ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2192

[населено място], 10.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2152 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ФОНДАЦИЯ ЦЕНТЪР ЗА КУЛТУРА И СПОРТ“, [населено място], срещу решение №136 от 04.04.2024г. по в. т.д. №698/2023г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №118 от 06.04.2023г. по т. д. №228/2022г. на Старозагорски окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу „ЗАГОРА ПРОПЪРТИС“ ООД искове с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 67 060,98 лева, представляваща сбор от мораторна лихва в размер на 25 594,31 лева върху главницата от 148 134,16 лева, съгласно приемо – предавателен протокол /ППП/ №15 от 12.12.2018г., акт обр. 19, за времето от 14.03.2020г. до 25.11.2021г. и мораторна лихва в размер на 41 466,67 лева върху главницата от 240 000 лв., съгласно ППП №5 от 27.03.2018г., акт обр. 19, за времето от 14.03.2020г. до 25.11.2021г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 30.11.2021г. до окончателното плащане на сумата.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че неправилната квалификация на иска и допуснатите процесуални нарушения са довели до грешни фактически изводи. Счита, че неправилно съдът не е допуснал по свой почин ССчЕ със задача да установи наличието на договорни отношения между праводателя на ищеца и ответника, както и как са създадени документите във връзка с твърдяното неизпълнение на СМР от месец декември 2018г.

Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Защо приема за липса на данъчно събитие с протокол по чл. 116 от ЗДДС / посочено погрешно ЗЗД/? 2. Защо кредитира заключението на съдебно – счетоводната експертиза при положение, че вещото лице не дава категорични отговори, а ги поставя в зависимост от поведението на съда? 3. Кои са доказателствата, поради които отхвърля иска като неоснователен, при наличието на удостоверение за въвеждане в експлоатация, разрешение за строеж? 4. Как се установява приемането на извършената работа по договор за изработка, разновидност на който е договорът за строителство, както и начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД на изпълнителя, т. е. да се докаже изпълнението на възложената работа от изпълнителя и нейното приемане от възложителя?; 5. Каква е доказателствената сила на фактурата?; Какво е значението като доказателство за възникналото между страните правоотношение, недвусмислено признание за неговото съществуване, както и във връзка с приемането на извършената работа и признанието на задължението по фактурата?; 6. Съставянето и подписването от страните по договор за изработка на акт за действително извършени и подлежащи на заплащане СМР акт обр. 19, съдържащ количество и цена на извършените работи, представлява ли приемо - предавателен протокол за конкретно извършените работи?; 7. Налице ли е фактическо приемане на изпълнени СМР с ППП № 15 от 12.12.2018г. и може ли да се отрече това приемане пет дни след съставянето на протокол по чл. 116, ал. 4 от ЗДДС, а именно протокол № 1 от 17.12.2018г., тъй като разписаното в чл. 116 от ЗДДС има за цел отстраняване на допуснатите грешки при съставянето само на данъчни документи?; 8. Може ли с протокол № 1 от 17.12.2018г., съставен по чл. 116, ал. 4 от ЗДДС, за анулиране на погрешно издаден данъчен документ с издател „Стройгруп“ ООД - фактура № 33 от 12.12.2018г., да се анулира документ, с който вече са приети и изпълнени СМР с ППП акт обр. 19 №15 от 12.12.2018г.?; 9. Каква е доказателствената сила в процеса на експертиза, която не е приета по същото дело и възможността тя да бъде приобщена към доказателствения материал?; 10.Достатъчно ли е само по себе си съставянето ППП акт обр. 19 №15 от 12.12.2018г. за доказване на изпълнени и приети СМР при последващо оспорване, след като е подписан от двете страни? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 147 от 30.09.2013 г. по т. д. № 934/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., а въпросът по т. 6 – в противоречие с решение № 214 от 29.05.2014 г. по т. д. №992/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.

В молба от 21.01.2025г., касаторът формулира и допълнителен въпрос към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Този въпрос не следва да се обсъжда, тъй като молбата е подадена след срока за касационно обжалване

Ответникът по касация „ЗАГОРА ПРОПЪРТИС“ ООД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 14.03.2020г. между „Стройгруп“ ЕООД, като цедент, и „Ф. Ц. за култура и спорт“, като цесионер, е сключен договор за цесия, по силата на който цедентът прехвърля възмездно на цесионера вземането си към „З. П. ООД, придобито на основание договор за строителство от 13.10.2017г., с предмет довършителни СМР на обект: „Жилищни сгради с местонахождение УПИ ІХ-64 и Х-65, в кв. 654 по плана на [населено място], в общ размер на 768 000 лева, ведно с принадлежностите му. Приел е, че първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на предявените искове като такива по чл. 86 от ЗЗД, а не по чл. 92 от ЗЗД. Навел е доводи, че с петитума на исковата молба ищецът претендира мораторни лихви за забавено плащане на сумите 240 000 лева и 148 134,16 лева, а не неустойка. Прилагайки чл. 20а от ЗЗД, въззивният съд е тълкувал клаузата на чл. 17 от договора за строителство от 13.10.2017г. и е приел, че с него е била уговорена неустойка само в полза на възложителя и то в случай на забава при изпълнение на задълженията по договора от страна на изпълнителя, в размер на 0.1 % върху стойността на договора за всеки ден забава, като общият размер на неустойката се ограничава до 3 % от стойността на договора. Констатирал е, че Старозагорски окръжен съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните и че не са налице допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Приел е за правилен извода на окръжния съд, че договорът за цесия от 14.03.2020г. не е нищожен, тъй като не противоречи на императивна правна норма, установена в обществен интерес, на закона, както и на добрите нрави. Приел е, че сумата 240 000 лева, съставляваща част от възнаграждението за СМР по ППП №5 от 27.03.2018г., акт обр. 19, е била платена авансово на 08.02.2018г., макар и с наредител адв. П. Д., следователно това вземане на „Стройгруп“ ЕООД не съществува и не може да бъде предмет на договора за цесия от 14.03.2020г. С оглед на това е направил извод за неоснователност на предявения иск по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва в размер на 41 466,67 лева, дължима за периода от 14.03.2020г. до 25.11.2021г. върху главницата от 240 000 лева. Счел е за безспорно установено по делото, че с протокол №15 от 12.12.2018г. страните по договора за строителство са приели извършени СМР на процесния обект на стойност 148 134,16 лева с ДДС, като е издадена и фактура № 33 от 12.12.2018г. на същата стойност. Установил е, че с протокол №1 от 17.12.2018г., подписан от управителите на двете страни по договора за строителство, страните са анулирали фактура №33 от 12.12.2018г. на основание чл. 116, ал. 4 от ЗДДС поради липса на данъчно събитие. Решаващият съд се е позовал на приетата в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза, съгласно която фактура № 33 от 12.12.2018г. е отразена в дневника на продажбите за месец декември 2018г. на „Стройгруп“ ЕООД, с нулева стойност, а в счетоводните регистри на „З. П. ООД няма данни за задължение към „Стройгруп“ ЕООД, като хронологията за движението на обороти по сметка 402- Доставчици по аванси, партида № 010022 - „Стройгруп“ ЕООД е с нулево салдо, т. е. няма задължения. Счел е, че след като страните са се съгласили, че няма данъчно събитие, и са анулирали горепосочената фактура, то те са приели, че не следва да се извърши плащане на СМР, посочени в акт образец 19 №15 от 12.12.2018г. Отчел е, че спазването на процедурата по чл. 116 от ЗДДС има значение само за административната отговорност на страните, но не и за изразената в съставения протокол воля. С оглед гореизложеното е аргументирал, че към датата на сключване на договора за цесия - 14.03.2020г., ответникът не е дължал на „Стройгруп“ ЕООД сумата от 148 134,16 лева по фактура №33 от 12.12.2018г., издадена на основание акт обр. 19 №15 от 12.12.2018г., поради което това вземане не е било прехвърлено от цедента на цесионера и съответно не се дължи и претендираното обезщетение за мораторна лихва.

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е нищожен или недопустим. Съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция във фазата по селекция на касационните жалби е длъжна служебно да следи за валидността и допустимостта на въззивното решение в обжалваната част. Констатирането на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл. 281 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал. 1 от ГПК. В случая не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивния акт, който е постановен при наличие на всички положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки.

Първите три въпроса в изложението, както и въпросите по т. 7 и т. 8, нямат характеристиката на правни, защото не предполагат тълкуване на приложимите към спора материалноправни и процесуалноправни норми, а проверка на изводите на въззивния съд, че страните по договора за строителство са постигнали съгласие, че не се дължи заплащане на процесните СМР, за които е съставен приемо – предавателен протокол /ППП/ №15 от 12.12.2018г., акт обр. 19. Чрез тези въпроси се въвеждат оплаквания за необоснованост на решението, която би съставлявала основание за касиране на въззивния акт като неправилен - чл. 281 т. 3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Евентуалната необоснованост на изводите на съда и неправилната преценка на доказателствата са извън обхвата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което не подлежат на ревизиране в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т. 3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

Въпросите по т. 4, т. 6 и т. 10 в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК са поставени във връзка с оплакването на касационния жалбоподател, че съдът не е съобразил наличието на доказателства за приемането по установения ред на изпълнените от цедента „Стройгруп“ ЕООД СМР. Въпросът относно реда за приемане на изработеното в изпълнение на договор за строителство е свързан с изложените от въззивния съд съображения, но не изпълнява общото изискване на чл. 280 ал. 1 от ГПК, тъй като не се явява обуславящ за изводите на съда. Решаващият състав на Пловдивски апелативен съд не е отрекъл наличието на съставения от страните акт обр. 19, двустранно подписан, и факта, че същият съставлява годно доказателство за приемането на изпълнените СМР. Съдът обаче е кредитирал това писмено доказателство в съвкупност с всички останали доказателства, и позовавайки се на протокола за анулиране на издадена фактура №33/12.12.2018г. и на липсата на счетоводни записвания в счетоводството на изпълнителя и на възложителя /фактурата е отразена е отразена в дневника за продажби на изпълнителя „Стройгруп“ ЕООД, [населено място], с нулева стойност/ е констатирал, че страните след съставянето на протокола са постигнали съгласие за това, че не е осъществено данъчното събитие и описаните в акт обр. 19 №15 от 12.12.2018г. СМР не подлежат на заплащане. При анализа на тези доказателства въззивният съд е формирал извод, че въззивникът – ищец не е доказал възникването на вземане за стойността на СМР по протокол №15 от 12.12.2018г., в размер на 148 134,16 лева. Съобразявайки доказателства за действията на страните след съставянето на акта, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, че фактът на приемане извършената работа може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. С решение №638/24.10.2008г. по т. д. №302/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., е прието, че липсва обусловеност между задължението за подписване на актове обр. 19 и задължението за плащане на приети СМР, поради характера на тези протоколи като количествено-стойностни актове за извършени СМР, а не приемателни актове. Няма пречка да бъде оспорено количеството и стойността на отразените в протокол обр. 19 СМР, дори да са двустранно подписани, тъй като по своята правна същност те са частни свидетелстващи документи /в този смисъл решение по т. д. №771/2005г. и решение по гр. д. №648/2003г. на І т. о. и др./ Съгласно решение №48/31.03.2011г. по т. д.№822/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт подписан от възложителя / и са достатъчни и конклудентни действия за това. Във всички случаи, обаче, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл. 266 ал. 1 от ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място строително-монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв - на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми, съобразно с изискванията на разпоредбите на чл. 169 от ЗУТ. В случая въззивният съд е формирал изводите си в съответствие с тази практика, съобразявайки, че страните по договора за строителство са удостоверили извършването на процесните СМР със съставянето на частен свидетелстващ документ, но впоследствие са постигнали съгласие, че този документ не ги обвързва, а същевременно по делото са ангажирани само доказателства, че обектът е въведен в експлоатация, но и че конкретните видове и количества СМР, за които е съставен акт обр. 19 №15 от 12.12.2018г., действително са осъществени на място.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по поставения от касатора пети въпрос относно доказателствената сила на фактурата. Въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС. С решение №65/24.04.2012г. по т. д.№333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., е прието, че ако възложителят, респективно негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените СМР по договора между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан двустранен приемо - предавателен протокол за извършени СМР. В случая съдът е взел предвид факта, че издадената за процесните СМР фактура №33/12.12.2018г. е анулирана и не е осчетоводена в счетоводствата на възложителя и изпълнителя, нито по делото има данни възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит. Съобразявайки, че не са установени предпоставките, посочени в цитираното решение, при които издадена от изпълнителя фактура за стойността на СМР може да служи като доказателство за приемането от поръчващия на тези фактически изпълнени работи, въззивният съд не е допуснал противоречие с постоянната практика на ВКС.

Въпросът по т. 9 от изложението относно доказателствената сила на експертиза, която не е назначена и приета по делото, също не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Съставът на Пловдивски апелативен съд не е обсъждал експертизи, приети в други съдебни производства, а само съдебно – счетоводната експертиза, назначена и приета в производството пред Старозагорски окръжен съд. По тези съображения настоящият съдебен състав счита, че и по този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.

Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касационният жалбоподател обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърдения за явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото не е налице в мотивите на въззивното решение.

На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото с отговора на касационната жалба не са представени доказателства за извършването на такива.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №136 от 04.04.2024г. по в. т.д. №698/2023г. на Пловдивски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.