ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2021

гр. София, 20.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. ч. гр. д. № 1329 по описа за 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба вх.№ 5329 от 23.02.2026 г., подадена от С. П. М. и А. П. М. чрез адвокат А. С. от САК, която е насочена срещу въззивно Определение № 165 от 20.01.2026 г. по в. ч.гр. д.№ 47/2026 г. на САС, ХІV гр. състав.

С атакуваното определение е потвърдено Определение № 24222 от 01.12.2025 г., постановено по гр. д.№ 11849/2025 г. по описа на СГС, ГО, І-5 състав, с което на основание чл. 118, ал. 2 ГПК е прекратено производството по предявения иск по чл. 30 ЗН и делото е изпратено на СРС по подсъдност, както и на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е постановено спиране на производството по предявения иск с правно основание чл. 37, ал. 1 ЗН.

Предвид етапа на развитие на производството, в което е постановен първоинстанционният акт, препис от частната касационна жалба не е връчван.

За да прецени дали частната жалба подлежи на разглеждане по същество, ВКС на първо място следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

Производството по гр. д.№ 11849/2025 г. на СГС, ГО, І-5 състав е образувано по исковата молба на С. П. М. и А. П. М., с която са предявени искове, както следва: (1) срещу М. Б. М. – иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване с 1/4 ид. част на дарствено разпореждане на Б. Д. М., б. ж. на [населено място], починал на 19.11.2020 г., обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 85 от 19.12.2009 г., том ІІ, рег.№ 5054, нот. д.№ 244/2009 г. на нотариус № * по регистъра на НК и за възстановяване на запазената им част от наследството на Б. Д. М.; (2) срещу М. Б. М. и Б. М. М. - иск с правно основание чл. 37, ал. 1 ЗН за отмяна до размера на запазената част на ищците по отношение на договор за дарение, обективиран в н. а.№ 51 от 29.06.2015 г., том ІІ, рег.№ 6790, нот. д.№ 213/2015 г. на нотариус № * по регистъра на НК, с който наследственият имот е дарен от М. Б. М. на Б. М. М. и връщане на имота в наследствената маса на Б. Д. М. - поради невъзможност ищците да допълнят своята запазена част от наследството.

С Определение № 24222 от 01.12.2025 г. СГС е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН е неоценяем, поради което е родово подсъден на районен, а не на окръжен съд. По тази причина е разделил производството по двата иска, като на основание чл. 118, ал. 2 ГПК е изпратил този по чл. 30, ал. 1 ЗН на СРС, а производството по иска по чл. 37, ал. 1 ЗН е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН.

С Разпореждане също от 01.12.2025 г., но с рег.№ 30861, СГС е указал на ищците в 2-седмичен срок да представят данъчна оценка на имота, за да се извърши преценка дали искът по чл. 37, ал. 1 ЗН е родово подсъден на СГС или и той също следва да бъде изпратен на СРС. Подадената от ищците молба вх.№ 154745 от 22.12.2025 г. за продължаване на срока за изпълнение на разпореждането от 01.12.2025 г. е оставена без уважение с Определение № 141 от 05.01.2026 г.

Сезиран с частна жалба срещу Определение № 24222 от 01.12.2025 г., въззивният съд е споделил становището, че искът с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН е неоценяем, поради което е родово подсъден на районен, а не на окръжен съд; в случая връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН и по чл. 37 ЗН не е от естеството, визирано в разпоредбата на чл. 210, ал. 2, изр. 2 ГПК, поради което правилно СГС е разделил производството по двата иска, първият от които несъмнено е подсъден на СРС, а доколкото правото на иск по чл. 37 ЗН се поражда, едва когато с влязло в сила решение е постановено възстановяване на запазената част от наследството чрез намаление на завет или дарение, то е налице връзка между делата от вида на визираната в разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което правилно се явява и постановеното спиране на производството по иска по чл. 37, ал. 1 ЗН до приключване на производството по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН.

Искането за допускане на обжалването се поддържа по въпросите (цитирани дословно):

(1) „Оценяем ли е искът по чл. 30 ЗН, респ. във всички случаи ли същият е родово подсъден на районен съд, или съдът следва да събере доказателства за цената на иска и съобразно същата да определи родовата подсъдност по съответните правила на ГПК.“;

(2) „Може ли да се приложи по аналогия приетото становище в т. 1 от ТР 4/14 г. на ОСГ на ВКС по тълк. дело № 4/14г. по описа на съда, съобразно което искът по чл. 42 ЗН е определен като оценяем - и по отношение на искът по чл. 30 ЗН.“;

(3) „Длъжен ли е съдът във всички случаи да събере доказателства за цената на предявените искове преди да определи дали е компетентен по същите, при условие, че не съществува пряка норма, която да определя родовата подсъдност на някой от исковете, с които е сезиран съдът.“;

(4) „Длъжен ли е съдът преди да определи дали са налице предпоставките за разглеждане на исковете от различни съдилища, безспорно да е установил каква е родовата подсъдност на всеки един от предявените искове?“;

(5) „Може ли съдът по нередовна искова да постанови спиране на производството, респ. да приеме че спорът по част от предявените искове е подсъден на друг съд или следва да извърши процесуални действия за установяване на това дали всички искове не са подсъдни на един съд?“;

(6) „Приложима ли е нормата на чл. 210, ал. 2, изр. второ ГПК в хипотезата на обективно съединени искове по чл. 30 ЗН и чл. 37 ЗН?“.

Касаторите поддържат, че е налице противоречие с Определение № 60252/21 г. по ч. гр. д.№ 1675/2021 г. на ВКС, ІІ г. о. и Определение № 336 от 25.06.2019 г. по ч. гр. д.№ 3511/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., като освен това е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

С Определение № 60092 от 30.06.2021 г. по ч. гр. д.№ 1507/2021 г. на ВКС, I г. о. е дадено тълкуване по въпроса оценяем или неоценяем е искът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл за възстановяване на запазена част от наследството, както и по въпроса за приложението на чл. 210, ал. 2, изр. 2-ро ГПК с оглед естеството на връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗН. По първия въпрос е разяснено, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е неоценяем. Чрез този иск наследникът с право на запазена част упражнява потестативното си право да иска възстановяването, когато тя е накърнена чрез извършени от наследодателя завещателни разпореждания или дарения. Това право няма за обект конкретен имот или имоти, поради което чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не се защитава право на собственост върху конкретен имот или имоти. В хипотезата, когато запазената част е накърнена чрез универсално завещателно разпореждане, чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се защитава правото на наследяване. А когато накърняването е чрез завет или дарение и следва да се формира наследствена маса по чл. 31 ЗН, както и да се извърши преценка за размера на правата на наследника със запазена част, то определянето на стойността на наследствената маса и на стойността на запазената част е въпрос по съществото на спора по чл. 30, ал. 1 ЗН, а не част от предварителните въпроси, свързани с определяне на дължимата за производството държавна такса. Отхвърлена е тезата, че за вида на иска за възстановяване на запазена част от наследство следва да се изхожда от разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, тъй като то има друг предмет (за оценяемостта на установителния иск за нищожност на завещателно разпореждане). По втория въпрос е разяснено, че връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗН не е от естеството, визирано в разпоредбата на чл. 210 ГПК, поради което същата не намира приложение в случаите на обективно съединяване на тези искове по почин на ищеца. Чл. 210 ГПК визира връзка между исковете в техния предмет и възможност за подсъдност поради връзка между делата, заобикаляща правилата за подсъдността, но само когато всеки един от тези искове е допустим. Връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗН е различна от посочената в чл. 210 ГПК, тъй като уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не предопределя изхода на делото по иска по чл. 37 ЗН, а е предпоставка за неговата допустимост - субективното преобразуващо право на наследника със запазена част да иска отмяна на отчужденията на завещаните или подарени недвижими имоти се поражда, едва когато с влязло в сила решение е постановено възстановяване на запазената част от наследството чрез намаление на завет или дарение.

Настоящият състав на ВКС споделя това тълкуване, което е приложимо за разглеждания случай и на чиято плоскост разрешение намират всички поставени от касаторите питания, по която причина отсъства основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика с акт, попадащ в обхвата на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно задължителното тълкуване по т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, което изключва допускане на обжалването и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Цитираните от касаторите актове (Определение № 60252 от 07.06.2021 г. по гр. д.№ 1675/2021 г. на ВКС, ІІ г. о. и Определение № 336 от 25.06.2019 г. по гр. д.№ 3511/2018 г. на ВКС, ІІ г. о.) са постановени по реда на чл. 288 ГПК и съгласно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК нямат правната характеристика на съдебни актове, с които състав на ВКС се произнася по същество на касационната жалба; постановени са във фаза, в която функцията на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а е по осъществяване на специфична правораздавателна дейност, поради което изразеното в тях становище относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, представлява само едно правно мнение, което не разрешава по окончателен, обвързващ начин този въпрос. Тези актове не са част от практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и въз основа на тях не може да се аргументира извод за допускане на обжалването.

В резултат от извършената служебна проверка не се констатира основание от предвидените с чл. 280, ал. 2 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 165 от 20.01.2026 г. по в. ч.гр. д.№ 47/2026 г. на САС, ХІV гр. състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: