3 РЕШЕНИЕ

№ 50010

гр. София, 23. 06. 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвъртата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВАпри участието на секретаря Р. С. като разгледа гр. д. № 1632 по описа за 2019 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Б. К. К. и С. Д. К. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Р. Б., против въззивното решение без номер от 15 февруари 2019 г., постановено по в. гр. д. № 366/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 488 от 20 юли 2018 г., постановено по гр. д. № 221/2018 г. по описа на районния съд в [населено място], за отхвърляне на предявените от К. срещу Министерството на правосъдието искове за заплащане на всеки от касаторите по 7375,50 лева обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконосъобразни действия на държавен съдебен изпълнител по изпълнително дело № 1218/2005 г. по описа на Съдебно изпълнителната служба при районния съд в [населено място], ведно със законната лихва. Обжалваното решение е постановено с участието на А. Д. А. и Е. С. Д. като трети лица-помагачи на страната на ответника.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 660 от 16 август 2019 г., постановено по настоящото дело, по въпроса при спиране на изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК тече ли срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Впоследствие делото е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 3/2020 г. и по тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК, и е възобновено с определение № 50037 от 6 август 2024 г.

При отговора на поставения въпрос следва да се имат предвид освен разрешенията, дадени в решение № 45 по т. д. № 61273/2016 г., IV г. о. и в тълкувателните решения по тълк. д. № 3/2020 г. и по тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК, също и постановеното след допускане на касационното обжалване решение № 50013 по гр. д. № № 2188/2020 г. на ВКС, ІV г. о., което е служебно известно на настоящия съдебен състав. В него е прието, че спирането на изпълнителния процес означава временно преустановяване на предприетите изпълнителни действия, като извършените до спирането действия остават в сила и се запазва възможността изпълнението да се възобнови при отпадане на основанието за спиране. В хипотезата на чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК както спирането, така и възобновяването на изпълнителното производство, т. е. временната забрана за извършване на изпълнителни действия, зависи изцяло от волята на взискателя. От друга страна, целта на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е да се санкционира именно бездействието на взискателя – ако той не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява по право, като съдебният изпълнител е длъжен незабавно да вдигне служебно наложените запори и възбрани (чл. 433, ал. 3 ГПК). Следователно, максималният срок, за който изпълнението може да се спре по искане на взискателя, е двегодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, който продължава да тече в тази хипотеза на спиране по чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК, считано от последното поискано или предприето изпълнително действие. В противен случай би се стигнало до правно нетърпимо положение – единствено по волята на взискателя да се поддържа висящността на изпълнителния процес за неограничен период от време, през който да запазят действието си всички предприети изпълнителни действия, в това число – наложените възбрани и запори върху имуществото на длъжника. Такава намеса върху имуществената сфера на последния – неограничена във времето и единствено по волята на неговия кредитор, макар и да преследва легитимна цел, е непропорционална спрямо постигането на същата. В подобен смисъл е и приетото в решение № 45 по т. д. № 61273/2016 г. на ВКС, IV г. о.

Предвид възприетия отговор следва да се счете за неправилен изводът на въззивния съд, че в периода на спирането на изпълнението на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не тече. Доколкото взискателят е поискал спиране на изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК с молба от 19.11.2008 г., а последното предприето от него действие е подаването на молбата от 05.11.2008 г., с която е поискал определяне на нова начална цена за публичната продан на ипотекирания имот на ищцата, то двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече от 06.11.2008 г. и е изтекъл на 06.11.2010 г. Съобразно т. 10 от ТР № 2 по тълк. д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК, в тази хипотеза прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, без да е необходимо съдебният изпълнител да постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение. Неоснователни са обаче оплакванията на касаторите, че след настъпилата перемпция на 20.11.2010 г. проведената публична продан през периода 18.02.2015 г. – 18.03.2015 г., била невалидна. Съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 2 по тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК, прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, а кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността, като поиска изпълнителни действия отново. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. В случая от доказателствата по делото се установява, че с молбата си от 02.05.2012 г. взискателят е поискал освен възобновяване на изпълнителното производство и извършването на ново изпълнително действие – повторно разгласяване на публичната продан на ипотекирания имот на ищцата. Следователно погасителната давност, започнала да тече на 06.11.2010 г., е била прекъсвана както с молбата от 02.05.2012 г., така и с последващата молба за извършване на публична продан, а след това – със самото извършване на публичната продан през периода 18.02.2015 г. – 18.03.2015 г. Предвид изложеното, действията на съдебния изпълнител са законосъобразни и поради липсата на извършено нарушение предявената претенция следва да бъде приета за неоснователна, а въззивното решение да бъде оставена в сила.

При този изход на спора на ответника по касационната жалба се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение без номер от 15 февруари 2019 г., постановено по в. гр. д. № 366/2018 г. по описа на Окръжен съд Монтана.

ОСЪЖДА Б. К. К., ЕГН [ЕГН], и С. Д. К., ЕГН [ЕГН], да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Министерство на правосъдието сумата от 100,00 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: