ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2038

София, 01.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№366/25г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ОЗК Застраховане“АД срещу решение №1120/07.11.2024г., поправено с решение №1310/12.12.2024г. по гр. д.№1157/24г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №5060/04.10.2023г. по гр. д.№7397/22г. по описа на Софийски градски съд в осъдителната му част за разликата от 20 000 лв. до 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Ц. С. П., в резултат на настъпило на 19.01.2021г. ПТП, и в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, в полза на ищцата са присъдени още 6500 лв. за репарирането на неимуществените вреди.

Искането за отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК - поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа, че въззивният съд е игнорирал установени по делото обстоятелства, имащи отношение към възражението му за съпричиняване от страна на пострадалата, без да изложи съответни мотиви защо не кредитира съответните доказателства, които ги установяват /свидетелски показания и експертиза/. Касаторът счита, че при мотивиране на решението неправилно е приложена разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД при безспорно доказана причинно-следствена връзка между поведението на увредената от ПТП и настъпването на вредоносните последици. Поддържайки наличие на съпричиняване в размер на Ѕ, без да оспорва като справедлив определения от съда размер на обезщетение от 40 000 лв., касаторът моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и предявеният от ищцата иск по чл. 432 КЗ бъде отхвърлен за разликата над 20 000 лв. като неоснователен.Претендира разноски за всички инстанции.

В писменото си изложение към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи, че решаващият състав на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №7/65г., ППВС №1/85г. и в решенията по гр. д.№24/19г. на І г. о. на ВКС, гр. д.№4002/15г. на ІІ г. о. на ВКС, гр. д.№321/15г. на ІІ г. о. на ВКС, гр. д.№4744/08г. на І г. о. на ВКС, гр. д.№677/01г. на І г. о., гр. д.№980/11г. на ІІ г. о. на ВКС, гр. д.№1453/15г. на І г. о. на ВКС и т. д.№693/19г. на І т. о. на ВКС по въпроса Следва ли въззивния съд да постанови решението си като обсъди в мотивите всички доказателства и доводи на страните и да изложи собствени правни изводи по тях, съгласно чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК?; в противоречие с решенията по т. д.№146/19г. на ІІ т. о. на ВКС, т. д.№3871/13г. на І т. о. на ВКС, т. д.№3540/13г. на І т. о. на ВКС, и т. д.№1677/17г. на І т. о. на ВКС по въпроса: При определяне наличието на съпричиняване подлежат ли на съпоставка действията и на двамата участници в инцидента?; в противоречие с решението по гр. д.№ 3263/23г. на ІІІ г. о. на ВКС по въпроса Абсолютно ли е правото на пресичане на пешеходеца на платното за движение съобразно разпоредбата на чл. 113 ал. 2 ЗЗД и дали тогава може да се установява наличието на съпричиняване по чл. 51 ал. 2 ЗЗД?

Наред с това касаторът се позовава и на самостоятелното основание за достъп по чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК с твърдението, че въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно по аргументите, изложени в касационната жалба.

Ответницата по касационната жалба Ц. С. П. е оспорила твърденията за наличие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество е изложила съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания и искане за отмяна на съдебния акт. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по реда на чл. 288 ГПК настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, съставът на апелативния съд е приел, че с първоинстанционното решение в необжалваната му част са установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника и, че във въззивното производство спорен между страните е единствено въпросът дали е налице съпричиняване от страна на ищцата и съответно в какъв размер, както и относно обема на отговорността на застрахователя във връзка с претърпените от ищцата неимуществени вреди. По оплакванията относно наличието на съпричиняване от страна на ищцата съдът е развил съображения, основани на цитирана от него практика на ВКС,че приложението на правилото на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането; че приносът му трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем; че възражението за принос трябва да е направено от застрахователя в първоинстанционното производство и да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането.

Констатирал е, че в разглеждания случай възражението на ответника за съпричиняване е основано на твърдения за рязко навлизане на ищцата на пътното платно, на необозначено за целта място, без да се съобрази със скоростта и разстоянието на движещите се по платното МПС. За установяването на обстоятелствата, свързани с така направеното възражение съдът е кредитирал заключението на вещото лице по изслушаната пред първоинстанционния съд автотехническа експертиза, според което при наличие на неограничена видимост за водача на лекия автомобил към момента, в който пешеходката е слязла от десния тротоар, водачът е имал възможност да предотврати удара и настъпването на произшествието, както в случай, че пешеходката се е движила с бавен и спокоен, така и с бърз ход и при своевременно задействане на спирачките от водача, ударът е бил предотвратим за него с избраната от него скорост от 40 км/ч, но от факта, че ударът е реализиран в средата на пътното платно, следва, че водачът е реагирал със закъснение, задействайки аварийно спирачките на автомобила едва след отклоняването му наляво и с това е станал причина за ПТП, доколкото не е спрял своевременно. Съдът е посочил, че възприема изцяло заключението на вещото лице като задълбочено и обосновано, ведно с направените от него уточнения в открито съдебно заседание, след проведения разпит на свидетеля – очевидец, като е посочил, че изводите му изцяло кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.

По наведеното във въззивното производство оплакване, че решаващият съд не е взел предвид показанията на свидетеля-очевидец на инцидента, въззивният съд е посочил, че твърдяното от него, че ищцата е навлязла внезапно на пътното платно измежду паркираните коли, хвърляйки се върху автомобила, е опровергано от експертното заключение и изготвената от вещото лице скица, видно от които паркингът се намира извън платното и от другата страна на тротоара. От този факт и от данните в експертното заключение съдът е извел, че дори ищцата да е излязла измежду паркираните автомобили, стъпвайки на тротоара, тя е станала видима за водача, който е следвало да се съобрази с нейното движение, както и, че от момента, в който ищцата е слязла от тротоара, водачът на автомобила е имал възможност да предотврати удара чрез аварийно спиране, което не е сторил. С оглед това противоречие на показанията с останалите събрани по делото доказателства и доколкото свидетелят е уточнил, че не е видял движението на автомобила преди сблъсъка и предполага за скоростта му на движение, съдът е намерил, че показанията му не могат да бъдат кредитирани като годни доказателствени средства.

Във връзка с възражението, че ищцата не е пресичала на обозначено за това място съдът е приел за безспорно установен факта, че ищцата не е пресичала на пешеходна пътека, но същевременно е отбелязал като релевантно за преценката обстоятелството, че по делото не е установено в близост до мястото на инцидента да има пешеходна пътека, на която ищцата е следвало да пресече пътното платно.

В заключение е посочил, че с поведението си виновният водач не е изпълнил и задължението си, произтичащо от нормата на чл. 5 ал. 2 т. 1 ЗДвП да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са и възрастните хора /§ 6 т. 75 ДРЗДвП/, съобразявайки възрастта на ищцата към датата на ПТП – 83 години. По тези съображения въззивният съд е намерил възражението на жалбоподателя – ответник за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата за неоснователно.

При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, като, според установените с нея критерии, го е намерил за справедливо в размер на сумата 40 000 лв., от която е приспаднал вече платеното от застрахователя /7500 лв./.

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение.

Според чл. 280 ал. 1 ГПК вр. с даденото в т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения, в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно, тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т. т.1-3 от същия член и алинея.

От формулираните в изложението въпроси третият не отговаря на общото изискване за достъп по чл. 280 ал. 1 ГПК, тъй като не е бил разрешен от въззивния съд. Решението на съда не е основано на извод, че правото на ищцата като пешеходец да пресече пътното платно е абсолютно според разписаното в нормата на чл. 113 ЗДвП /погрешно цитирана във въпроса като разпоредба от ЗЗД/. Решаващите му изводи са основани на заключението на вещото лице, според което непосредствена причина за настъпването на ПТП е поведението на водача на автомобила, който при неограничена видимост и възможност да спре от момента, в който пешеходката е слязла на пътното платно, е реагирал със закъснение да задейства спирачната уредба. Липсата на обуславящ характер на поставения от касатора въпрос прави безпредметно обсъждането на допълнителната предпоставка за достъп, сочена от него в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Доколкото са относими към приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД както първият – процесуалноправен, така и вторият – материалноправен въпроси, те се явяват обуславящи по смисъла на чл. 2890 ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но по отношение на тях не е осъществен допълнителният селективен критерий на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Настоящият състав не констатира при осъществяването на решаващата си дейност въззивният съд да се е отклонил от разрешенията на касационната инстанция, дадени както в цитираната от касатора, така и в служебно известната на състава нейна практика по въпросите за задълженията на въззивния съд като инстанция по същество и за съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат при деликт. При мотивиране на решението си съставът е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства, като е посочил кои кредитира, кои не и защо. Изложил е последователни, обосновани и логически мотиви защо дава вяра на заключението на вещото лице, според което ударът е бил предотвратим за водача както при спокоен и бавен, така и при бърз ход на пострадалата, и защо не кредитира показанията на свидетеля, според които тя е излязла внезапно пред автомобила измежду паркиралите коли, като се е обосновал с противоречието им с останалия доказателствен материал, установяващ както обективно съществуващия факт, че между паркинга и пътното платно има тротоар, който предоставя достатъчно видимост за водача, така и, че ударът е настъпил едва след като пострадалата е преминала лентата за движение на автомобила и е навлязла в насрещната лента, при което водачът е имал достатъчно време да я забележи. Игнорирането от страна на съда на установеното от вещото лице, че ударът би бил непредотвратим за водача само в случай на тичане от страна на ищцата, логично не може да бъде преценено като съществено процесуално нарушение, обусловило крайния резултат по делото, като се има предвид напредналата й възраст. При наличието на изложени от съда мотиви, съпоставящи поведението на участниците в ПТП, изводът за отсъствие на принос за увреждането се явява обоснован в съответствие с практиката на ВКС, поради което допълнителната предпоставка на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК се явява необоснована с поставените от касатора въпроси.

В изложението към жалбата си срещу въззивното решение касаторът се позовава и на разпоредбата на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК, като твърди наличие на очевидна неправилност на същото. Доколкото въвеждането от законодателя на понятието „очевидна неправилност“ на въззивния акт като критерий, подлежащ на преценка във фазата за произнасяне по допускането на касационното обжалване, предпоставя доводи за наличие на явна, установима при пръв прочит на решението неправилност /например когато е приложена отменена правна норма или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика/, липсата на изложени аргументи от такъв характер, които да биха могли да бъдат споделени, не позволява на състава да формира извод за наличие на сочената предпоставка за извършване на селекцията. Наведените от касатора съображения в обосноваване на това самостоятелно основание за достъп представляват по характера си оплаквания за неправилност по чл. 281 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от производството пред касационната инстанция.

Предвид изложеното следва да бъде постановен отказ за допускане на решението на апелативния съд до касационен контрол.

С оглед изхода на делото в полза на ищцата се дължат направените от нея разноски, но доколкото липсват доказателства за платено адвокатско възнаграждение, а такова по реда на чл. 38 ЗА не се претендира, настоящият състав не дължи произнасяне.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1120/07.11.2024г., поправено с решение №1310/12.12.2024г. по гр. д.№1157/24г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му от ЗАД“ОЗК Застраховане“ АД част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: