ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2068

София, 21.04.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 3880/2025 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Л. Б., [населено място], чрез адвокат Л. Д., против въззивно решение № 93 от 27.05.2025 г. по в. гр. д. № 191/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив. С него първоинстанционното решение № 1569/20.12.2024 г. по гр. д. № 197/2024 г. на Пловдивския окръжен съд е частично обезсилено като постановено извън предмета на делото за разликите над 4454,03 лв. ведно със законната лихва върху нея, и разноски над 127,78 лв. по изпълнителен лист от 22.04.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 5033/2010 г. на РС – Пловдив, и над 1 079, 62 лв. договорна лихва за периода 30.11.2008 г. 14.03.2010 г. и за сумата 57,44 лв., представляваща наказателна лихва за периода 30.12.2008 г. - 14.03.2010 г., по изпълнителен лист от 12.05.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 6193/2010 г. на РС – Пловдив, като производството в тази част е прекратено. В останалата част, първоинстанционното решение е отменено и предявените от жалбоподателката установителни искове по реда на чл. 439 ГПК, че не дължи на ответника „Макроадванс“ АД като погасени по давност сумите, предмет на изп. д. № 873/2023 г. на ЧСИ С. Г., образувано по гореописаните изпълнителни листове, а именно: 4454,03 лв. главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.04.2010 г. до окончателното изплащане, 2 271,89 лв. договорна лихва за периода от 12.08.2008 г. до 18.04.2010 г. и 127,78 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 22.04.2010 г., както и сумите 8 630,74 лв. главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.05.2010 г. до окончателното изплащане, 1079,62 лв. договорна лихва за периода от 30.11.2008 г. до 14.03.2010 г. и 449,32 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 12.05.2010 г., са отхвърлени.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от „Макроадванс“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт К. Г., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че предявените искове са по реда на чл. 439 ГПК във връзка с наведените от ищцата твърдения за погасяване по давност на вземанията на ответника - взискател по принудителното изпълнение. При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 ГПК е установено, че първоинстанционния съд се е произнесъл извън предмета на делото, като не е съобразил, че в рамките на принудителното изпълнение са били извършени частични плащания, поради което вземанията, предмет на последното изпълнително дело, за които ищцата претендира, че са погасени по давност, са по-малки от посочените в изпълнителните титули. Съдът е обезсилил решението на първата инстанция за разликата над 4 454,03 лв. до 4 810,53 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.04.2010 г. до окончателното изплащане, и разноски за разликата над 127,78 лв. до 569,61 лв. по изпълнителен лист от 22.04.2010 г., както и за разликата над 1 079,62 лв. до 1 277,69 лв. договорна лихва за периода от 30.11.2008 г. до 14.03.2010 г. и и 57,44 лв. наказателна лихва за периода от 30.12.2008 г. до 14.03.2010 г. по изпълнителен лист от 12.05.2010 г., и е прекратил производството в тази част. От събраните доказателства съдът е установил, че по ч. гр. д. № 5033/2010 г. на Пловдивския районен съд е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2737/21.04.2010 г. и въз основа на нея на 22.04.2010 г. е издаден изпълнителен лист за 4 810,53 лв. главница по договор за банков кредит № 2869/26.05.2008 г., 2 271,89 лв. договорна лихва за периода от 12.08.2008 г. до 18.04.2010 г., законната лихва върху главницата, считано от 20.04.2010 г. до окончателното й изплащане, 146,65 лв. платена държавна такса по делото и 422,96 лв. заплатено адвокатско възнаграждение, а по ч. гр. д. № 6391/2010 г. на Пловдивския районен съд е издадена заповед за незабавно изпълнение № 3544/05.05.2010 г. и въз основа на нея на 12.05.2010 г. изпълнителен лист за 8 630,74 лв. главница по договор за банков кредит „Ваканция“ № 292-223/29.05.2008 г., 1 277,69 лв. просрочена договорна лихва за периода от 30.11.2008 г. до 14.03.2010 г., 57,44 лв. наказателна лихва върху главницата за периода от 30.12.2008 г. до 14.03.2010 г., законната лихва върху главницата, считано от 04.05.2010 г. до окончателното й изплащане, 199,32 лв. заплатена държавна такса по делото и 250 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Приел е, че с влизането в сила на заповедите за незабавно изпълнение, въз основа на които са издадени и изпълнителните листове, е започнала да тече нова петгодишна давност за всяко от вземанията, включително и тези за лихви. Към момента на издаване на заповедите е действало ППВС № 3/1980 г., според което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността и такава не тече през неговото времетраене. Тези постановки са действали до отмяната на постановлението на 26.06.2015 г. с ТР № 2/2013 г., според което давността не се прекъсва с образуването на изпълнителното производство, а се прекъсва многократно с извършването на всяко изпълнително действие. По отношение на действието на постановките на тълкувателното решение съдът се е позовал и на последващата задължителна тълкувателна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. От фактическа страна е установено, че въз основа на изпълнителните листове първоначално са образувани изп. д. № 25/2010 г. и изп. д. № 367/2010 г. на ЧСИ С. Г.. Тъй като и двете са образувани по време на действието на ППВС № 3/1980 г. то съдът е приел, че до отмяната му на 26.05.2015 г. давността е прекъсната и не е текла. По отношение на първото изпълнително дело е установено, че след този момент взискателят регулярно е подавал молби за извършване на изпълнителни действия и съответно такива са извършвани от съдебния изпълнител: молба от 04.08.2016 г. с искане за насочване изпълнението към движимото имущество на длъжника, въз основа на която са насрочени описи на движимите вещи на 01.11.2016 г., на 27.02.2017 г. и на 31.03.2017 г.; молби от 28.05.2017 г. и 18.01.2019 г. с искане за налагане запор върху вземанията по банкови сметки на длъжника и трудови договори, вследствие на което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата на 12.03.2019 г.; нова молба от 29.10.2020 г. с искане за налагане запор върху вземанията по регистрирани трудови договори на длъжника; наложен на 30.11.2020 г. запор върху всички настоящи и бъдещи вземания по банкови сметки, депозити и вложени вещи в трезори и касети на ищцата в „Първа инвестиционна банка“. Съдът е направил извод, че от последното прекъсване на давността на 30.11.2020 г. до предявяването на иска на 23.01.2024 г. релевантният петгодишен срок не е изтекъл, поради което не е обсъждал и действията, извършени след прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция на 13.05.2021 г. и образуването на ново въз основа на същия изпълнителен титул. Съдът е разгледал и изпълнителните действия, предприети в рамките на второто изп. д. № 367/2010 г. на същия ЧСИ, образувано въз основа на втория изпълнителен лист, като е приел, че след започването на началото на новата давност след отмяната на ППВС № 3/1980 г. на 26.05.2015 г. също регулярно са искани и съответветно предприемани изпълнителни действия, прекъсващи изтичането на относимия срок: на 17.04.2015 г. е наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжницата, по който са постъпвали суми до 29.09.2015 г., подавани са молби от 31.08.2015 г. и от 16.12.2015 г. с искане за налагане запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата, на 20.07.2018 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника, на 30.11.2020 г. давността е прекъсната с налагането на запор върху всички настоящи и бъдещи вземания по банкови сметки, депозити и вложени вещи в трезори и касети на ищцата в „Първа инвестиционна банка“ АД. Предвид установеното съдът е стигнал до изводите, че от 30.11.2020 г. до датата на предявяване на исковете по чл. 439 ГПК 5-годишният срок не е изтекъл, поради което и в този случай не са обсъждани действията, предприети по новообразуваното изпълнително дело след прекратяването на 18.06.2019 г. на изпълнителното дело от 2010 г. поради настъпила перепмция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“.

2. „От кой момент тече погасителната давност за вземания, предмет на изпълнителни дела, образувани и прекратени преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС?“.

3. „Прекъсва ли се започналата да тече в полза на длъжника давност чрез предявяване на иск за отричане на вземането на длъжника срещу кредитора?“.

4. „Може ли с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. на ВКС, ОСГТК, да бъде променена нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД?“.

5. „Създава ли се с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. на ВКС, ОСГТК, неравностойно положение на длъжниците по изпълнителни дела, образувани до 26.06.2015 г. с тези, чиито дела са образувани след тази дата?“.

6. „Въвежда ли се с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. на ВКС, ОСГТК, изключение от правилото на чл. 110 ЗЗД, че с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друго?“.

7. „Допустимо ли е да се променя същностния смисъл на императивна законова норма – тази на чл. 433, т. 8 ГПК, чрез тълкувателно решение, в случая – Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г., постановено по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС?“.

8. „Следва ли съдът да се съобразява при решаването на спора по същество с дадено тълкуване, макар и от ВКС в ТР № 2 от 04.07.2024 г., постановено по тълк. д. № 2 от 2023 г. на ОСГТК на ВКС относно ефекта на перемпцията, след като нормата не е изменяна и тя е една и съща от приемането на ГПК, обн. ДВ бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г. до днес?“.

9. „Императивна или диспозитивна е нормата на чл. 433, т. 8 ГПК и прекратява ли тя по силата на закона изпълнителното дело и какъв е ефектът за извършените по него действия след това?“.

10. „Възможно ли е взискателят или съдебният изпълнител при възлагане да извършват по едно изпълнително дело валидни и правнозначими изпълнителни или други процесуални действия, след като вече изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК? Имат ли такива действия процесуално и/или материалноправно значение и какво? Водят ли те до прекъсване на перемпцията като процесуален институт или на погасителната давност като материален институт?“.

11. „Обезсилват ли се по право и губят ли с обратна сила своето значение процесуалните действия, извършени от взискателя по изпълнително дело, когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“.

12. „Могат ли да се считат за законосъобразни действията, извършени по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело поради перемпция и следователно могат ли да произведат действие с правно значение?“.

13. „Необразуването на ново изпълнително дело по подадена молба от взискателя за изпълнително действие по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело има ли значение за прекъсването на давността?“.

14. „Загубил ли е значение институтът на перемпцията по отношение на преценката на действията, водещи до прекъсване на погасителната давност след приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., след като нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е отменяна?“.

Въпросите от първи до трети и от седми до тринадесети са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са цитирани и множество решения на ВКС, с които се твърди, че е налице противоречие на дадените от въззивния съд отговори по тях. По отношение на въпросите от четвърти до осми, както и четиринадесети, се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Първият въпрос е относим към дейността на съда при решаването на делото по същество, но съдът е съобразил трайната практика на ВКС, включително и задължителната такава цитирана в изложението. В нея се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС. Мотивирано е, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е изложил своите правни изводи по тях в рамките на въведения от страните предмет на въззивното обжалване, поради което по въпроса не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Вторият въпрос така поставен е неотносим, доколкото в случая не е установено образуваните изпълнителни производства да са били прекратени преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В същото е посочено, че началният момент на давността по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяването на тълкувателното решение на 26.06.2015 г., е започнала да тече наново именно от този момент.

Третият въпрос също е неотносим към решаващите изводи на въззивната инстанция, тъй като не е въвеждан от страните в производството, тоест не е бил част от спорния предмет и съответно не е и разглеждан от съда.

Въпросите от четвърти до осми по същество оспорват разрешенията, дадени с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и съответно ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, и изискват тълкуване им съобразно собственото на страната разбиране. В тази връзка същите не са включени в предмета на делото и следователно не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което съдът не дължи проверка и на специфичните такива. В допълнение, липсата на практика по даден въпрос не води до автоматично прилагане на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а друга аргументация в изложение не е наведена по отношение на соченото основание за допускане на касационното обжалване.

Въпросите от девети до четиринадесети касаят институтът на перемпцията и последиците от настъпването . Във връзка и с двете изпълнителни дела, прекратени поради настъпването на перемпция, съдът е приел, че действията, извършени след това в рамките на новообразуваното изпълнително дело по същите изпълнителни титули са ирелевантни за преценката му относно изтичането на давността за вземанията. Следователно и въпросите относно перемпцията и изпълнителни действия, предприети след настъпването, респективно след прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, не са обусловили изводите на съда по съществото на спора. Все пак, доколкото в решението са изложени мотиви във връзка с разрешенията, дадени в ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се посочи, че там е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, тъй като перемпцията е процесуален институт, който не засяга публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Цитираните от касатора решения са постановени преди приемането на тълкувателното решение, с което съществуващите в съдебната практиката противоречия са преодолени.

Номерираните като петнадесети и шестнадесети въпрос в изложението повтарят поставените под номер седми и осми, които вече са разгледани.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 50 евро.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 93 от 27.05.2025 г. по в. гр. д. № 191/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА П. Л. Б., [населено място], да заплати на „Макроадванс“ АД, [населено място], 50 евро деловодни разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.