10
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№2388
[населено място], 25.07.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Г. И.
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. дело № 2498 по
описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Дженерали застраховане“ АД чрез гл. юрисконсулт М. М. обжалва решение № 365 от 31.03.2024 г. по гр. д. 2204/23 г., САС, ГО, в частта, с която след отмяна на решение от 17.05.2023 г. по т. д. 11 718/2021 г. на СГС, I – 22 състав за отхвърляне на иска, предявен от В. П. С. срещу застрахователя, е постановено друго решение, с което е осъден застрахователят да заплати на С. сумата от 12 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претъпени в резултат на пътно-транспортно произшествие на 23.12.2016 г. в [населено място].
В касационната жалба излага съображения за нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК и необоснованост на съдебното решение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Излага съображения за действителния смисъл на чл. 15 от НК. Не били приложени и правилно нормите на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП. Също така счита, че решението е необосновано, тъй като с оглед събраните по делото доказателства, не се налагал извод за виновно поведение на водача на лекия автомобил. Съдът следвало да съобрази, че имало прекратяване на наказателното производство, с мотив, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Не бил отчетен сложният човешки фактор и изводът за наличие на вина на водача на превозното средство, бил необоснован.
Твърди и наличие на нарушения на съдопроизводствените правила, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК като липсвал анализ на всички доказателства по делото, едностранно била преценена само съдебно-автотехническата експертиза. Излага съображения, че следвало съдът да основе решението си въз основа на заключението на вещото лице Д.. Тази експертиза била оспорена от ответника, вследствие на което съдът бил допуснал САТЕ, чийто изводи не бил коментирал. Най-малкото приетата скорост на движение на МПС не кореспондирала с установената от тройната САТЕ в наказателното производство, в неговата досъдебна фаза, като и по делото ищецът не бил доказал с каква скорост/начин на придвижване бил навлязъл в пътното платно за движение на МПС. Съдът следвало да приеме скорост на движение на пешеходеца 5 км/ч, с оглед данните в „Уикипедия“ и житейски знания. При тази скорост според в. л. Т. ударът бил непредотвратим. Следвало съдът да даде превес на тези доказателства.
Моли да се отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.
Излага съображения за наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Счита, че решението е постановено при противоречие с практиката на съдилищата, доказателствата и фактите по делото, тяхното логическо и житейско тълкуване. Липсвала вина в поведението на водача на пътното превозно средство и отговорност на застрахователя не можело да има.
В изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:
1.Допустимо и правилно ли е да се определя отговорност за вреди от ПТП при установено „случайно деяние“ и каква е доказателствената сила на наказателното постановление за прекратяване на наказателното производство срещу водача на основание чл. 15 от НК при иск за вреди от ПТП в граждански процес?
2.В случаите, в които е налице случайно деяние и липсва вина, а оттам и причинно-следствена връзка между поведението на водача на МПС и настъпилия вредоносен за ищеца резултат, следва ли да се ангажира отговорността на застрахователя, която е функционална?
3.Длъжен ли е съдът да съобрази своите правни изводи с правните изводи на Прокуратурата в рамките на досъдебното производство, досежно признаване ПТП за случайно събитие и прекратяване производството против застрахованото лице – водач на МПС?
4.Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?
5.Налице ли е хипотезата на „непозволено увреждане“ в гражданския процес, при установено „случайно събитие“ в наказателното производство спрямо водача на МПС?
Твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 от ГПК.
Твърди наличие на допълнителната предпоставка по всички поставени правни въпроси съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. П. С. чрез адв. О. оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Излага съображения по съществото на разрешения спор, наличието на противоправно и виновно деяние от страна на водача на лекия автомобил. Счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски, присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, т. 1 от ЗАдв.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, срещу акт, подлежащ на обжалване.
За да приеме, че е налице право на обезщетение на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за ищеца, въззивният съд е приел, че е установено, че на 23.12.2016 г. се е състояло пътно-транспортно произшествие в [населено място]. С оглед заключението на вещото лице, въззивният съд приема, че лек автомобил „Мерцедес Ц 180“ , който се е движел по [улица]в посока от [улица]към [улица]със скорост от около 60 км/ч, в който момент ищецът В. С. като пешеходец предприел пресичане със скорост 5 км/ч, на платното за движение на [улица]от дясно на ляво спрямо посоката на движение на автомобила. Разстоянието между автомобила и пешеходеца в този момент било определено в порядък от 46,51 м. Водачът на автомобила не бил възприел навлизането му на пътното платно, при което настъпил удар между предна дясна част в областта на десния фар на лекия автомобил и лявата страна на пешеходеца. От удара, който бил под масовия център на тялото на пострадалия, то било се наклонило към автомобила, качило се било на предния капак и главата била достигнала до челното стъкло. Вследствие на предприето спиране от страна на водача на автомобила тялото на пострадалия било отхвърлено напред и вдясно, последвано от падане на пътната настилка.
Като основна причина е посочено, че освен поведението на пострадалия са и субективните действия на водача на автомобила, който се е движил със скорост от 60 км/ч в населеното място. Скоростта експертът бил изчислил на база извършена симулация и приета скорост на движение на пешеходеца от 5 км/ч/1,39 м/сек, отговаряща на придвижване със спокоен ход на лица от мъжки пол във възрастова граница между 50 – 60 години. Възприети са изводите на вещото лице, че от значение са конкретните пътни условия, степен на осветеност и посока на движение на пешеходеца, като при посочената скорост от 60 км/ч, време за реакция 1,4 сек и съответните величини за задействане на спирачна уредба, били определели опасната зона на 48,89 м, която при разстояние от мястото на удара от 46,51 м, изключвала възможност за предотвратяване на удара. Посочените величини били отнесени към скорост от 50 км/ч, при разстояние от 38,75 м. При движение в рамките на разрешената на населено място скорост, водачът бил имал възможност да предотврати удара чрез своевременно спиране. Скоростта била по-висока, не би могла да е 50 км/ч, при този удар и позициониране. Изводите на вещото лице не били оборени от свидетелските показания на св. Т., според която е управлявала на къси светлини, при мокра пътна настилка и не била забелязала пешеходеца, който преди това бил прескочил мантинелата, навлизайки на околовръстен път отдясно по посоката на движение на автомобила и ударът бил настъпил в предната му дясна част. Поведението на пешеходеца било неадекватно и той бил във видимо нетрезво състояние, което било и причината да откаже помощ при пристигане на медицински екип. В тази част показанията е преценено, че следва да се ценят като достоверни, тъй като тези факти се потвърждавали и от удостоверените такива от длъжностните лица в докладна записка в досъдебното производство. Въззивният съд е обсъдил и повторната авто-техническа експертиза, изготвена от вещото лице, като съгласно даденото заключение механизмът на пътно-транспортно произшествие не е описан по различен начин. Обобщен е извод, че скоростта на движение на лекия автомобил е била 62 км/ч при осветен участък от фаровете 55 м. Пешеходецът бил се движел в лявата част на банкета в тъмни дрехи и внезапно променил посоката си на движение отдясно наляво с нормален ход на движение, при което водачът бил реагирал с аварийно спиране, но не могъл да избегне удара. Причините за настъпване на инцидента, експертът бил посочил, че са превишената скорост на движение на водача от 62 км/ч, с което бил се поставил в невъзможност да спре преди треакторията на движение на пешеходеца, както и неадекватното поведение на последния.
От нараняванията по тялото на пешеходеца, съсредоточени в лявата част на тялото му от средна зона на торса, през горната част, лява част на шия и глава, е възприет изводът на вещото лице, че пешеходецът пресичал от дясно на ляво спрямо посоката на движение на автомобила. Поради липсата на обективни данни за скоростта на движение на пешеходеца, е възприет вариант според който пешеходецът се е движел с 5,4 км/ч, в който случай водачът не е имал техническа възможност да предотврати инцидента при скорост от 62 км/ч, тъй като разстоянието от мястото на удара е определено на 51,17 м и в този случай е попадал в обхвата на опасната зона. При анализ от техническа гл. точка и повторната авто-техническа експертиза, идентично с основната, достига до релевантния извод, че при движение със скорост не по-висока от 50 км/ч, водачът е имал техническата възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране, тъй като в този случай е могъл да възприеме пешеходеца на около 55 м и спре в рамките на 38,12 м – т. е. извън обхвата на опасната зона.
Така е обобщен извод, че преди удара, водачът на автомобила е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, като водачът на автомобила бил се е движил с превишена скорост – 60 км/ч, при разрешена скорост 50 км/ч. Прието е, че превишената скорост винаги е несъобразена скорост. Това поведение на водача на лекия автомобил било в пряка причинно-следствена връзка с неблагоприятния резултат, като била установена причинна връзка между настъпилото увреждане и противоправното поведение на водача на лекия автомобил.
Обобщен е извод, че застрахователят на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ отговаря за причинените на пострадалото лице вреди, поради установяване на всички елементи на фактическия състав, предвиден в чл. 45 от ЗЗД и наличието на договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите.
С оглед въведено възражение, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е посочено, че отговорността на застрахователя следва да бъде намалена. Прието е, че пострадалият обективно е допринесъл за вредоносния резултат.
Прието е, че инцидентът е настъпил при движение на пострадалия (въззиваем) на пътното платно попътно на движението на автомобилите и на границата на банкета, внезапно предприел пресичане на нерегламентирано за целта място, при ограничена видимост и в тъмни дрехи, с което допуснал нарушения на правилата за движение /чл. 113, чл. 114 и чл. 108 ЗДвП/ и сам поставил в риск собствената си безопасност. Пострадалият е бил под влияние на алкохолно опиянение, което допълнително е повлияло на адекватната преценка и реакция на пътната ситуация. При определяне приноса на пострадалия е прието, че следва да се съпоставя съотношението между броя и тежестта на извършените от всеки от двамата /делинквент и пострадал/ нарушения на правилата на движение, в причинност с ПТП, съобразно конкретните условия, при които е реализирано ПТП и спрямо същите - кой от съпричинилите на вредоносния резултат е имал по-голяма възможност да предотврати същия.
С оглед анализа на доказателствата е прието, че пешеходецът е станал опасност за движението още с навлизането на нерегламентирано за целта място, в тъмни дрехи и в тъмната част на денонощието, в посока на движение на автомобилите, както и с внезапно си навлизане на платното, без да спре и се огледа, което неадекватно поведение в голяма степен се е дължи на алкохолно повлияване, което без да съставлява нарушение, е станало причина за възникване на пътния инцидент. Въззивният съд, съпоставяйки поведението на пешеходеца и водача на лекия автомобил, е преценил, че с поведението си пешеходецът е причинил в обем 60 % увреждането си.
Установени са вредите на пострадалия пешеходец, мъж на 50 години. С оглед изслушаната съдебно-медицинска експертиза въззивният съд е приел, че бил получил следните увреди: съчетана травма на меките тъкани на главата: рана на лявата и повърхностна рана на дясната орбита; скрита гръдна травма: счупване на III-X леви ребра по две линии /общо на 7 ребра/, частичен излив на въздух в лявата гръдна кухина, подкожен емфизем в ляво. Травмите на меките тъкани били повърхностни и тяхното възстановяване било станало за период от 12-15 дни, за счупването на ребрата от III до X в ляво по две линии е определен възстановителен период не по-малък от 2-2.5 месеца при обичаен ход на възстановяване. Пострадалият бил изпитвал силни болки и страдания при дишане кашляне, кихане, обръщане в леглото. Преценено е, че възстановяването на излива на въздух в лявата гръдна кухина, е било необходимо да се резорбира в 1 месечен срок, както и в същия срок следвало да се отстрани емфизема. Прието е, че лечението е извършено в домашни условия, без наблюдение от медицинско лице за период до около 2,5 м.
За целия този период пострадалият имал затруднение на движението на снагата и за болките би следвало да пие обезболяващи. Теоретично поради липса на преглед е прието, че е възможно да изпитва болки в ребрата при смяна на времето и при физическо натоварване. Прието е, че е без значение липсата на проведено лечение под медицинско наблюдение, като е отхвърлено възражението за увеличаване на вредите. Този извод е направен с оглед заключението на вещото лице, че лечението на този вид травми не е необходимо да се лекува под лекарско наблюдение.
Получените травми били установени от медицинската документация и становището на медицинската експертиза като пряка последица от пътния инцидент и липсата на различие в метода на лечение при домашни и болнични условия, както и на констатирани усложнения изключва причинна връзка между съзнателния отказ от медицинска помощ и обема на вредите.
Преценени са конкретно болките и страданията, както и с оглед заключението на вещото лице и свидетелските показания на майката на пострадалия, преценени на основание чл. 172 от ГПК. Прието е, че е преживял тежки болки и страдания, бил черен заради кръвоизлива, не можел да спи и седи, трудно дишал в продължение на 1 месец и половина, през който период свидетелката била го лекувала с компреси, както и той пиел обезболяващи. Пострадалият не бил в състояние да изпълнява битовите си задължения. Преценени са уврежданията, няколко повърхностни рани, които можели да се определят като леки увреди предвид краткия възстановителен период от 10-12 дни, както и тежкия характер на травмите, фрактури на ребрата от III-Х, излив на въздух в гръдната кухина с подкожен емфизем, последните от които в съчетание представляващи застрашаващо състояние.
Преценени са в съвкупност всички увреждания, времето за възстановяване, болките и страданията за период около 2,5 м, както и последиците от травмите, които могат да създават трудности за движение и за обслужване на пострадалия. Определено е обезщетение в размер на 30 000 лв, за всички неимуществени вреди.
С оглед определения процент на съпричиняване 60% , с който следва да се намали определеното обезщетение, е преценено, че застрахователят следва да заплати обезщетение от 12 000 лв.
Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.
По отношение довода за очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК следва да се посочи, че съгласно практиката на Върховния касационен съд, очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват в касационната жалба и изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение.
По отношение на първия и третия поставени правни въпроси, в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че с формулираните правни въпроси, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. В мотивите на решението въззивният съд не е посочил каква е доказателствената сила на Постановлението за прекратяване на наказателното производство, не е обсъдил факта на прекратяване на наказателното производство. В решението съдът се е позовал на удостоверените факти в докладна записка, съставена при образуване на наказателното производство, като удостоверяваща възприети лично факти от длъжностни лица в кръга на службата и функцията им относно видимо нетрезвото състояние на пешеходеца. Но липсва произнасяне какво е правното значение на постановлението за прекратяване на наказателното производство. Съдът е обсъдил подлежащите на доказване факти в производството относно наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, включени в предмета на делото. Следва да се посочи, че съгласно трайната практика на ВКС, в гражданския процес относно спор за непозволено увреждане, какъвто е и спорът в настоящето производство, само влязлата в сила присъда, на основание чл. 300 от ГПК, е задължителна за гражданския съд. Постановлението на прокурора за прекратяване на производството по делото, не се ползва със сила на пресъдено нещо, няма задължителна сила за гражданския процес и от него не могат да се установят факти в гражданския процес или тяхното правно значение. В този смисъл е решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, II ТО. Поради това следва извод, че касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на втория и петия формулирани правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивният съд е приел наличието на основание за ангажиране на отговорност на ответника-застраховател, след като е направил анализ на доказателствата по делото и е приел наличието на противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил и не е приел оборване на предвидената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД презумпция за вина. В предмета на делото пред първата инстанция е бил включен довод за наличие на случайно деяние съгласно чл. 15 от НК. В отговора на въззивната жалба въззиваемият е изложил съображения за отсъствие на елементите от фактическия състав за ангажиране на отговорността му като застраховател с оглед липсата на застрахователно събитие поради липсата на вина на водача на лекия автомобил. По същество с произнасянето си, в обобщение въззивният съд е установил наличие на всички предпоставки, предвидени в чл. 432, ал. 1 от КЗ, следователно и наличието на презумпция за вина, която презумпция не е оборена. По този начин е изключено приложението на чл. 15 от НК. Така формулираното произнасяне е в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, сред които решение № 50090 от 31.01.2024 г. по т. д. № 317/2022 г., I ТО на ВКС. Съгласно тази трайна практика за приложението на чл. 15 НК е необходимо водачът да не е допуснал нарушения на правилата за движение в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и да са налице условия, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Когато деецът сам се е поставил в невъзможност да предотврати вредните последици, защото не бил изпълнил задълженията си, предписани от ЗДвП и ППЗДвП, неговата вина не е изключена. Този извод е израз и на правилото, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. В случая е установено, с оглед заключението на вещото лице, че водачът на лекия автомобил е управлявал същия с несъобразена скорост и именно това противоправно поведение е причинило увреждането. Въпросът за функционалната отговорност на застрахователя е ясно разрешен в задължителната практика на ВКС, израз на която е т. 1 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк. д. 1/2015 г. на ОСТК на ВКС, при сключен договор за обезпечаване на риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, застрахователят отговаря пряко спрямо увреденото лице, единствено, ако е осъществено непозволено увреждане. Застрахователно събитие ще е налице само, ако е налице непозволено увреждане. В случая не е отречено наличието на непозволено увреждане и съответно наличието на функционална отговорност на застрахователя.
По отношение на поставения четвърти правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е относно задълженията на въззивния съд да съобрази всички доводи и възражения на страните, както и след като обсъди всички доказателства да даде заключение за установените факти, като подробно изложи мотиви по отношение на установените факти и тяхното правно значение, за да определи спорното право и да разреши спора по делото. Така поставеният правен въпрос е значим във всеки един случай, при произнасяне по съществото на спора от въззивния съд. Липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на твърденията на страните. Въззивният съд е отговорил на всички наведени доводи от касатора в отговора на касационната жалба, като е приел, че е осъществено непозволено увреждане и съответно е налице отговорност на застрахователя. Отсъствието на случайно деяние може да се прецени с оглед приетото от въззивния съд относно липсата на основание за изключване на презумпцията, предвидена в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Обсъдени са всички доказателства като е прието наличието на противоправно поведение, което изключва приложението на чл. 15 от НК.
По отношение на доводите относно значението на прекратяването на наказателното производство, въззивният съд е следвал посочената по-горе практика на ВКС относно значението на Постановлението на Прокуратурата за прекратяване на наказателното производство и липсата на обвързваща сила на актовете относно развитието на наказателното производство. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т. д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т. д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т. д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Касаторът формално се позовава и на чл. 280, ал. 1 , т. 3 от ГПК, като липсват аргументи за наличие на предпоставките, предвидени в посочената норма.
Следва да се отбележи, че касаторът се позовава на определение №
40 от 26.01.12016 г. по гр. д. 6276/15 г., ВКС, II ТО, като позоваването е неоснователно. С посоченото определение ВКС не е допуснал до касационно обжалване съдебно решение, същото не се ползва със задължителна сила и не може да обуслови основание за допускане на касационно обжалване. Същите мотиви следва да се изложат и по отношение на определение № 7 от 08.01.2021 г. по т. д. 617/20 г., Второ ТО на ВКС, определение № 660 от 13.12.2020 г. по т. д. 1494/20 г, ВКС, 1 ТО.
При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. С оглед формулираното искане от адв. О., на основание чл. 38, ал. 2, т. 1 от ЗАдв., следва да му се присъди възнаграждение за проведеното производство пред касационната инстанция. От представения пред първата инстанция договор за правна помощ, сключен между адв. О. и ищеца В. П. С., се установява, че е уговорено процесуално представителство пред всички инстанции, както и е уговорено, че възнаграждението на адв. О. ще се определи съгласно чл. 38, ал. 2, т. 1 от ГПК. Предвид изложеното са налице предпоставките на адв. О. да се присъди адвокатско възнаграждение. В настоящия случай следва да се приеме, че възнаграждението, дължимо на адв. О. следва да е в размер на 400 лв, като се взема предвид правната сложност на производството пред касационната инстанция.
Така мотивиран ВКС
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 365 от 31.03.2024 г. по гр. д. 2204/23 г., САС, ГО в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица]да заплати на адвокат В. В. О. сумата от 400 лв, възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: