ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3992/15.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Р.

ЧЛЕНОВЕ: Г. М.

З. Р.

като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 180 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. Ч., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 365 от 11.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 548/2024 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, III въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 500042/24.01.2024 г., постановено по гр. д. № 254/2021 г. по описа на РС - Разлог, с което е отхвърлен предявеният от Н. И. Ч. против ЗД „Б. И. АД иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК. С въззивното решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Н. И. Ч. е осъден да заплати на ЗД „Б. И. АД сумата в размер на 1320 лева, направени пред въззивната инстанция разноски.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно и необосновано, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. В жалбата се съдържа искане съдът да отмени изцяло въззивното решение и да постанови друго, с което да присъди на Н. И. Ч. обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 8 000 лв., ведно със законната лихва от 29.10.2013 г. до окончателното плащане, изразяващи се в уронване на доброто му име пред банковата институция, притеснения, стрес, нарушение на съня, повишаване стойностите на кръвното налягане, вследствие на неправомерно наложения запор на банковата му сметка. Претендира се присъждане на всички сторени от ищеца пред трите инстанции разноски.

Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси:

1. Кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за неимуществени вреди от непозволено увреждане, съответно, кои твърдени от ищеца обстоятелства подлежат на пълно и главно доказване? По този въпрос се сочи, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на IV г. о. и цитираните в него решение № 80 от 04.03.2009 г. по гр. д. № 5780/2007 г. на III г. о., решение № 139 от 18.03.2009 г. по гр. д. № 6044/2007 г. на II г. о.

2. За задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност, да съобрази научните, логическите и опитните правила? По този въпрос се сочи, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/18 г., ТК, I TO и решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/16 г. ГК, III ГО.

3. Дали пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства и трябва ли всеки факт да бъде установен пряко и какви следва да са правните последици в случай, че прекият факт не е оставил следа (доказателство) или не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд? По този въпрос се сочи, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/15г., ГК, IV ГО; решение № 63 от 20.07.2018 г. по гр. д. № 1781/17 г., ГК, I ГО, решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/10г., ГК, IV ГО.

Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – ЗД „Б. И. АД, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор, оспорва жалбата, като сочи, че не са налице предпоставките за допускане касационното обжалване на въззивното решение. Предявява претенция за присъждане на направените пред настоящата инстанция съдебни разноски.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно. Посочил е, че на основание чл. 272 ГПК препраща към правилно установената от районния съд фактическа обстановка, за която е приел, че напълно съответства на събраните по делото доказателства. При извършения самостоятелен анализ на събраните доказателства, въззивният съд е приел за установени следните факти: срещу ищеца от ответната страна е бил предявен иск за изплащане на обезщетение по чл. 213 от КЗ (отм.), във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД в размер на 20 306,25 лв., въз основа на който е било образувано гр. д. № 1050/2013 г. по описа на РС - Разлог. Посочил е, че по същото дело с определение от 09.10.2013г. е било допуснато обезпечение на иска чрез запор до размер на сумата от 20 306.25 лв. на всички банкови сметки на ищеца в изброени банки в страната. Установил е, че въз основа на издадената обезпечителна заповед, ответникът е образувал изпълнително дело № 20138510402664 по описа на ЧСИ М. П., като бил наложен ефективен запор на сметките на ищеца в „УниК. Б. АД. Посочил е, че предявеният срещу ищеца иск е бил отхвърлен с решение, влязло в сила на 08.04.2016 г. и с определение от 30.06.2017 г. било отменено допуснатото обезпечение. Констатирал е, че с молба от 15.05.2019 г. ищецът е сезирал ЧСИ М. П. с искане да бъдат вдигнати наложените запори върху банковите му сметки. С оглед твърденията на ищеца, въззивният съд е приел, че същият претендира обезщетяване на претенция за неимуществени вреди в резултат на неоснователно допуснато обезпечение чрез запориране на банковите му сметки – иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД. Посочил е, че фактическият състав на иска включва кумулативното установяване от ищеца на следните елементи - допуснато обезпечение на предявен иск, налагане на обезпечителна мярка, наличие на някоя от изброените в чл. 403, ал. 1 ГПК хипотези, настъпване на сочените по вид вреди /в случая неимуществени/ и пряката връзка на тези вреди с допуснатото обезпечение. Изяснил е, че в доказателствена тежест на ищеца е да установи пълно и главно всички елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК. Приел е, че по делото не се спори относно наличието на част от кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК - допуснато обезпечение и отхвърляне на иска, който е бил обезпечен с влязло в сила решение. Посочил е, че спорният по делото въпрос е свързан с доказването на твърдените за настъпили неимуществени вреди и тяхната връзка с наложения запор. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, в т. ч. и приетите пред първата инстанция съдебно-медицинска и психологическа експертизи е направил извод, че ищецът не е доказал пълно и главно да е претърпял твърдените в исковата молба вреди и че тези вреди са пряка и непосредствена последица именно от допуснатото обезпечение. С оглед липсата на една от кумулативно изискуемите предпоставки, е посочил, че исковата претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС, ГК, състав на Четвърто гражданско отделение съобрази следното:

Допускане на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице, поради следните съображения:

По отношение на първия въпрос: На първо място, следва да се отбележи, че въпросът е формулиран като общотеоретичен (без отчитане на конкретния казус) и в тази връзка въпросът не е обусловил конкретните изводи на съда. В настоящия случай съдът не е бил сезиран с иск по общия състав на непозволеното увреждане /чл. 45 ЗЗД/. Но дори да се приеме, че въпросът е в достатъчна степен относим за конкретния правен спор, същият не е решен от въззивния състав в противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС по приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК. Изразеното от въззивния съд в обжалваното решение становище, че в тежест на ищеца, претендиращ вреди от допуснато обезпечение, е да установи пълно и главно следните предпоставки: налагане на обезпечителната мярка, наличие на някоя от изброените в чл. 403, ал. 1 ГПК хипотези, настъпване на сочените по вид вреди и пряката връзка на тези вреди с допуснатото обезпечение, не е в противоречие с практиката по приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК. Съгласно трайната и непротиворечива практика, предвидената в чл. 403, ал. 1 ГПК отговорност за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на принципа за общата гражданска отговорност за непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/, но се отличава от нея, защото отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е безвиновна /обективна/. Доколкото в нормата на чл. 403, ал. 1 ГПК липсва изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, която произтича пряко и непосредствено от наложената обезпечителна мярка. В този смисъл са и постановените решения на ВКС - решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 676/22.04.2013 г. по т. д. № 28/2012 г. на ІІ т. о.; решение № 257/14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г. на ІV г. о. и решение № 966/18.12.2009 г. по гр. д. № 231/2009 г. на ІІІ г. о., в съответствие с които се е произнесъл и въззивният съд. В настоящия случай, както е приел и въззивният съд, са установени част от кумулативно изискуемите предпоставки – допуснато обезпечение и отхвърляне на обезпечения иск, но не са установени причинени вследствие обезпечението вреди. За да достигне до този извод, въззивният съд подробно е изследвал събраните доказателства. Твърдените от ищеца за настъпили неимуществени вреди, свързани с неудобства и влошено здравословно състояние, не е доказано да са пряка и непосредствена последица от обезпечението. Пряка означава директно въздействие върху правната сфера на увредения, както и, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие, респ. бездействие, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие от увреждането. В конкретния случай, по безспорен начин е установено, че ищецът, който твърди да е страдал от неоснователно наложената обезпечителна мярка, не е предприел повече от 2 години действия по отмяната й. С оглед изложеното, не би могло твърдените неудобства и влошено здравословно състояние да са пряка и непосредствена последица от обезпечението. В заключение: по делото не са доказани твърдените за настъпили вследствие на обезпечението вреди така, както е приел и въззивният съд.

Вторият въпрос касае задължението на въззивната инстанция да обсъди всички обстоятелства и събрани по делото доказателства, по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви защо приема едни факти за осъществили се, а други не. Въпросът е относим към решаващата воля на съда, но е решен съобразно създадената задължителна практика на ВКС. Съгласно приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните следва да изложи собствени мотиви по същество на делото. В случая, независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е изложил и собствени по отделните оплаквания за неправилност на решението, като са обсъдени събраните доказателства и твърденията на страните и са дадени отговори на спорните между тях въпроси. Предвид посоченото не се установява противоречие с практиката на ВКС.

Не покрива общия и допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение третият въпрос на касатора. Този въпрос, също като първия, е формулиран като общотеоретичен и в тази връзка въпросът не е обусловил конкретните изводи на съда. В своето решение въззивният съд никъде не е посочил, че приема, че пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства, нито е правел извод, че доказването на посочените предпоставки от фактическия състав на разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК не може да се основава на косвени доказателства. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора, че страната, чиято е тежестта да докаже осъществяването на определен факт и обстоятелство следва да го стори по начин, че да създаде у съда пълна убеденост в наличието, съответно отсъствието му. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Изводите на въззивния съд не са в противоречие с постановките в посоченото от касатора решение.

С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

При този изход на спора, пред касационната инстанция, право на разноски има ответникът. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за представителството пред касационната инстанция.

При тези мотиви, Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 365 от 11.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 548/2024 г. от Окръжен съд-Благоевград, III въззивен граждански състав.

ОСЪЖДА Н. И. Ч., ЕГН [ЕГН], съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 4 – адв. Й. да заплати на ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [район], [улица] сумата в размер на 1320 лв. /хиляда триста и двадесет лева/ - с ДДС, направени пред касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.