ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3187

гр. София, 19.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТРЕТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на 19.06. през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц.

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 1993 по описа за 2025 година, и за да се произнесе, взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. М. И., чрез адв. В., срещу Определение № 3341/27.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2823/2024 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено Определение № 386/27.06.2024 г. по гр. д. № 9/2024 г. на Окръжен съд – Монтана за прекратяване на производството по делото.

В жалбата се сочи, че определението е неправилно и се иска неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационен контрол по следните въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди относимите към предмета на делото доказателства?“;

2. „Допустимо ли е при условията на чл. 172 ГПК кредитирането на свидетелски показания при евентуална заинтересованост и предубеденост на свидетеля, както и длъжен ли е съдът да установи тяхната достоверност?“.

В изложението е направен опит да се формулира и трети въпрос, но смисълът му не може да бъде изведен поради недовършеност на фразата.

По поставените два въпроса се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 338/20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г. на ВКС, IV ГО.

Според касатора произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответниците по частната касационна жалба В. В. Г. и М. З. М. са депозирали отговор със становище, че липсват основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, респ. за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното.

За да потвърди определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е посочил, че новелата на чл. 62, ал. 5 СК регламентира правото на трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, да оспори бащинството до изтичане на една година от узнаването на раждането. Този срок е приет за преклузивен, а тежестта за доказването, че искът е предявен преди изтичането му, е възложена на ищеца. Апелативният съд е счел, че единственото доказателство, което ищецът ангажирал в подкрепа на твърденията си, че узнал от ответницата В. Г., че той е биологичен баща на роденото на 15.07.2021 г. дете М. М. З., през пролетта на 2023 г., били показанията на свидетеля Л. И.. При разпита му същият заявил, че при случайна среща през пролетта на 2023 г. с В. и сина й М. ищецът и ответницата разговаряли, смеели се и тя му каза, че детенцето е негово, а свидетелят И. решил, че това е шега. Според въззивния съд показанията на този свидетел, за разлика от показанията на останалите свидетели, не внасяли никаква яснота относно момента на узнаването на релевантния за производството факт. Показанията на останалите свидетели били безпротиворечиви - всички те знаели за връзката на ответницата с ищеца през 2020 г., като били категорични, че той настоявал тя да не запази детето. Апелативният съд цитирал дословно показанията на свидетелите И., В. и К., според които ищецът настоявал ответницата да абортира, като уговорил час за манипулацията при д-р Н.. След раждането на детето през м. юли 2021 г. ищецът го посещавал нееднократно, купувал му подаръци. При преценката на тези свидетелски показания, съобразявайки и признанието на ответницата В. Г., че ищецът е баща на детето М., въззивният съд посочил, че не били налице основания да постави под съмнение тяхната достоверност - възприятията на всеки един от свидетелите били или лични, или възпроизвеждали споделените им от ответницата факти, а данни на волята им да кажат истината да противостоят насрещни стимули по делото липсвали. Като неубедителен апелативният съд оценил аргумента на въззивника за възможен техен интерес от прекратяване на делото, продиктуван от това да се запазят отношенията на ответницата с бащата на другите й деца.

При тези мотиви определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото е потвърдено.

При посочените по-горе решаващи изводи на въззивната инстанция поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационен контрол не са налице.

Отговорът на процесуалния въпрос относно задължението на въззивния съд да постанови решението си след анализ на относимите към спора доказателства и излагане на правни изводи по възраженията и доводите на страните е положителен, но жалбоподателят не мотивира тезата в каква насока съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, като не сочи кои доказателства са останали необсъдени от съда, за да се обоснове противоречие с практиката на ВКС.

Вторият от поставените въпроси е с обуславящ изхода на спора характер, като даденото от въззивния съд разрешение относно преценката на свидетелските показания, която съдът дължи, не противоречи на практиката на ВКС. В Решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г., І ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., І ГО на ВКС, и Решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., ІІ ГО на ВКС, е прието, че съдът следва да обсъди установява ли се вътрешно противоречие в показанията на всеки един свидетел (както и между показанията на отделните свидетели), съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени дали казаното от свидетеля приема за достоверно и по какви съображения, основавайки тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Ако за релевантен факт свидетелските показания се разминават, съдът не следва да достига до извода, че фактът не се е осъществил. Той е длъжен да обсъди събраните гласни доказателства, като прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на отношенията между страните се отнася той. Показанията на лицата по чл. 172 ГПК, към които съдът трябва да подходи със засилена критичност, имат доказателствена стойност и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тях (Решение № 218/16.10.2019 г. по гр. д. № 4333/2018 г., ІV ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г., III ГО на ВКС, както и Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II ГО, и Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV ГО). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което касационно обжалване по този въпрос на въззивното определение не може да се допусне. За пълнота и във връзка с поддържаното от жалбоподателя в изложението на касационните основания следва да се посочи, че въззивният съд не е отказал да кредитира показанията на свидетеля И., а е счел, че те не установяват, за разлика от показанията на останалите свидетели, момента на узнаването на релевантния за производството факт.

Не е налице и евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 172 ГПК, която норма е ясна и пълна, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 2 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора на ответниците по частната касационна жалба В. В. Г. и М. З. М. следва да се присъдят разноските за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в доказания размер от по 600 лева за всеки от тях.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 3341/27.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2823/2024 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА Р. М. И., ЕГН: [ЕГН], да заплати на В. В. Г., ЕГН: [ЕГН], и М. З. М., ЕГН: [ЕГН], сумата от по 600 (шестстотин) лева - разноски за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.