О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 757

София, 04.07.2025 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесет и пета година в състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 757 по описа за 2025 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. Д. З. (конституиран по реда на чл. 227 ГПК като наследник на починалия ищец Д. С. З.) срещу решение № 5410 от 04.10.2024г. по в. гр. д.№ 10114/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението по гр. д.№ 63964/2022г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска срещу „Агенция за събиране на вземания“АД с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение на сумата 3 239.78 евро и на сумата 1 277.40 евро - главница и възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит, сключен на 03.07.2008г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д.№ 660/2013г. на РС Кюстендил, предмет на изпълнение по изп. д. № 3462/2017г. на ЧСИ М.П..

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, както и е очевидно неправилно, иска се отмяната му и уважаване на отрицателния установителен иск. Твърдението е, че погасителната давност по отношение на главницата по кредита е 5 годишна, а по отношение на вземането за лихви три годишна. Поддържа се, че наложените в изпълнителното дело запори върху банкови сметки на длъжника не са принудително осъществен способ, тъй като не е спазена разпоредбата на чл. 508, ал. 1 ГПК; че наложеният запор върху вземане на длъжника за пенсия е извършен след изтичане на петгодишен срок, считано от 26.06.2015г.; че поисканият от взискателя опис на движимо имущество на длъжника не е осъществен; че изпълнителното дело е следвало да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а искането за извършване, съответно извършването на последващи изпълнителни действия, не пораждат правни последици, тъй като не почиват на съществуващо и валидно изпълнително производство; че длъжникът не е признал вземането.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение като конкретни съображения не са изложени, а е цитирана практиката на ВКС за проявните форми на директното основание. При допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (с довод за наличие на „празноти или неясноти в нормативната уредба“) са поставени въпросите:

„Налагането на запор върху непроверена банкова сметка представлява ли годно, респективно валидно изпълнително действие по отношение на прекъсването на погасителната давност за вземането? Неспазването от банката на законовата разпоредба на чл. 508, ал. 1 ГПК при налагането на запор върху банкова сметка на длъжника, представлява ли годно, респективно валидно изпълнително действие по отношение на прекъсването на погасителната давност за вземането? Наложен запор върху банкова сметка на длъжника с несеквестируеми негови вземания, представлява ли годно, респективно валидно изпълнително действие по отношение на прекъсването на погасителната давност за вземането?“

В писмен отговор „Агенция за събиране на вземанията“ЕАД оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

В исковата молба ищецът се е позовал на неизвършване на валидни и годни да прекъснат давността изпълнителни действия по изпълнителното дело и на погасяване на правото на принудително изпълнение за процесните суми с изтичане на 5 годишна давност за главницата и три годишна по отношение на лихвите.

Въззивната инстанция е установила, че въз основа на издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу Д. З. за задължения, произтичащи от договор за потребителски кредит, сключен с „Б. П. Б. АД, цесионерът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е подал на 01.08.2017г. молба за образуване на изпълнително дело. Констатирала е, че на 08.08.2017г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение, възражение не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и заповедта е влязла в сила с изтичане на двуседмичния (в приложимата редакция на разпоредбата) срок на 22.08.2017г. Съставът на градския съд е мотивирал, че процесните вземания са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, чиито последици са приравнени на влязло в сила съдебно решение, и приложим е петгодишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Въззивната инстанция е съобразила, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно, с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие и е подложила на преценка дали в периода на течение на давността, считано от 22.08.2017г., са настъпили факти, водещи до прекъсване или спиране на давността. Констатирала е от материалите по приложеното изпълнително дело № 3462/2017г. на ЧСИ М. П., че са били предприети следните изпълнителни действия: на 02.08.2017г. е изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца в „ЗЗ Консулт” ООД; на същата дата са изпратени запорни съобщения до „Б. П. Б. АД и „Банка ДСК” ЕАД за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника; на 20.04.2018г. е подадена молба от взискателя с искане за извършване на опис на движимото имущество на длъжника; на 29.11.2018г. е изпратено запорно съобщение до „Роял – 2008” ЕООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника; на 01.07.2019г. е подадена молба от взискателя с искане за извършване на опис на движимо имущество на длъжника; на 07.02.2020г., на 16.02.2021г. и на 29.06.2021г. отново са подадени молби за извършване на опис на движимо имущество; на 23.02.2021г. е изпратено запорно съобщение до „Банка ДСК” ЕАД за налагане на запор върху банковата сметка на длъжника.

Анализирано е, че всяко едно от тези изпълнителни действия е прекъснало давността за вземането и от последното - налагането на запора от 23.02.2021г., до предявяването на иска на 24.11.2022г., не е изтекъл 5 годишният давностен срок.

Възражението във въззивната жалба, че наложените запори върху банковите сметки на длъжника не представляват принудително осъществен способ поради липсата на финансова наличност, е прието за неоснователно със съображението, че дори запорите да не са имали ефект за погасяване задълженията на длъжника, това не дерогира прекъсващото погасителната давност действие на тези предприети изпълнителни действия. Мотивирано е, че граматическото тълкуване на нормата на чл. 116, б. „в.” ГПК, в която е използвано съществителното „предприемане” на изпълнителни действия, а не „извършване”, „реализиране”, сочи, че за прекъсване на давността не е необходимо извършеното действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е успешно; не е необходимо предприетите изпълнителни действия да са част от изпълнителния способ, който да е приключил с осребряване на имуществото на длъжника и постъпване на суми по изпълнителното дело за погасяване на задължението, което е предмет на принудителното изпълнение.

Въззивната инстанция се е позовала на т. 10 от мотивите на ТР 2/2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС - искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Възприето е, че давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от поведението на други лица; че ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането.

В отговор на направеното във въззивната жалба възражение досежно настъпилата в хода на изпълнителното производство перемпция въззивната инстанция е изложила мотивите, че прекратяването на изпълнителното производство на основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК погасява само упражненото от взискателя по съответното изпълнително дело сезиране въз основа на процесуалното му право да иска изпълнение, а въпросът дали конкретното изпълнително производство е перемирано няма относимост към преценката за погасяване по давност на вземането, предмет на принудителното изпълнение при предявен иск по чл. 439 ГПК.

Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Доводът, съдържащ се в последния въпрос от изложението на касатора за наложен запор върху банкова сметка на длъжника с несеквестируеми негови вземания е заявен за първи път в настоящото производство. Той не е включен в предмета на спора и не е разрешаван от инстанциите, следователно не притежава съществена характеристика на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ - т. 1 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Необосновано е наличието на въведената от касатора допълнителна предпоставка. Доводът за „празноти или неясноти в нормативната уредба“ е бланкетен и не отговаря на разяснените в т. 4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС изисквания за аргументиране на приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Същевременно е налице задължителна съдебна практика - т. 5 на ТР №3/10.07.2017г. по тълк. дело № 3/2015г. на ОСГТК, съгласно която изпращането на запорно съобщение до банка и в хипотеза, в която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в банка, представлява действие по налагане на запор като от значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици.

Съгласно същото тълкувателно решение запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането.

По силата на разрешението по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Посочени са примерно и неизчерпателно прекъсващите давността изпълнителни действия, които е без значение дали са били успешни. Въззивната инстанция коректно и уместно се е позовала и е приложила тези разяснения от тълкувателното решение спрямо фактите по спора.

Съгласно мотивите към т. 3 от ТР 2/04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора.

Трайноустановена е съдебната практика, че юридическият факт, който прекъсва давността, е искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ, което задължава съдебния изпълнител да го предприеме, а дали резултатът от него е успешен е без значение за прекъсване на давността.

Видно е, че поставените от касатора въпроси имат своето разрешение в задължителната по смисъла на чл. 130, ал. 2 ЗСВ съдебна практика, но то е в обратен смисъл на поддържаното от страната становище, а несъгласието й с правните аргументи на СГС, които са съобразени с постановените тълкувателни решения, не може да обуслови осъществяване на факултативния касационен контрол.

Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване на директното основание - очевидна неправилност, което не е обосновано от касатора, който само посочва принципно в какво се състои този съществен порок, но не очертава проявлението му в обжалвания акт и не излага обосновка спрямо конкретния случай. Аргументирането на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК е задължение на страната, а и при изложени прецизни, изчерпателни и обосновани фактически изводи и правни аргументи от решаващия състав на СГС, такъв порок не би могъл да бъде констатиран.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите в отговора на касационната жалба разноски за изготвянето му от юрисконсулт, които настоящият състав определя в размер на 150 лв.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо т. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение № 5410 от 04.10.2024г. по в. гр. д.№ 10114/2023г. на Софийски градски съд

Осъжда С. Д. З. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ АД сумата 150 лв. разноски за производството.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: