. Визирал е, че съгласно § 7, ал. 1, т. 3 ЗМСМА, с влизане в сила на този закон, в собственост на общината преминават държавни имоти, представляващи незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици. Съгласно АДС № 3947/19.12.1975 г. на ОбНС - Търговище, съставен на основание чл. 6 ЗС и чл. 21 ПДИ, процесният имот е бил обявен за държавен, имотът е бил одържавен. При съставянето на акта за частна общинска собственост е отразено, че имотът е бивша държавна собственост, като основание за придобиването му от общината е посочен § 42 ПЗР на ЗОС. Посочената разпоредба гласи, че незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. В тази връзка, съдът е посочил, че доколкото имотът е бил записан в разписния лист към плана на селото като имот на Б. П. И., по делото не се установява, че действително е проведена отчуждителна процедура, по силата на която процесният недвижим имот да е преминал в собственост на държавата, а след приемането на ЗМСМА през 1991 г. да е станал общинска собственост. Актовете за общинска собственост нямат правопораждащо действие по отношение правото на собственост. По силата на чл. 5 ЗОС те имат качеството на официален свидетелстващ документ, който констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание като фактически състав (посочена правна сделка, акт за отчуждаване и т. н.). Съдебната практика е категорична, че когато в акта е посочено като основание само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината. Общината е тази, която следва при условията на главно и пълно доказване да докаже фактите, въз основа на които твърди наличието на осъществен фактически състав по см. на § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА, а именно, че към 1991 г. имотът е бил собственост на държавата в резултат на проведено отчуждително производство и че същият е бил предназначен за жилищно строителство, обществени, благоустройствени мероприятия. Окръжен съд – Търговище е визирал, че правилно в мотивите си районният съд е приел, че приложените актове за общинска собственост, доколкото в тях не е отразено конкретното придобивно основание, не легитимират общината като собственик на процесния имот, като в този смисъл е и практиката на ВКС. В случая от страна на общината не са ангажирани никакви доказателства, от които да следва изводът, че процесният имот е бил собственост на държавата, бил е предназначен за жилищно строителство и преди всичко за него е била проведена отчуждителна процедура, съобразно действащите тогава норми. Ответникът по иска, чрез процесуалния си представител, изрично е заявил в съдебно заседание, че такива доказателства не се намират нито в О. Т. нито в Държавен архив. Ето защо въззивният съд е заключил, че по делото не може да се приеме, че спорният имот е общински.

Съдът е изложил и че давността е оригинерно придобивно основание - за придобиване на вещното право е без значение на кого е принадлежала съответната вещ или имот, достатъчно е лицето да е упражнявало фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години с намерение да придобие собствеността, и след изтичане на срока да се е позовало на тази давност. ЗСГ (отм.) е ограничавал придобиването на собственост по силата на давностно владение, освен между съсобственици или между роднини по права линия, братя и сестри. Тази забрана е отпаднала с редакцията от 13.03.1990 г., когато е въведена забрана да се придобива по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. В случая имотът не е бил нито държавна, нито общинска собственост, при което при непрекъснато владение от страна на ищците от 1987 г., в периода от 1990 г. до 2000 г., те са придобили имота на това основание.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:

1. При наличие на редовно съставен акт за държавна собственост от 1975 г., чиято автентичност/истинност не е оспорена по изискуемия от закона ред, може ли решаващият съд да приеме, че същият не е произвел своето действие, че актуваният имот не е държавен и, следователно, имотът може да бъде придобит по давност от физическо лице, ползващо същия от 1987 г., въпреки законовата забрана за придобиване на имоти държавна/общинска собственост през календарния интервал от издаването на акт за държавна собственост през 1975 г. до 2022 г., когато е постановено решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС на РБ;

2. Кога започва да тече придобивна давност върху имот държавна/общинска собственост, върху който се претендира придобиване на право на собственост въз основа на устен договор от 1987 г., при положение че и тогава и след това държавни/общински имоти не е можело да се притежават, придобиват, доказват, по силата на закон, до 2022 г., съобразно решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС на РБ.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Относно нито един от въпросите от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно постановките на визираното по-горе тълкувателно решение.

Първият въпрос, така както е формулиран, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а още по-малко е въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с визираното по-горе тълкувателно решение степен - да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото, но без необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната същият губи характеристиката си на правен и не предполага даване на принципен отговор, а се свежда до оспорване на крайните изводи на съда по същество, въз основа на конкретните доказателства по делото. За да отговори на въпрос № 1, настоящият съд следва да обсъди доводите на страните и събраните доказателства, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК.

Допълнително следва да се посочи, че съгласно закона (чл. 5 ЗДС) и установената съдебна практика актът за държавна собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на държавата, без да я поражда. Той се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти. Съдът обаче не е обвързан да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед на всички събрани доказателства и разпоредбите на закона.

В случая въззивният съд, като е съобразил доводите и възраженията на страните, както и събраните доказателства, вкл. заявеното от процесуалния представител на О. Т. че нито в общината, нито в Държавен архив са налице документи за осъществена отчуждителна процедура, е заключил, че по делото не се установява имотът да е бил отчужден от страна на държавата и да е бил държавна собственост. По този начин Окръжен съд – Търговище е действал в съответствие със закона и съдебната практика. Дали изводите му са обосновани и правилни, не подлежи на преценка в настоящото производство.

Вторият въпрос от изложението е изцяло ирелевантен, предвид извода на въззивния съд, че в случая не се установява имотът да е бил държавна, респ. общинска собственост.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на разноски пред ВКС в размер на 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, възлизащи на 255.65 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Р. Б.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 от 04.04.2025 г. по гр. д. № 20253500500038/2025 г. на Окръжен съд – Търговище.

ОСЪЖДА О. Т. да заплати на Х. М. Х. и А. А. Х. разноски пред ВКС в размер на 255.65 евро (двеста петдесет и пет евро и 65 цента).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: