ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1965
гр. София, 24.06. 2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.
ЧЛЕНОВЕ: М. Ж.
М. К.
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 180 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „У. Б. АД, [населено място] срещу решение № 1159 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 1463/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1499 от 04.04.2024 г. по гр. д. № 7370/2022 г. на Пловдивски районен съд, с което „У. Б. АД е осъдено да заплати на Й. Д. Т. на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от 6110 лв., представляваща средствата от извършена на 08.01.2021 г. неразрешена платежна операция с дигитализирана банкова карта на ищеца, издадена от „У. Б. АД към банкова сметка BG 30 UNCR 70001519126133, както и сумата от 172, 22 лв. лихва за забава за периода от 12.01.2021 г. до 22.05.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 23.05.2023 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства - показанията на свидетелката К. Т. и заключението на съдебно-техническата експертиза. Излага доводи, че допуснатите процесуални нарушения са довели до неправилното прилагане на материалния закон по отношение на преценката дали ищецът е допуснал груба небрежност при използване на платежния инструмент /чл. 80, ал. 3 ЗПУПС/. Касаторът счита, че в случая е налице липса на контрол от страна на ползвателя на платежния инструмент върху фактора „притежание на платежния инструмент“, а именно върху процеса на смяна на сим-картата на мобилния апарат, чрез който се извършва мобилното банкиране, като ищецът не е изпълнил задължението си по чл. 75, т. 3 ЗПУПС след получаването на платежния инструмент да предприеме всички разумни действия за запазване на неговите персонализирани средства за сигурност. Касационният жалбоподател изразява становище, че в настоящата хипотеза трето лице е имало възможност по всяко време да регистрира нова сим-карта към мобилния номер, с който е било свързано инсталираното приложение „Булбанк мобайл“, поради което безопасното двуфакторно установяване на идентичността на потребителя на платежната услуга е поставено под недопустим риск изключително по вина на ищеца, която е проявена под формата на груба небрежност. Счита, че в този случай банката не носи отговорност за изпълнената платежна операция. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да направи свои фактически и правни изводи но делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните?; 2. В случаите на дигитално банкиране представлява ли груба небрежност при изпълнение на задължения по чл. 80, ал. 3 ЗПУПС липсата на контрол от страна на ползвателя на платежния инструмент върху фактора „притежание на платежния инструмент“, а именно върху процеса на смяна на сим-картата на мобилния апарат, чрез който се извършва мобилното банкиране?; 3. В случаите на мобилно банкиране чрез дигитална банкова карта факторът „притежание“ на платежния инструмент за целите на задълбоченото установяване на идентичността на платеца може ли да се тълкува като задължение за платеца да изключи предоставянето на трето лице на възможност да сменя сим-картата на мобилния телефон, с който е свързано приложението за мобилно банкиране?“. Касаторът твърди, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава по въпроса по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по въпроса по т. 2- на решение № 178 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 4579/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 291 от 2012 г. по гр. д № 951/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 195 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ВКС. IV г. о. и решение № 139 от 27.08.2024 г. по гр. д. № 2767/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. Третият въпрос е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба Й. Д. Т. е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за предоставяне на услугата „Б. М. и издаване на пластика на банкова карта, както и че в срока на действие на предоставената карта – на 08.01.2021 г. е извършена платежна операция на стойност 6110 лв. на ПОС терминал в обект на магазин „Технополис“, находящ се в [населено място], чрез дигитализирана банкова карта в мобилно телефонно устройство.
Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест при установяване на автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги. Изтъкнал е, че в случая ищецът в качеството си на платец, респ. ползвател на платежна услуга, твърди изрично, че не е разрешавал извършване на процесната платежна операция от 08.01.2021 г., като тежестта на доказване, че тя е разрешена и точно извършена е върху ответника. Като е тълкувал разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ЗПУПС, съдът е заключил, че рискът от изпълнение на неразрешена от платеца платежна операция, макар и наредена чрез договорения платежен инструмент, е възложен в тежест на доставчика на платежната услуга. Приел е, че неблагоприятните последици от изпълнението на неразрешената платежна операция, която е наредена чрез приетия от страните платежен инструмент, ще останат в правната сфера на платеца само при доказване от страна на ответника, че е налице измама или неизпълнение на съществените задължения на платеца във връзка с използване на платежния инструмент умишлено или поради груба небрежност. Изтъкнал е, че в този смисъл е чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, предвиждащ, че платецът понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията си по чл. 75 умишлено или поради груба небрежност. В атакуваното решение е прието, че за ангажирането на отговорността на банката като доставчик на платежни услуги за изпълнението на неразрешена платежна операция по сключения между нея и ищеца като ползвател на услугите договор, е достатъчно ищецът само да твърди, че платежната операция не е разрешена, каквото твърдение в случая е направено с исковата молба.
В обжалваното решение е формиран извод, че банката ответник не установява при условията на пълно и главно доказване, че процесната платежна операция от 08.01.2021 г., осъществена чрез използвания платежен инструмент - дигитализирана дебитна карта чрез услугата „Булбанк мобайл“, е автентична и разрешена от платеца. Подчертано, че ищецът не може да бъде държан отговорен, когато персоналните характеристики на платежния инструмент са ползвани за престъпна дейност, за каквато има данни по делото с оглед представените доказателства относно повдигнато на В. Г. обвинение по досъдебно производство във връзка с използването от него на процесния платежен инструмент на 08.01.2021 г.
Решаващият състав е намерил, че с оглед неангажирането на достатъчно доказателства от страна на ответника следва да се приеме, че процесната платежна операция е неразрешена по смисъла на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗПУПС и изпълнението от банката е основание за ангажиране на отговорността й по чл. 79, ал. 1 ЗПУПС в качеството на доставчик на платежни услуги. Счел е, че не са се осъществили основания за освобождаване от отговорност на ответника като доставчик на платежни услуги, тъй като ответната банка не е доказала да е налице неизпълнение от страна на ищеца по смисъла на чл. 75, т. 3 ЗПУПС, а именно на задължението след получаване на платежния инструмент да предприеме всички разумни действия за запазване на неговите персонализирани средства за сигурност, включително да не записва каквато и да е информация за тези средства за сигурност върху платежния инструмент и да не съхранява такава информация заедно с платежния инструмент. Посочено е, че липсват събрани доказателства ищецът доброволно и цeленасочено да е предоставил ПИН кода на телефонното устройство, ПИН кода за вход в „Булбанк мобайл“, ЕГН-то си и пълния номер на картата на трето лице, поради което не е налице умишлено неизпълнение на задължението по чл. 75, т. 3 ЗПУПС. Аргументирано е, че посочените задължения при електронна карта обхващат съхраняването й по начин, изписаните върху нея данни да не станат достояние на трети лица, както и запазване в тайна на ПИН кода, включително той да не се записва върху картата (в случая - в мобилното устройство, на което се намира картата), за да не се съхранява информацията на същото място като картата. Съставът на въззивния съд е изтъкнал, че по делото въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че за извършването на платежната операция е необходимо реактивирането на приложението, чрез което е извършена оспорваната трансакция, предхождано от прехвърлянето на телефонния номер на ищеца на друга СИМ карта през потребителския профил на „Д.-13М“ ЕООД /семейната фирма на свидетелката К. Т. – майка на ищеца/ в „My Vivacom“ и осъществяването на платежната операция от мобилно устройство, което не е на ищеца, доколкото неговият телефон е марка „Samsung“, а от друг телефон марка „Huawei“. Посочено е, че съгласно експертното заключение разрешаването на трансакцията е осъществено от лице, което е разполагало едновременно с идентификационните данни на ищеца /потребителско име и парола/, но също и с физически достъп до мобилен апарат със СИМ карта, на която е прехвърлен телефонният номер на Тонов, до който апарат е изпратено съобщението с кода за потвърждение. Съдът е подчертал, че съгласно дадените от вещото лице при приемане на заключението му обяснения при наличните данни не може да бъде точно обяснено как е осигурена пълнотата на индивидуализиращите белези при извършване на процесната операция. Предвид изложеното и с оглед липсата на доказано конкретно поведение на ищеца, което да сочи на непредприемане от него на всички разумни действия за опазването в тайна на данните на дебитната карта и на ПИН кодовете, съдът е приел, извършената на 08.01.2021 г. операция, макар и наредена чрез уговорения платежен документ, представлява неразрешена платежна операция, за която не са изпълнени условията на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС. Посочил е, че за нея доставчикът на платежни услуги – ответната банка, е бил уведомен своевременно и дължи възстановяване на нейната стойност, поради което предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗПУПС следва да бъде уважен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, сред които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Процесуалният въпрос е поставен от касатора във връзка с доводи, че въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелката К. Т. – майка на ищеца. Въззивното решение действително не обективира самостоятелно обсъждане на събраните по делото гласни доказателства, които са били с източник разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Тонова. Налице е обаче препращане към мотивите на първоинстанционното решение, съответно към установеното с посочените показания, че: ищецът в качеството на работещ като счетоводител в семейното дружество „Д. 13-М“ ЕООД е ползвал един от трите телефонни номера, за които дружеството е имало договор с „Виваком“ ЕООД; другите два телефонни номера се ползвали съответно от свидетелката и съпругът й; дружеството имало създаден електронен адрес в „My Vivacom“ и парола за достъп до този адрес, която се знаела само от свидетелката и се съхранявала от нея в сейф; на 08.01.2021 г. свидетелката и ищецът, след констатации, че телефоните им не работят, разбрали както за осъществена промяна на сим-картите на телефоните им, така и за процесната платежна операция. В обжалваното решение съставът на въззивния съд е съобразил гласните доказателства, като е извършил собствена преценка, че те не установяват неизпълнение на задълженията на ищеца по чл. 75, т. 3 ЗПУПС при груба небрежност. Поради това не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения процесуален въпрос, съответно не е налице въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Несъгласието на касатора с изводите, до които съдът е достигнал след преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, насочва към оспорване правилността на въззивното решение, която не е предмет на контрол в производството по селекция на касационните жалби.
Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд за уважаване на иска – неустановяване при условията на пълно и главно доказване от ответника, който носи доказателствената тежест, че оспорената платежна операция е автентична и разрешена съгласно чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, както и че при извод за неразрешаването й - при осъществяване на операцията ищецът в качеството на ползвател на платежна услуга не е изпълнил умишлено или поради груба небрежност задълженията си по чл. 75, т. 3 ЗПУПС, в какъвто смисъл е направеното от ответника възражение по чл. 80, ал. 3 ЗПУПС. Въззивният съд е направил извод за неразрешена платежна операция и за престъпна дейност, на която ищецът е станал жертва, както и за недоказано от страна на ответника поведение на ищеца, което може да се квалифицира като неизпълнение на задълженията по чл. 75, т. 3 ЗПУПС умишлено или при условията на груба небрежност, способствало операцията. Посочил е, че разумните действия при платежен инструмент, представляващ електронна карта се свеждат до съхраняването й по начин, изписаните върху нея данни да не станат достояние на трети лица, както и запазване в тайна на ПИН кода, включително той да не се записва върху картата, в случая – в мобилното устройство, на което се намира картата, за да не се съхранява информацията на същото място като картата. По делото действително е установено, че за извършването на оспорваната платежната операция е било необходимо прехвърлянето на телефонния номер на ищеца на друга сим-карта през потребителския профил на „Д.-13М“ ЕООД в „My Vivacom“, но съдът е счел, че не се доказва да е налице поведение на ищеца, с което той да е допринесъл за операцията, включително за посочената смяна на сим-карта. Следва да се съобрази, че съгласно възприетото експертно заключение в случая само могат да се правят предположения какво точно се е случило, като не само ищецът, но и някой друг е могъл да осигури пълнотата на индивидуализиращите белези на операцията. Същевременно, касаторът не е обосновал и въведения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решенията на ВКС по гр. д. № 4579/2017 г., ІІІ г. о., гр. д. № 951/2011 г., ІV г. о. и по гр. д. № 757/2012 г., ІV г. о., на които се прави позоваване, не са свързани с приложението на ЗПУПС, а посоченият закон регламентира специфичен режим на доказване. Съгласно изричната норма на чл. 78, ал. 4 ЗПУПС, която възпроизвежда тази на чл. 72, т. 2 от транспонираната с разпоредбите на ЗПУПС Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 г. за платежните услуги във вътрешния пазар, при твърдение на ползвателя на платежната услуга, че не е разрешавал платежната операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги, използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца. В този случай доставчикът на платежни услуги, следва да представи и доказателства, че е налице измама от страна на ползвателя на платежни услуги или негова груба небрежност, изразяваща се в неизпълнение на някое от задълженията му по чл. 75. Това следва и от нормата на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, която възлага в тежест на платеца всички загуби, независимо от размера им, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или поради неизпълнението на едно или повече от задълженията му по чл. 75 ЗПУПС умишлено или поради груба небрежност. Чрез посочените норми рискът от извършването на неразрешена платежна операция е възложен на доставчика на платежна услуга, в чиято тежест е и установяването на изключващите отговорността му обстоятелства, в какъвто смисъл е и становището на въззивния съд в атакуваното решение, което не се оспорва от касатора. Що се отнася до цитираното от касатора решение по т. д. № 2767/2022 г. на ВКС, ІІ т. о., то същото макар и постановено по иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗПУПС, не може да установи твърдяното от касатора противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, тъй като този акт на ВКС касае различен случай, а именно на съгласие на страните по спора, намерило израз в общите условия към договора, разпоредбата на чл. 78 ЗПУПС да не се прилага в отношенията им.
Последният въпрос от изложението на касатора също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер по вече изложените по предходния въпрос съображения. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не въвежда твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не обосновава непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. От друга страна, посочените предпоставки не са налице, тъй като разпоредбата на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС установява ясно правило за това при какви факти доставчикът на платежни услуги не отговаря пред платеца за претърпените от него загуби от неразрешена платежна операция, които остават за негова сметка, като сред тях е неизпълнението умишлено или поради груба небрежност на едно или повече от задълженията по отношение на платежните инструменти и персонализираните средства за сигурност по чл. 75 ЗПУПС, които също са ясно разписани. Посочените разпоредби съответстват на нормите на чл. 74 и чл. 69 от транспонираната Директива (ЕС) 2015/2366, което изключва значението на тълкуването им за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По тези съображения касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд не се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1 400 лв., чието договаряне и плащане се установява от договор за правна помощ от 10.01.2025 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1159 от 10.10.2024 г. по в. гр. д. № 1463/2024 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА „У. Б. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], пл. С. Н. № 7 да заплати на Й. Д. Т., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 2 разноски в размер на 1400 лв. /хиляда и четиристотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.