РЕШЕНИЕ

№ 242

гр. София, 08.08.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

при секретаря А. К. като изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 281 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

С определение по делото, постановено в производство по чл. 288 от ГПК, е допуснато касационно обжалване на решение № 724 от 18.11.2022 г., постановено от Апелативен съд – София по в. т.д. № 607 по описа на съда за 2022 г., по касационната жалба на „КЕЙ БИ СИ БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД /старо наименование „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД/, с настоящ правоприемник „О. Б. БАНКА“ АД, ЕИК:[ЕИК], в частта му, с която е обезсилено първоинстанционно решение № 261489 от 11.11.2021 г., постановено по т. д. № 64/2019 г. по описа на Софийски градски съд, VI-15 състав в неговата част, с която са уважени предявените от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, искове за признаване за установено, че ищецът има ипотечно право върху недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1021 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 498 кв. м., с номер по предходен план 1021, квартал 210Б, и недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1022 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 1937 кв. м., с номер по предходен план 1022, квартал 210Б, което е учредено с договор от 30.12.2005 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и „Боско строй“ ЕООД с нотариален акт № 155, т. III, рег. № 3386, н. д. № 495/2005 г. на нотариус с рег. № 050, и е прекратено производството по тези искове.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса налице ли е правен интерес от водене на установителен иск за установяване съществуването на ипотечното право, когато договорът за продажба чрез пряко договаряне, сключен по реда на чл. 718 ТЗ е нищожен, а купувачът по недействителната сделка самостоятелно е заличил ипотеката по реда на чл. 19, ал. 2 от Правилника за вписванията, за проверка съответствието на въззивното решение по този въпрос с посочена от касатора и служебно известна на касационния състав, практика на ВКС, уреждаща общите предпоставки за наличието на правен интерес, като условие за допустимост на установителен иск.

За да се произнесе настоящият касационен състав съобрази следното:

Производството по делото е образувано по искове, предявени от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, както следва: 1./ Срещу „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД за прогласяване на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД на нищожността на договор за продажба по чл. 718, ал. 1 ТЗ, сключен на 27.12.2018 г. между синдика на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (в несъстоятелност) и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД с нотариален акт № 39, т. Х, рег. № 18237, д. № 1606/2018 г. на нотариус с рег. № 040, в частта му, в която е сключен за прехвърляне на правото на собственост върху недвижими имоти с идентификатори 68134.1937.1021 и 68134.1937.1022; 2./ За признаване за установено по отношение на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, че банката има ипотечно право върху недвижимите имоти с идентификатори 68134.1937.1021 и 68134.1937.1022, учредено с нотариален акт № 155, т. ІІІ, рег. № 3386, д. № 495/2005 г. на нотариус с рег. № 050; 3./ За признаване за установено по отношение на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.), „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „Боско строй“ ЕООД (в несъстоятелност), че банката има право на индивидуално принудително изпълнение върху недвижимите имоти с идентификатори 68134.1937.1021 и 68134.1937.1022 за удовлетворяване на вземанията си по договор за кредит от 13.07.2007 г., за които е издаден изпълнителен лист от 24.07.2013 г. по гр. д. № 30774/2013 г. на СРС, 77 с-в.

С постановеното първоинстанционно решение така предявените искове от третата група са отхвърлени, като неоснователни, а тези от първата и втората група са уважени /от тези по първата група – за прогласяване на процесната продажба, извършена от синдика на „Т. С. ЕООД /н./ по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ за нищожна, е уважен предявеният като главен иск по чл. 26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД – за прогласяване нищожност, поради противоречие със закона и не са разгледани по същество евентуално предявените искове, предявени на основанията по т. 2 и т. 3 от същия законов текст/.

С въззивното решение, което е частично предмет на настоящото касационно производство, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му по първата група искове – за прогласяване нищожността на процесната продажба, извършена по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ и е обезсилил първоинстанционното решение в останалата му част – по втората и третата група искове, като е прекратил производството по делото в тези му части.

В частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото по отношение на третата група искове – за установяване, че банката - ищец има право на индивидуално принудително изпълнение върху двата процесни недвижими имота, въззивното решение, като необжалвано от ищеца по касационен ред, е влязло в сила.

С постановеното по настоящото дело определение по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, постановено по първата група искове – за прогласяване нищожността на процесната продажба, извършена по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ, поради противоречие със закона, съответно – и двете решения на инстанциите по съществото на спора, са влезли в сила в съответните им части по тези искове.

В съответствие с гореизложеното - с влязлото в сила в тази му част решение № 261489 от 11.11.2021 г., постановено по т. д. № 64/2019 г. по описа на Софийски градски съд, VI-15 състав, са уважени предявените от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД /впоследствие с променено наименование на „КЕЙ БИ СИ БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД/, понастоящем с правоприемник „О. Б. БАНКА“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, искове за признаване за установено, че договорът от 27.12.2018 г., сключен по реда на чл. 718, ал. 1 ТЗ между синдика на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, с нотариален акт № 39, т. Х, рег. № 18237, н. д. № 1606/2018 г., на нотариус с рег. № 040, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в частта, с която са продадени недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1021 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 498 кв. м., с номер по предходен план 1021, квартал 210Б, и недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1022 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 1937 кв. м., с номер по предходен план 1022, квартал 210Б, поради противоречие с чл. 718, ал. 1, вр. § 1а, чл. 718, ал. 3 и чл. 717н ТЗ.

За да обезсили първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено, че ищецът има ипотечно право върху посочените два недвижими имота, което право е учредено с договор от 30.12.2005 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и „Боско строй“ ЕООД с нотариален акт № 155, т. III, рег. № 3386, н. д. № 495/2005 г. на нотариус с рег. № 050 и да прекрати производството по делото в тази му част, въззивният съд е изложил, че в частта му по тези искове предмет на правния спор между страните е действието на уважаването на иска за нищожност на договора за покупко-продажба на процесните имоти, сключен от синдика по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ, въз основа на който е станало заличаването на ипотеката. Съдът сочи, че липсва правен спор между страните по делото относно съществуването на договора за учредяване на ипотека между банката - ипотекарен кредитор и собственика на имота, който го е ипотекирал – към момента на сключването на договора за ипотека - „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Според въззивния състав липсата на твърдения за оспорване съществуването на ипотечното право на банката от собственика на имота, учредил ипотеката, означава че липсва правен интерес за установяване на неговото съществуване, още повече, че няма предявен иск за съществуване на ипотечното право срещу „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Освен това, вземането на банката е предявено и прието като обезпечено с ипотека в производството по несъстоятелност на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД, което приемане има идентична сила със силата на пресъдено нещо.

Според въззивния състав по-натам, съгласно разпоредбата на чл. 179, ал. 3, пр. първо от ЗЗД, заличаването погасява ипотеката. Това заличаване има конститутивно действие по отношение на всички трети лица, придобили имота от собственика, учредил ипотеката - „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Съставът на САС излага, че вследствие уважаването на иска за недействителност на основанието за заличаване на ипотеката - договорът между „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, ищецът ще може да впише наново ипотеката, но тя ще има ред от новото вписване, на основание чл. 179, ал. 3, пр. последно от ЗЗД. Според съда неоснователно е твърдението на ищеца, че заличаването на ипотеката на основание публична продан, не попадало в хипотезите на чл. 179, ал. 1 от ЗЗД. Сочи се в мотивите на въззивното решение в тази им част, че съгласно правната доктрина, заличаването може да бъде извършено в четири уредени от закона случаи, включително и при публична продан на недвижим имот, на основание чл. 175, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 718, ал. 1 от ТЗ /“Облигационно право“, К., А., седмо издание, стр. 799 – „Заличаване на вписването“/.

Въззивният съд е приел за незаконосъобразни изводите на първоинстанционния, че с признаването за установено в отношенията между ищеца и ответниците (продавач и купувач по договора от 27.12.2018 г.), че договорът за продажба на процесните имоти е нищожен, то в отношенията между същите страни договорът не произвежда валидно действие, в това число и предвиденото в чл. 175, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 717л, ал. 4 ТЗ погасително действие спрямо ипотечните права на ищеца върху имотите. Според съда правната доктрина е на противното становище - че ипотеката губи реда на първоначалното си вписване и ще има ред от новото вписване. Редакцията на чл. 179, ал. 3, изр. последно е обща и защитава всички трети лица, дори и те да са недобросъвестни /“Облигационно право“, К., А., седмо издание, стр. 801 - последен абзац/.

По тези съображения е прието от въззивния състав за неоснователно и твърдението на ищеца, че нищожността на процесния договор има за правна последица съществуването на ипотечното право срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./. Според съда едва след новото вписване на ипотеката, ще възникне ипотечното право срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, на основание чл. 166, ал. 1, пр. последно вр. с чл. 179, ал. 3, изр. последно от ЗЗД. По същите съображения според състава на САС е неоснователно и твърдението на ищеца, че съдът трябвало да установи съществуването на ипотечното право с обратна сила и независимо от вписаното заличаване на ипотеката по отношение на ответниците - „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./. Излага се, че законодателят изрично е уредил правните последици от новото вписване на ипотеката с разпоредбата на чл. 179, ал. 3, изр. последно от ЗЗД, както и редът за удовлетворяване на ипотекарния кредитор, а съдът не може да тълкува и прилага разширително императивни материалноправни норми. В този смисъл се цитира определение № 69/26.01.2012 г., по ч. т.д. № 818/2011 г. по описа на ВКС, I т. о., според част от мотивите на което: „Безспорно е, че в чл. 179, ал. 3, ЗЗД е прокламирано конститутивното действие на заличаването на ипотеката, при заличаване въз основа на съгласие на кредитора, дадено в нотариално заверена форма, или въз основа на влязлото в законна сила съдебно решение. В тази норма са уредени и правата на ипотекарния кредитор, когато основанието, въз основа на което е станало заличаването, се обяви за недействително. В този случай ипотеката не възкръсва - тя може да се впише наново, като ще има реда на новото си вписване.“

В допуснатата му до касационен контрол част обжалваното въззивно решение е неправилно.

Приетото за установено от инстанциите по същество от фактическа страна досежно тази част от спора включва, че:

С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 155 от 30.12.2005 г., т. III, рег. № 3386, д. № 495/2005 г. на нотариус С. М., „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД е обезпечил вземанията на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД по договор за револвиращ банков кредит от 30.12.2005 г. Ипотеката е учредена върху незастроен урегулиран поземлен имот, от който са обособени процесните два недвижими имота. По издаден изпълнителен лист на ищеца срещу „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД от 24.07.2013 г., по гр. д. № 30774/2013 г. на СРС, 77 с-в е образувано изпълнително дело № 201383880406060 по описа на ЧСИ М. Б. и е вписана възбрана върху процесните недвижими имоти. Издадена е заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 29.04.2014 г. по ч. гр. д. № 50279/2014 г. по описа на РРС, с която „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД е осъден да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата 220000 евро. По издаден изпълнителен лист на ищеца срещу „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД от 29.09.2014 г., по гр. д. № 50279/2014 г. на СРС, 62 с-в е образувано изпълнително дело № 20148380410161, по описа на ЧСИ М. Б. и е вписана възбрана върху процесните недвижими имоти, но вече като собственост на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД.

С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу погасяване на задължение № 98, том II, рег. № 4937, дело № 262 от 20.03.2014 г. на нотариус И. Д., „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД е прехвърлил процесните ипотекирани имоти на „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД.

С договор за покупко-продажба на търговско предприятие от 16.04.2014 г., „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД е прехвърлил търговското си предприятие, в което са включени и процесните имоти, на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД. Видно от служебно извършена от съда справка в ТР, се установява, че „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД е вписан на 13.02.2014 г. и считано от 29.05.2014 г. е заличен като търговец.

На 31.07.2014 г. по искане на банката върху процесните имоти е вписана възбрана с вх. рег. № 38003/31.07.2014 г., по изп. дело № 8113/14 г. по описа на ЧСИ Б..

С решение от 08.01.2016 г. по т. д. № 8423/2013 г. по описа на СГС, е открито производство по несъстоятелност на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. С определение № 1968 от 07.04.2016 г. по т. д. № 8432/2013 г. по описа на СГС е одобрен списъкът на приетите вземания на кредитори на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД, в който са включени вземанията на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД по договор за револвиращ банков кредит от 30.12.2005 г. и договор за кредит от 13.07.2007 г. Производството по несъстоятелност на „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД не е приключило към датата на приключване на устните състезания във въззивното производство.

С решение от 27.07.2016 г. по т. д. № 105/2016 г. по описа на ПлОС е открито производство по несъстоятелност и на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД. Съдът по несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, по молба на банката е разрешил продължаването на изпълнителните действия върху процесните имоти, на основание чл. 638, ал. 3 ТЗ. Постановено е решение за обявяване в несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД по чл. 710 ТЗ. Постановената обща възбрана е вписана в ТРРЮЛНЦ на 03.01.2017 г. С определение № 56 от 16.01.2017 г., по т. д. 105/2016 г. по описа на ПлОС, съдът по несъстоятелността е отменил даденото разрешение на ипотекарния кредитор да продължи изпълнителното производство по изп. д. № 8113/14 г. по описа на ЧСИ Б..

На 24.07.2017 г. събранието на кредиторите на [Фирма 2] /н./ е приело решение по чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ за определяне начина на осребряване на имуществото на длъжника, метода и условията на оценка на имуществото, избора на оценители и определянето на възнаграждението им, като в частта относно реда и начина на осребряване имуществото на длъжника е прието да се предостави право на синдика да избере недвижимите и движимите вещи от масата на несъстоятелността, включени в договора за покупко-продажба на търговско предприятие от 16.04.2014 г. между „ГЕОСТРОЙ ГД“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, които да бъдат продавани като цяло или в обособени части, или индивидуално.

Синдикът на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ е формирал съвкупност от недвижими имоти и движими вещи, в която са включени и двата процесни имота, след което е провел самостоятелни търгове по реда на чл. 717а и чл. 717ж от ТЗ. Тези търгове са обявени за нестанали и след разрешение на съда по несъстоятелността процесните имоти, заедно с други недвижими имоти и движими вещи от масата на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ са продадени по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ от синдика на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.), на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД с нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 39 от 27.12.2018 г., том Х, рег. № 18237, дело № 1606/2018 г. на нотариус И. Н., който и именно договор е сключен при условията на пряко договаряне по реда на чл. 718, ал. 1 ТЗ.

С определение от 18.07.2019 г. по ч. гр. д. № 9284/2019 г. на СГС, I ГО, постановено по жалба на „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД срещу отказ на съдия по вписванията да я заличи по негова молба, е постановено заличаване на ипотеката, учредена с нотариален акт № 155, т. ІІІ, рег. № 3386, д. № 495/2005 г. върху процесните недвижими имоти, на основание чл. 717л, ал. 4 ТЗ, вр. чл. 175, ал. 1 ЗЗД и чл. 19, ал. 2 ПВ - поради погасяване на ипотеката, настъпило от сключването на договора от 27.12.2018 г. за продажба по реда на чл. 718, ал. 1 ТЗ на същите имоти, като част от съвкупността, прехвърлена от синдика на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД на купувача „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД с въпросния договор.

В касационната си жалба ищецът в производството /понастоящем с правоприемник „О. Б. БАНКА“ АД/ намира за неправилен извода на САС в насока на това, че исковете за прогласяване съществуването на ипотеката са недопустими поради това, че липсата на твърдения за оспорване на съществуването на ипотечното право на банката срещу собственика на имота /,,БОСКО СТРОЙ“ ЕООД/, учредил ипотеката, означава че липсва правен интерес от установяване на неговото съществуване, още повече, че няма предявен иск за съществуване на ипотечното право срещу ,,БОСКО СТРОЙ“ ЕООД. Касаторът излага, че съставът на САС е игнорирал представените пред първата инстанция доказателства относно оспорването на ипотечното право от страна на купувача по нищожния договор за продажба чрез пряко договаряне по чл. 718 ТЗ - „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, който е заличил на 20.08.2019 г. ипотеката в Службата по вписванията. Тоест, именно с тези правни действия „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД показва, че счита за несъществуващо в действителността ипотечното право на банката, респ. - че банката не може да има каквито и да било претенции по отношение на процесните имоти, на което основание в изявленията си по делото този ответник сочи, че ищецът не е ипотекарен кредитор. Според касатора САС игнорира и това, че в хода на процеса и „ТОМА СТРОЙ” ЕООД (н.), чрез синдика си също навежда твърдения, че ипотечните права на банката са погасени, тъй като била извършена продажба по чл. 718 ТЗ, а купувачът бил заличил ипотеката от регистрите в Службата по вписванията, т. е. този ответник също оспорва правата на ищеца, с което създава опасност за интересите му. Що се отнася до твърдението на САС, че не бил конституиран „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД (н.) като ответник по предявените установителни искове, касаторът посочва, че това дружество не е предприемало действия, с които да оспори материалните права на ищеца. Оспорване е налице само от страна на „СОВТРАНС АУТО” ЕООД и „ТОМА СТРОЙ” ЕООД (н.), и точно поради това защитата се търси спрямо тях.

Претендира се неправилното приложение от страна на въззивния съд на разпоредбите на чл. 175 и чл. 179 ЗЗД, като се оспорват изводите на съда в насока на това, че вследствие на уважаване на иска за недействителност на основанието за заличаване на ипотеката – договора между ,,СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и ,,ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, ищецът ще може да впише наново ипотеката, но тя ще има ред от новото вписване, на основание чл. 179, ал. 3, пр. последно от ЗЗД, както и че е неоснователно твърдението на ищеца, че нищожността на процесния договор имала за правна последица съществуването на ипотечното право срещу ,,СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и ,,ТОМА СТРОЙ“ ЕООД, а според съда ипотечното право срещу „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД и „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД ще възникне едва след новото вписване на ипотеката, на основание чл. 166, ал. 1, пр. последно вр. с чл. 179, ал. 3, изр. последно от ЗЗД. В оборване тези изводи на съда се излага, че поначало с извършване на публична продажба учредените ипотеки върху имота се погасяват по силата на закона - арг. от чл. 175, ал. 1 ЗЗД. Това означава, че се преустановява съществуването на самото материално право, тъй като вече е упражнено най-важното правомощие на ипотекарния кредитор, а именно - да се осребри служещият като обезпечение имот, което е предпоставка за последващото предпочтително удовлетворяване от получената цена. Според касатора обаче това погасително действие на основание чл. 175, ал. 1 ЗЗД настъпва само в случаите на действителна публична продан. В противен случай ипотекираният имот остава в патримониума на длъжника и може да се направи нов опит за осребряването му с цел удовлетворяване на обезпечения кредитор. Това е така, защото при недействителност на публичната продан тя не може да породи вещно-прехвърлителен ефект. Сочи се, че в този смисъл е решение № 129/22.10.2015 г. по гр. д. № 2091/2015 г. на II Т.О. на ВКС, в което се застъпва, че „в предвидените от закона случаи, в които публичната продан е недействителна /чл. 496, ал. 3 ГПК/, постановлението за възлагане не е годен придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС и като такова не е в състояние да прехвърли вещни права в полза на лицето, на което е възложен имота от съдебния изпълнител“. Следователно нищото (недействителната публична продан) не може да бъде причина за погасяването по силата на закона на ипотечното право.

Според касатора всички гореизложени съображения относно публичната продан се прилагат съответно и по отношение на процедурите за осребряване, провеждани от синдика по реда на Част IV от ТЗ, защото те също са насочени към осребряване на имуществото на длъжника и удовлетворяване на кредиторите. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 717л, ал. 4 от ТЗ. Изводът според касатора е, че погасяването на ипотеката на основание чл. 175 ЗЗД е нещо различно от заличаването на ипотеката от регистрите на Служба по вписванията.

Според твърденията на касатора в случаите, когато материалното право се погасява ех lege (пр. вследствие на осребряване по реда на ГПК, ДОПК или ТЗ, при доброволно изпълнение на задължението от страна на длъжника, при погиване на недвижимия имот, служещ като обезпечение, при цедиране на вземането без обезпечението), заличаването има само оповестително действие. В тези хипотези материалното право се преустановява, защото то вече е лишено от съдържание. Погасяването в тези случаи не зависи по никакъв начин от волята на кредитора. Затова заличаването се извършва само за да се даде гласност по отношение на третите лица, че е настъпил предвиден от законодателя факт, водещ до отпадане на материалните права на обезпеченото лице.

От друга страна, ипотеката може да се погаси и по волята на кредитора - когато той желае вземането му да продължи да съществува, но като необезпечено. Само и единствено в тази хипотеза погасяването на ипотечното право се извършва със заличаването му от Службата по вписванията. Тоест, в този случай на основание чл. 179, ал. 1 вр. с ал. 3, изр. 1 ЗЗД заличаването е конститутивно. Затова и в мотивите на Тълкувателно решение от 17.03.2021 г. по тълк. д. № 3/2018 г. на ОСГТК на ВКС също е прието, че „Законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД“, в подкрепа на което касаторът цитира и доктринални становища.

Твърди се, че в процесния случай заличаването на ипотеката е осъществено не по волята на ипотекарния кредитор, а по реда на чл. 19, ал. 2 Правилника за вписванията (ПВ) - по искане на купувача по недействителната продажба, „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД. Чл. 179, ал. 1 от ЗЗД обаче не предвижда, че ипотеката може да се заличава въз основа искане на купувача от процедурата по осребряване, поради което и ПВ в тази си част представлява недопустимо допълнение на законовата рамка, установена със ЗЗД и ЗС, текстът на чл. 19, ал. 2 ПВ е създаден в нарушение на законовата делегация по чл. 116 ЗС, съгласно която МС трябва да определи само начина на вписването и таксите, които се събират по повод на вписването, а съдилищата на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА трябва да приложат нормативните актове от по-висока степен – ЗЗД. На това основание, според касатора съдът трябва да приеме, че ипотечното му право продължава да съществува, независимо от заличаването на ипотеката по чл. 19, ал. 2 ПВ. Това право не е погасено нито на основание чл. 175 ЗЗД (след осребряване), нито е имало заличаване по реда на чл. 179, ал. 1 ЗЗД (въз основа на съгласие на кредитора, без да съществува друго законово основание за отпадане на ипотечното право, респ. въз основа на съдебен акт, който да прогласява, че ипотеката не съществува). А щом не е налице никое от тези основания, ипотекарният кредитор несъмнено има интерес да установи, че правата му спрямо обезпечението продължават да съществуват и могат да бъдат противопоставени на ответниците и на кредиторите на масата на несъстоятелност на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.). Допълнително се сочи, че влязлото в сила съдебно решение, с което се прогласява, че ищецът продължава да е титуляр на материално ипотечно право, ще го легитимира да предяви установителни искове по чл. 90 ЗКИР, с които: (1) да поиска констатиране на пороците в извършеното вписване на нищожния договор за покупко-продажба по чл. 718 ТЗ и извършеното въз основа на него вписване (заличаване) на договорната ипотека; (2) да поиска да бъде разпоредено на съдията по вписванията да се заличат горните порочни вписвания от регистрите на Служба по вписванията, увреждащи интереса му.

По спорния и в настоящото производство въпрос по делото – досежно допустимостта на исковете за установяване съществуването на процесното ипотечно право на ищеца спрямо ответниците, срещу които същите искове са предявени - „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД (н.) и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД – страни по продажбата на процесните имоти, реализирана по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ, настоящият касационен състав намира следното:

Неотносими към предмета на производството по процесните искове, са изводите на въззивния съд, базирани на липсата на оспорване съществуването на процесното ипотечно право на ищеца от страна на първоначалния собственик на имота, учредил ипотеката /„БОСКО СТРОЙ“ ЕООД/, както и на приемането на вземането на банката в производството по несъстоятелност на същия, като обезпечено с ипотека – обстоятелства, които според съда сочат на липсата на правен интерес в лицето на ищеца за установяване съществуването на ипотечното му право. Както и самият въззивен състав е посочил, иск за установяване съществуването на ипотечното право на банката срещу „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД /н./ не е предявен, а по отношение на ответниците, срещу които същият е предявен, заявяваният от ищеца негов интерес е налице. Установителният иск е средство за защита на субективни граждански материални права и срещу възможни форми на тяхното нарушаване /застрашаване/, дори и с най-нисък интензитет – достатъчно е и простото им /пряко или дори косвено/, оспорване. Изложеното от ищеца и установено по делото извънпроцесуално и процесуално поведение на двамата ответници и в настоящото производство, в случая обективира такова оспорване от тяхна страна, на процесното ипотечно право на ищеца, съответно – по отношение на същите ответници ищецът има правен интерес от установяване на съществуването му.

Решаващ за изхода на делото във въззивната инстанция в тази му част е изводът на въззивния съд, основан на разпоредбата на чл. 179, ал. 3, изр. първо от ЗЗД в насока на това, че уреденото в същата разпоредба, като погасяващо ипотеката нейно заличаване, има конститутивно действие по отношение на всички трети лица, придобили имота от собственика, учредил ипотеката - „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД, съответно – и че единствената защита на ищеца при прогласената недействителност на основанието, въз основа на което е заличена в случая ипотеката, е непременно и само новото вписване на същата, от което ново вписване тя ще има ред, съобразно третото изречение на същия законов текст, което пък за съда отрича правния интерес на ищеца да води процесните искове.

Същият извод и произтичащото от него приемане от страна на въззивния съд за незаконосъобразни изводите на първоинстанционния такъв, че с признаването за установено в отношенията между ищеца и ответниците (продавач и купувач по договора от 27.12.2018 г.), че договорът за продажба на процесните имоти е нищожен, в отношенията между същите страни договорът не произвежда валидно действие, в това число и предвиденото в чл. 175, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 717л, ал. 4 ТЗ погасително действие спрямо ипотечните права на ищеца върху имотите, са основани на отречена съдебна практика и на доктринални становища /по-скоро на едно такова становище – цитираното от въззивния състав такова на проф. А. К./, и са поне спорни.

Цитираното от въззивния съд в подкрепа на изложеното и прието от него - че законодателят изрично е уредил правните последици от новото вписване на ипотеката с разпоредбата на чл. 179, ал. 3, изр. последно от ЗЗД, както и редът за удовлетворяване на ипотекарния кредитор, а съдът не може да тълкува и прилага разширително императивни материалноправни норми определение № 69/26.01.2012 г. по ч. т.д. № 818/2011 г. по описа на ВКС, I т. о., е постановено по правен въпрос, поставен в хипотеза на заличаване на ипотека не на процесното в настоящото производство основание по чл. 19, ал. 2 от ПВ, а на основание чл. 22 от същия правилник. Възпроизведеното от самия въззивен състав в мотивите му съдържание на същото определение е основано на сравнително тълкуване на нормата на чл. 172, ал. 2 ЗЗД с прокламираното в чл. 179, ал. 3 ЗЗД конститутивно действие на заличаването на ипотеката, но въз основа на съгласие на кредитора, дадено в нотариално заверена форма или на влязло в законна сила съдебно решение /което действие е съвсем безспорно както за доктрината, така и за практиката/, в които именно случаи - когато основанието, въз основа на което е станало заличаването, се обяви за недействително, касационният състав посочва, че ипотеката не възкръсва - тя може да се впише наново, като ще има реда на новото си вписване. Отново същото, цитирано от въззивния състав определение е част от противоречивата практика, станала причина за образуването на тълк. д. № 3/2018 г. и обективираща първото от двете противоречащи си становища на касационни състави по въпроса, по който тълкувателното дело е образувано. С постановеното ТРОСГТКВКС № 3 от 17.03.2021 г. по тълк. д. № 3/2018 г. по задължителен за съдилищата начин е възприето второто становище по въпроса, по който е образувано тълкувателното дело, което становище е в противен смисъл на приетото в посоченото от въззивния състав определение № 69/26.01.2012 г. по ч. т.д. № 818/2011 г. по описа на ВКС, I т. о. В мотивите на тълкувателното решение изрично е записано, че законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД, а заличаването, което се извършва на основание чл. 22 от Правилника за вписванията в хипотезата на чл. 172, ал. 1 ЗЗД - при изтичане на 10 годишния срок, няма погасителен ефект. Главният аргумент, който се изтъква на първо място в полза на този краен извод на ОСГТКВКС /който важи и в настоящия процесен случай, в който заличаването е извършено на основание чл. 175, ал. 1 ЗЗД/ е, че за разлика от чл. 179 ЗЗД, в чл. 172 ЗЗД не е предвидено, че заличаването погасява ипотеката и в този случай. На свой ред в мотивите на определение № 197 от 21.04.2016 г. по ч. гр. д. № 1467/2016 г., ІV г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и обективиращо приетото от ОСГТКВКС като правилно второ становище по разрешения с тълкувателното решение въпрос ясно е прието, че „вписването на заличаване на ипотеката, на каквото и основание да е извършено“ /вкл. и поради изтичането на десетгодишния срок на действие/, „не е пречка за последващо отбелязване за нейно подновяване, нито за новото вписване след изтичането на 10-годишния срок на действие, най-малкото защото актът, въз основа на който е вписано заличаването, може да е порочен или действието му да отпадне с обратна сила занапред.“

В непосредствено по-горе изложения смисъл и в обратния такъв на приетото от въззивния състав в случая е налице и друга, макар и незадължителна, но практика на ВКС, обективирана в определение № 718 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 1166/2018 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, в мотивите към което също е прието, че ако заличаването е било извършено неправилно, тъй като ипотеката не е била погасена /или по някаква друга причина/, това може да бъде доказано по общия исков ред с влязло в сила съдебно решение. В такъв случай заличаването би било отменено с обратна сила така, все едно не е било извършвано.

По така категорично разрешения само въз основа на цитираното от въззивния съд становище на проф. К. въпрос, единно становище няма и в доктрината.

В подобен смисъл със застъпеното от проф. А. К., цитирано и възприето от въззивния съд доктринално разрешение, е това на проф. К., който лаконично приема, че заличаването погасява ипотеката, без да уточнява в кои случаи и на кои основания е извършено същото, както и че при заличаването, което е погрешно направено: например че дългът не е платен, макар длъжникът да го е смятал за платен; че съгласието е изтръгнато с противоправно заплашване и т. н., може да бъде атакувано от кредитора и евентуално обявено за недействително, в какъвто смисъл вписването не се възобновява от само себе си отново и по право, а е необходимо да бъде направено ново вписване, което дава ред на нововписаната ипотека от деня на вписването /чл. 179, ал. 3 ЗЗД/ - проф. К., Ал., „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, нова редакция и допълнения от проф. П. П., Издателство „Юриспрес“, 2002 г. и Университетско издателство „Св. К. О.“, 2002 г., стр. 679 и сл. И тук обаче становището е по-скоро относимо само към хипотезите на заличаване на ипотеката на основанията и по реда на чл. 179, ал. 1 ЗЗД, но не и изведено като общ принцип, валиден за всички случаи на заличаване, в какъвто смисъл това е прието от въззивния състав.

М. М. в „Ипотеката“, изд. „С.“, 2008 г., стр. 380 и сл. прокарва ясна разлика между погасяване на ипотеката, под което всъщност се разбира прекратяване на ипотечното право, което престава да съществува, въпреки че вписването на ипотеката не е още заличено, и заличаването на ипотеката при различните хипотези и основания за това заличаване, като пак там на стр. 407 изрично посочва, че поначало заличаването няма конститутивно действие, въпреки че според чл. 179, ал. 3 ЗЗД заличаването погасява ипотеката, с уточнението, че когато кредиторът се съгласява ипотеката да бъде заличена, без вземането да е погасено и без да е налице основание за самостоятелно погасяване на ипотеката, заличаването ще има и конститутивен ефект.

Проф. П. В. в „Ипотеки, залог, привилегии“, Четвърто издание, ИК „Проф. П. В.“, 2000 г., стр. 190 и сл., като утвърждава, че поначало се заличават само погасените ипотеки, пак там на стр. 195, на въпроса какъв ще бъде редът на вписаната наново ипотека, ако заличаването й е било извършено неправилно – погрешка или ако актът, въз основа на който е извършено заличаването е опорочен, в които случаи заличаването е извършено без ипотеката да е била погасена и в които случаи, разбира се, ипотеката може да се впише наново, „мисли“, че тя ще има ред от новото си вписване по аналогия на чл. 84 ЗПИ /изоставен/. Така приетото обаче, освен че е основано на отдавна недействаща законова новела, далеч не е достатъчно категорично, та да обоснове безспорността на един такъв извод и в настоящия случай.

Академик Л. В., разглеждайки нищожността на вписания акт като основание за нищожност и на вписването в книгите за вписванията приема, че вписването остава без сила, т. е. остава нищожно при наличието на основания, които водят до нищожност на вписания акт като цяло; вписването не валидира нищожния акт, но нищожността на вписания акт пък лишава от основа самото вписване /акад. Л. В., „Българско вещно право“, УИ „Св. К. О.“, София, 1995 г., стр. 546/.

/Тук не се изследва по-старата доктрина, като основана главно на отменения ЗПИ, но пр. К. С. в „Ипотеките. Теоретично-практическо ръководство по тълкуването на Закона за привилегиите и ипотеките“, Кооперативна печатница „Ф.“, София, 1926 г. излага показателен пример за непротивопоставимост на вписването /което важи и за заличаването/, на по-рано вписана чрез измама ипотека, на последващите ипотекарни кредитори, вписали по-късно ипотека върху същия имот, като сочи, че в този и други подобни случаи материалното съществуване на вписването в ипотечните книги няма за последствие да направи неоспоримо придобитото по този начин ипотечно право. Ипотечното вписване съществува материално върху ипотечните книги, но то може да бъде унищожено чрез П. иск, а последствието от унищожаването ще бъде, че вписаната по-рано ипотека запазва своето действие по отношение на третите лица, доколкото съществува обезпеченото с нея вземане, но ще може да развие своето действие само след тази, която би била предшестваща, ако да не беше извършената измама./

В изложената насока следва да се настои и на следното:

Самият проф. К. на същото, цитирано от въззивния съд място /препратките в настоящото изложение са към петото издание на същия труд от 2010 г./ приема, че заличаването per se не засяга съществуването на ипотечното право в отношенията между ипотекарния кредитор и собственика на имота. Ипотеката обаче губи реда на първоначалното си вписване и ако основанието, на което е заличена бъде обявено за недействително, може да се впише наново с ред от новото вписване – чл. 179, ал. 3 ЗЗД. Проф. К. сочи пак там, че правилото на чл. 179, ал. 3 несъмнено е създадено в интерес на третите добросъвестни лица. Идеята на закона е, че техният интерес следва да бъде предпочетен пред интереса на ипотекарния кредитор. Настоящата редакция на закона обаче е обща – тя защитава всички трети лица, дори и те да са недобросъвестни. Затова тя трябва de lege ferenda да се промени така, че третите недобросъвестни лица да се изключат от обхвата на чл. 179, ал. 3 ЗЗД. Отново на посоченото място проф. К., както и всички други цитирани автори ясно приема, че само ипотека, която е погасена, трябва да бъде заличена; че заличаването може да бъде извършено само в четири, уредени от закона случаи; че заличаването на основание съдебно решение /чл. 179, ал. 1ЗЗД, чл. 19, ал. 1 ПВ/, става само въз основа на влязло в сила съдебно решение, постановено по установителен иск, както и че именно публичната продан, а не всяка продан на недвижим имот погасява всички ипотеки /175 ЗЗД/.

Дори и да се възприеме изцяло безкритично споделеното от въззивния съд становище на проф. К. в тясно относимата му към настоящия процесен случай част, същото третира ясно и изключително третите лица. В случая ответниците по процесния иск, по който производството не е приключило /същият не е предявен и срещу първоначалния собственик, ипотекирал имотите - „Боско строй“ ЕООД/, са трети спрямо договора за ипотека лица /такива принципно са кредиторите на ипотекарния длъжник и последващите приобретатели на право на собственост или на други вещни права върху ипотекираните имоти/, но не са такива спрямо прогласената за нищожна сделка по продажбата им – те са я сключили, при това – съобразно с влязлото в сила в тази му част съдебно решение, постановено в настоящото производство - в нарушение на закона и пряко черпят от нея права, нарушаващи или поне застрашаващи тези на ищеца, чиято вписана и подновена ипотека е заличена от купувача по нищожната сделка, без съгласието и против волята на ипотекарния кредитор, въз основа именно на същата нищожна сделка. Няма правна логика в това правата на страните по нищожната сделка, произтичащи от последиците на вписаното въз основа на нея заличаване на ипотеката, да се приравняват на тези на третите освен за ипотеката, но и за същата тази сделка лица, били те добросъвестни или недобросъвестни, и чиито права именно според проф. К. следва да бъдат така безусловно защитени, при това – в ущърб на интереса на ипотекарния кредитор, и при предпочитане на техния пред неговия интерес.

По-натам, видно от систематичното й място, разпоредбата на чл. 179, ал. 3 от ЗЗД е пряко относима само към двете основания за заличаване на ипотеката по ал. 1 от същия законов текст. Съобразно вече цитираните мотиви към ТРОСГТКВКС № 3 от 17.03.2021 г. по тълк. д. № 3/2018 г. законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката, настъпило по молба на кредитора или въз основа на влязло в сила съдебно решение - чл. 179, ал. 1 ЗЗД. Самото заличаване обаче е техническо действие и реално не то погасява ипотеката, а настъпилите преди него обстоятелства. Именно затова когато актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново, но с ред от новото вписване - чл. 179, ал. 3 ЗЗД. Отново в същите мотиви изрично и ясно е посочено, че законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД, от което съответно произтича и действието на новото вписване по ал. 3 от същия законов текст, без при това където и да било в същите мотиви, или пък – още по-малко нормативно, да е уредено универсалното действие на сочената законова разпоредба по отношение на всяко заличаване на ипотека, признато му от въззивния съд – че редакцията на чл. 179, ал. 3, изр. последно е обща и защитава всички трети лица, дори и те да са недобросъвестни. Същото се отнася и до цитираната в тази част от мотивите на въззивния съд практика на ВКС /която, както се посочи, не е споделена, а е отречена от ОСГТКВКС по тълкувателен път/, предвиждаща че ипотеката действително нововъзниква, а „не възкръсва“ с новото вписване, извършено на основание чл. 179, ал. 3 от ЗЗД, но относима към заличаване по чл. 22 ПВ на основание чл. 172, ал. 2 ЗЗД и основана на сравнително тълкуване на последната норма отново във връзка само с тази на чл. 179, ал. 3 ЗЗД.

В случая съгласие на кредитора за заличаването на ипотеката по чл. 179, ал. 1 няма, същият всячески и категорично се противопоставя на такова заличаване и настоящият процес е резултат от това противопоставяне. Няма и съдебно решение по см. на предл. 2 от същия текст, доколкото разпоредбата визира съдебно решение, постановено в исков процес по установителен иск с предмет именно установяване със сила на пресъдено нещо по отношение на лицата, срещу които искът е насочен, несъществуването на ипотечното право, т. е. че ипотеката е погасена /в този смисъл и проф. К., цит. с./. Такова решение в случая няма. Определението на СГС, въз основа на което е вписано процесното заличаване на ипотеката, е постановено по жалба на приобретателя по нищожната продажба, инициирал производство по чл. 19, ал. 2 от ПВ, срещу отказа на съдията по вписванията да заличи ипотеката по негова молба. Производството по такава жалба е не спорно исково такова с предмет установяване несъществуването на ипотечното право, каквото е производството, приключващо със съдебно решение по смисъла на чл. 179, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, а едностранно, безспорно, по жалба срещу отказ, постановен в охранително производство, инициирано от лице което се ползва /черпи права/ от крайния, приключващ го положителен акт, с който молбата му за извършване на исканото вписване /в случая – заличаване/, бива уважена. Освен всичко друго, съдебната практика е еднопосочна, обилна и категорична в насока на това, че в рамките на охранителното производство, както и в производството по чл. 577 ГПК, е недопустимо извършване на проверка на материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска - определение № 58 от 25.01.2011 г. по ч. т.д. № 42/2011 г., ТК, І т. о. на ВКС, посочените в него опр. № 146/15.04.2004 г. по ч. т.д. № 89/2004 г. на ІІ т. о., № 109/5.03.2009 г. по ч. т.д. № 375/2008 г. на І т. о., № 366/19.06.2009 г. по ч. т.д. № 379/2009 г. на ІІ т. о., опр. по ч. т.д. № 570/2010 г. на І т. о. и мн. др., както и т. 6, и мотивите към нея от ТРОСГТКВКС № 7 ОТ 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. Съдията по вписванията може да откаже вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание, а всяка друга проверка е израз на недопустимо превишаване на правомощия. Постановеният в такова едностранно производство положителен /уважаващ молбата на иницииралото производството лице/ съдебен акт не се ползва със сила на пресъдено нещо и доколкото, като приключващ едностранно охранително производство с положителен за иницииралото го лице резултат, е изцяло в полза на последното, принципно би следвало да е непротивопоставим на третите лица – титуляри на права, които биват нарушени или застрашени от същия акт, включително като тези, каквито претендира да има ищецът в настоящото производство, и за защита на които твърди че предявява процесните искове.

Все в изложения смисъл, както общият принцип, законоустановен в чл. 537, ал. 2 ГПК, така и специалните закони /чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, чл. 88 и чл. 90 ЗКИР/ предвиждат, че когато актът, приключващ този вид /охранителни/ производства засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред, искът се предявява срещу лицата, които се ползват от акта, при уважаване на иска издаденият акт се отменя или изменя, а извършеното вписване се заличава, което именно в крайна сметка и цели ищецът с предявяването на настоящите, процесни искове.

Отново по-натам, по отношение наличието на правен интерес, като условие за допустимост на установителен иск въобще е формирана обилна, постоянна и еднопосочна, а по въпроса за допустимостта на установителен иск с предмет, като настоящия – в частност, е налице, макар и немногобройна, но също еднопосочна практика на ВКС. Извън безспорно установеното в практиката и теорията като постулат и ненуждаещо се от някакво особено ново обосноваване и мотивиране – че ищецът винаги има правен интерес от предявяването на установителен иск, когато негово субективно материално право се оспорва – извънсъдебно и/или съдебно, с което упражняването на правото му съобразно правилата на действащия обективен правов ред бива смущавано и/или застрашавано от лицата, посочени в исковата молба като ответници /чл. 124, ал. 1 ГПК/, следва да се посочи и следното:

В решениe № 109 от 20.06.2019 г. по гр. д. № 2562 по описа за 2018 г. на ВКС, ГК, Първо г. о. се приема, че: Правният интерес от предявяването на установителен иск винаги се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор и с оглед изложените от ищеца в исковата молба обстоятелства /в този смисъл мотивите към т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС и към т. 3б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/. Правен интерес от предявяване на установителен иск е налице винаги, когато ищецът твърди, че притежава едно право, а ответникът оспорва или смущава това негово право с фактически или правни действия. Конкретно - за ипотекарния кредитор - взискател по изпълнително дело е налице правен интерес от предявяването на иск за установяване на ипотечното му право върху имота, върху който се насочва принудителното изпълнение, срещу всяко лице /длъжник или трето на изпълнението лице/, което оспорва правото на взискателя: било извънсъдебно, било съдебно - чрез предявяване на жалби срещу действията на съдебния изпълнител, иск по чл. 440 ГПК или други искания за прекратяване на принудителното изпълнение по изпълнителното дело. Дали насочените към оспорване правото на ищеца правни действия на ответника /подадени жалби, искове и други искания/ са основателни или неоснователни, е без никакво правно значение за наличието на правния интерес на ищеца да предяви установителен иск за ипотечното си право. Правният интерес на взискателя - ипотекарен кредитор да предяви този иск произтича от самия факт на оспорване на неговото ипотечно право от страна на ответника, а не от основателността на това оспорване.

В решение № 64 от 16.04.2015 г. по гр. д. № 6300 по описа за 2014 г. на ВКС, ГК, Първо г. о. е прието, че вписаната ипотека осигурява непротивопоставимост на ипотекарния кредитор на последващите разпореждания с ипотекирания имот. Затова при ипотеката вписването е част от фактическия състав на учредяването, т. е. то има конститутивно действие – чл. 166, ал. 1 ЗЗД. Редът на вписване осигурява права, както относно противопоставимостта, така и при реда на удовлетворяване – чл. 169 и чл. 136 ЗЗД. Следователно съществуването или несъществуването на ипотечното право може да бъде установявано при наличието на правен интерес чрез предявяване на установителен иск - чл. 124, ал. 1 ГПК.

Решение № 75 от 12.05.2016 г. по гр. д. № 6307/2015 г., ГК, І г. о. на ВКС е постановено по жалба срещу решение, с което е признато за установено по предявен иск от Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол на основание чл. 88 и сл. ЗКИР и вр. чл. 537, ал. 2 ГПК, че вписаното на 01.12.2014 г. в служба по вписванията - Търговище, по молба вх. рег. № 614501.12.2014 г. заличаване на законна ипотека е нищожно, поради противоречие с нормативна разпоредба по чл. 22 от ПВ. Постановилият решението касационен състав сочи, че: Производството за вписване е строго формално и се извършва по императивните правила на Правилника по вписванията. Въззивната инстанция правилно е приела, че ищецът има правен интерес от предявения установителен иск против ответницата, която е лице, ползващо се от извършения акт - вписване на заличаване на ипотеката, предвид изрично предвидената възможност за това по чл. 88 ЗКИР, във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК, който се прилага и за вписването, извършвано по ПВ. Законодателят е съобразил, че вписването пази права и с нормата на чл. 88 и чл. 90 ЗКИР е предвидил защита от вписване, което само формално /привидно/ създава права, а е недопустимо, или нищожно. Аналогичен текст има и в Закона за търговския регистър. Затова оплакването за недопустимост на въззивното решение поради това, че с него е разгледан недопустим иск е неоснователно.

По приложение на нормите на чл. 537, ал. 2 вр. чл. 88 и чл. 90 ЗКИР е налице обилна и еднопосочна практика на касационната съдебна инстанция, ясно разграничаваща различните законоустановени хипотези за защита на субективни граждански права, засегнати от извършени вписвания в имотния регистър и годни да доведат като правен резултат до заличаването им, която практика също безалтернативно признава допустимостта на искове, като процесните /примерно, но не само определение № 154 от 20.03.2015 г. по ч. т.д. № 119/2015 г., ТК, Второ т. о. на ВКС по ч. т.д. № 119 по описа за 2015 г., решение № 56 от 30.06.2022 г. по т. д. № 601/2021 г., ТК, І т. о. на ВКС, решение № 174 от 23.10.2018 г. по т. д. № 2675/2017 г., ТК, І т. о. на ВКС, решение № 158 от 04.02.2016 г. по т. д. № 247/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, решение № 103 от 21.11.2019 г. по т. д. № 2012/2018 г., ТК, І т. о. на ВКС, решение № 150 от 20.12.2017 г. по т. д. № 1700/2016 г., Т К, І т. о. на ВКС/.

Освен така цитираните разрешения в практиката, на които конкретно приетото във въззивното решение досежно принципната недопустимост на предявените от ищеца искове в тази им част противоречи, в настоящия конкретен случай следва да се имат предвид и още ред негови специфики, водещи до изложения по-долу и противен на този на въззивния съд, извод за тяхната допустимост:

Процесната продажба е извършена по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ – чрез пряко договаряне. Същата съставлява двустранна търговска сделка /договор/, сключена между синдика на несъстоятелния търговец и лицето, с което същият е договарял и няма елементите на нестаналите публични търгове, проведени по реда на чл. 717а – 717л от с. з. с присъщите им засилени, подобни на установените за публичните продажби по ГПК /срв. чл. 717л, ал. 4 ТЗ/, гаранции както за справедливото удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността, така и за защита интересите и на несъстоятелния длъжник /срв. чл. 607 ТЗ/, включително с възможностите за обжалване и отмяна на издаденото вследствие приключването им, постановление за възлагане, и атакуването по исков ред, респ. – прогласяване на извършените продажби за недействителни по реда на чл. 717з, ал. 3 и ал. 4, и чл. 717г ТЗ. При изложеното и независимо че систематично се намира в същата Глава четиридесет и шеста от ТЗ, но автоматичното приложение на разпоредбата на чл. 717л, ал. 4 ТЗ, освен за публичните продажби /търгове/, извършени по реда на предхождащите я текстове – 717а – 717л от ТЗ, така също и по отношение на следващата я /също систематично/ такава на чл. 718, ал. 1 от ТЗ, която урежда ред и процедура на продажба, нямащи нищо общо с публичните продажби по реда на ГПК и ТЗ, и които просто въобще не са публични, не би следвало да се приема безкритично. /С оглед непрецизното законодателно уреждане на погасителното спрямо ипотеката действие на продажбите, като процесната, макар и да не са пряко приложими, но следва да се имат предвид и разрешенията, дадени в решение № 203 от 24.10.2018 г. по т. д. № 1044/2015 г., ТК, І т. о. на ВКС, основани на т. 2 от ТР № 1/2015 г., ОСГТКВКС, според които правните последици при продажбата по реда на ЗОЗ на недвижим имот, който е част от заложено търговско предприятие, като такива, произтичащи от деривативен придобивен способ, не са като при публична продан и за заварените ипотеки не се прилага чл. 175, ал. 1 ЗЗД/.

Отново на следващо, но не на последно място по важност следва да се настои и на следното: Постоянна и безпротиворечива е практиката на касационната съдебна инстанция в насока на това, че Правилникът за вписванията /ПВ/ не може да дописва закона и че само в ЗЗД, както това с основание твърди ищецът, са уредени основанията за заличаване на ипотеката /законовата делегация по чл. 116 от Закона за собствеността овластява Министерския съвет с одобряването на Правилника за вписванията /ПВ/, да уреди само подробностите относно начина на вписването и относно таксите, които се събират при вписването/. В този смисъл освен общоприложимите и уредени и в Закона за нормативните актове /ЗНА/ правни принципи, регулиращи приемането на подзаконови нормативни актове, следва да се съобрази и практиката на ВКС, обективирана в решение № 101 от 13.02.2020 г. по т. д. № 2992 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, Първо т. о. и решение № 60096 от 13.09.2021 г. по т. д. № 1280 по описа за 2020 г. на ВКС, ТК, Второ т. о.

Първото от двете решения, към което второто препраща, е постановено по дело, по което касационно обжалване на въззивно решение е допуснато по въпроса относно правното действие на новото вписване на ипотеката по чл. 172, ал. 2 ЗЗД спрямо третите лица, придобили и вписали права върху ипотекирания имот в рамките на действието на първоначалното вписване по чл. 172, ал. 1 ЗЗД, по който въпрос касационната инстанция е приела следното: Отговорът на поставения въпрос, свързан с правното действие на ипотеката, следва да бъде основан на тълкуване единствено на разпоредбите на чл. 149-155 и чл. 166-179 ЗЗД, доколкото именно те установяват общата правна уредба на ипотеката, т. е. предпоставките за възникване на ипотечното право, неговото съдържание и условията за погасяването му. Не следва да бъдат съобразявани съдържащите се в Правилника за вписванията разпоредби по две причини. На първо място, недопустимо е разпоредби на закон да бъдат тълкувани с помощта на съображения, извлечени от разпоредби на подзаконов нормативен акт. На второ място, съобразно делегацията по чл. 116 ЗС, на която се основава ПВ, правомощията за издаване на подзаконов нормативен акт са ограничени единствено до реда за извършване на съответните вписвания и до събираните за това такси. Извън тези правомощия остават всички въпроси относно видовете вписвания, предпоставките за извършването им и най-вече относно техните последици. В същото решение по подробно изложени съображения в обобщение и като краен извод е прието, че за придобилия имота в рамките на срока по чл. 172, ал. 1 ЗЗД отговорността за чуждия дълг произтича от самата ипотека (поради противопоставимостта на възникналото от вписването ипотечно право), а не от ипотечния договор, по който той не е страна. Поради това при прекратяване на ипотечното право на основание чл. 172, ал. 1 ЗЗД и доколкото не е страна, нито е встъпил като страна в ипотечния договор, приобретателят повече не носи отговорност за обезпеченото задължение и следователно не може да се счита за учредило ипотеката лице. Това налага извода, че спрямо този приобретател повторно вписване на изсрочената ипотека не е допустимо поради отсъствието на условието по чл. 167, ал. 3 ЗЗД.

Във второто от посочените решения, освен че са споделени изводите в първото, е прието още и че: Съобразно разясненията, дадени в ТР № 3 от 17.03.2021 г. по тълк. д. № 3/2018 г. на ОСГТК на ВКС, законът придава погасителен ефект на заличаването на ипотеката само в хипотезата на чл. 179, ал. 1 от ЗЗД, а заличаването, което се извършва на основание чл. 22 от Правилника за вписванията /ПВп/ в хипотезата на чл. 172, ал. 1 от ЗЗД, няма погасителен ефект. Заличаването по чл. 22 от ПВп единствено създава яснота, че ипотеката вече няма правно действие. Ако въпреки изтичането на 10-годишния срок, обезпеченото парично задължение или част от него продължава да съществува, кредиторът, който не е подновил ипотеката в срок, може да впише отново същата ипотека, но по изричната разпоредба на закона, ипотеката ще има ред от новото вписване и ще бъде непротивопоставима както на другите кредитори, вписали преди това ипотеки върху същия имот, така и на собствениците, придобили имота преди новото вписване на ипотеката. При новото вписване съдията по вписванията не проверява дали имотът все още е собственост на длъжника или на лицето, което е учредило ипотека върху имота си за обезпечаване на чужд дълг, той е длъжен да извърши вписването, но то няма да ползва ипотекарния кредитор, ако преди това има извършено разпореждане с имота. Възприетото в посоченото ТР разрешение се отнася за всички собственици, придобили имота преди новото вписване на ипотеката – както за тези, придобили собствеността още преди изтичането на десетгодишния срок по чл. 172, ал. 1 от ЗЗД, в който ипотеката не е била подновена, така и на тези, придобили имота след посочения срок. И това е така, тъй като с отпадането на действието на вписването, ипотеката е погасена, респективно повторното вписване по чл. 172, ал. 2 от ЗЗД на същата ипотека, представлява правопораждащ ипотечно право факт, като при повторното вписване следва да бъдат налице условията за първоначално вписване, в частност да е спазено изискването към момента на вписването имотът да е собственост на лицето, което отговаря за обезпечения дълг /арг. чл. 167, ал. 3 ЗЗД/, т. е. лицето, учредило договорната ипотека или спрямо което са били налице предпоставките за учредяване на законна ипотека, съответно неговите универсални правоприемници. Текстът на чл. 173, ал. 1 от ЗЗД /според който, кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той/, ще намери приложение само за онези разпоредителни сделки, които длъжникът е извършил и вписал след новото вписване на ипотеката, както и последващи разпореждания, извършени от приобретателите по тези сделки. Само в този случай ще намери приложение принципът, заложен в чл. 173, ал. 1 ЗЗД, че ипотеката следва вещта, а ипотекарният кредитор ще може да насочи принудително изпълнение върху имота след новото вписване, само ако той все още е собственост на длъжника, или ако е собственост на трети лица, които са го придобили от длъжника след новото вписване на ипотеката.

При изложеното, дори и въпреки принципите за строга формалност на вписванията и за ограничения /“затворения“, както го нарича акад. Л. В. в посоченото си съчинение/ брой актове, подлежащи на вписване, т. е. тяхната стриктна ограниченост – срв. чл. 2 ПВ, поради което вписването на неподлежащи на вписване актове не поражда присъщото му защитно-оповестително действие /в случая на заличаване на ипотека по реда на чл. 19, ал. 2 ПВ в резултат на публична продан – чл. 175, ал. 1 ЗЗД това са влязло в сила и вписано постановление за възлагане, каквото тук въобще няма, и удостоверение по чл. 175, ал. 2 ЗЗД/, да се приеме безкритично, че продажбата чрез пряко договаряне, която си е двустранна сделка – договор и няма въобще елементите на публична продан или въобще на друг способ на публично изпълнение по ГПК или по ТЗ, погасява ипотеката, пак се налага извод, че при основано на прогласяването на процесната продажба по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ за нищожна, но ново вписване на ипотеката, в каквато насока са решаващите изводи на въззивния съд в случая, така нововписаната ипотека би била непротивопоставима на всички приобретатели на вещни права и лица вписали ипотеки върху процесните имоти, преди това ново вписване, включително и на ответниците, съответно - и на кредиторите на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, както това между другото подробно аргументира и поддържа и защитата на ответниците по делото.

Изложеното е още един аргумент в полза на това, че на ищеца, който оспорва възприетата от въззивния съд, като единствена възможност за бъдещата му защита, тази да впише отново ипотеката си с ред от новото вписване, при което същата действително би била /както това твърдят и ответниците/ непротивопоставима както на ответниците, така и на кредиторите на несъстоятелността на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./, следва да се признае правен интерес да иска установяването на съществуването на ипотечното му право, произтичащо от вече вписаната и подновена от него ипотека, през време на действието на което вписване и последвалото го подновяване /чл. 172, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД/, и двамата ответници са придобили процесните имоти – „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ - от „ГЕО СТРОЙ ГД“ ЕООД /последното – преди това от „БОСКО СТРОЙ“ ЕООД /н.//, а „СОВТАНС АУТО“ ЕООД – по реда на чл. 718, ал. 1 от ТЗ, чрез прогласената за нищожна продажба, извършена от синдика на „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./.

В обобщение следва да се приеме, че е неиздържано от гледна точка на правната логика и противоречащо на принципите на законността и добросъвестността при упражняване на индивидуални субективни граждански права, спазването на които принципи е не по-малко важно от зачитането на съображенията за правна сигурност, безалтернативно и безкритично да се признае и по отношение на страните по нищожната сделка, които черпят права от нея, във висша степен безусловната защита срещу последиците от заличаването на ипотеката, установена обаче с оглед гарантирането интересите на третите добросъвестни лица, неучастващи в същата сделка, послужила като основание за това заличаване.

При всичко изложено дотук, според настоящия съдебен състав на ищеца следва да се признае правен интерес да установява, съобразно твърденията си в исковата молба и последващите й уточнения по делото, наличието на ипотечното му право, възникнало при първоначалното вписване /и последващото му подновяване/, на ипотеката върху процесните имоти, какъвто е и предметът на предявените искове, производството по които е висящо и пред настоящата инстанция, но е прието от въззивния съд за недопустимо, и е прекратено, след обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част.

С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде отменено в тази му част и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда.

При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, същият следва да разреши и въпроса за разпределението между страните на отговорността за разноски и в настоящото касационно производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 724 от 18.11.2022 г., постановено от Апелативен съд – София по в. т.д. № 607 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е обезсилено първоинстанционно решение № 261489 от 11.11.2021 г., постановено по т. д. № 64/2019 г. по описа на Софийски градски съд, VI-15 състав в неговата част, с която са уважени предявените от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу „ТОМА СТРОЙ“ ЕООД /н./ и „СОВТРАНС АУТО“ ЕООД, искове за признаване за установено, че ищецът има ипотечно право върху недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1021 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 498 кв. м., с номер по предходен план 1021, квартал 210Б, и недвижим имот с идентификатор 68134.1937.1022 по КККР, находящ се в [населено място], район „Витоша“, местност „Гърдова глава“, с площ 1937 кв. м., с номер по предходен план 1022, квартал 210Б, което е учредено с договор от 30.12.2005 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и „Боско строй“ ЕООД с нотариален акт № 155, т. III, рег. № 3386, н. д. № 495/2005 г. на нотариус с рег. № 050, и е прекратено производството по тези искове.

ВРЪЩА ДЕЛОТО на Апелативен съд – София за ново разглеждане в тази му част от друг състав на съда.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: