ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2550

гр. София, 22.08.2025г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г.

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №552 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Д. З. АД против решение №433/29.11.2024г., постановено по в. т.д. №413/2024г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №250 от 30.05.2024г., постановено по т. д. №632/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. С първоинстанционното решение е осъден ответникът „Д. З. АД да плати на И. К. Х. от [населено място] сумата от 73 923.17 лева, представляваща застрахователно обезщетение в размер на 40% от застрахователната сума от седемкратния размер на годишна брутна работна заплата по застраховка „Трудова злополука“, след приспадане на изплатеното обезщетение за временна неработоспособност, по полица №0111210077002428 от 25.07.2021г., сключена между ответника и работодателя на ищеца „Елстрой“ ЕООД, поради настъпил покрит застрахователен риск - трудова злополука на 18.10.2021г., установена с Разпореждане №5104-20-69 от 05.11.2021г. на НОИ, ТП - Смолян, ведно със законна лихва върху главницата от датата на отказа на застрахователя да изплати обезщетението 20.03.2023г. до изплащането му.

Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно. Излага доводи, че въззивният съд не е изяснил правилно фактическата обстановка, не е обсъдил всички доказателства и е достигнал до неправилни изводи относно правото на ищеца да получи застрахователно обезщетение. Оспорва приетото от съда, че се установява настъпване на застрахователно събитие, като твърди, че не е доказано настъпване на трайна загуба на работоспособността на ищеца в резултат от трудова злополука в рамките на действие на застрахователния договор /до 24.07.2022г./. Счита, че е неприложима хипотезата на т. 100 от ОУ, че в случая се установява „ТНР 40% от общо заболяване“, което не е покрит риск. Намира за необоснован извода на съда, че ищецът е бил трайно неработоспособен още към датата на трудовата злополука от 18.10.2021г., а общото заболяване е в причинно-следствена връзка с тази злополука. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Длъжен ли е съдът да се съобрази и приложи уговорките в Застрахователния договор при вземане на своето решение?; 2. Длъжен ли е съдът да отхвърли иска при условие, че в предмета на договор за Групова задължителна застраховка трудова злополука, полица №0111210077002428 не са застраховани рискове вследствие „общо заболяване“ или ексцес, а само рискове вследствие „Трудова злополука“?; 3. Допустимо ли е съдът да се произнася относно началната дата на настъпване на трайната неработоспособност при постигната договорна клауза за това по договор за застраховка и уговорения в този договор и съществуващия административен ред за установяване на тези обстоятелства и съдът следва ли да правораздава при условията на обвързана компетентност?; 4. Влязлото в сила експертно решение на ТЕЛК задължително ли е за гражданските съдилища относно наличието на Трайна загуба на работоспособност и посочената в решението начална дата на инвалидизация?; 5. Следва ли съдът да се съобрази с датата на инвалидизация, посочена в ЕР на ТЕЛК, за да определи началната дата на проявление риска Трайна загуба на работоспособност?“. Твърди, че въззивното решение по поставените въпроси противоречи на практиката на Конституционния съд, обективирана в решение №15/06.11.2018г. по конст. дело №10/2018г. на КС на РБ, на практиката на ВКС, обективирана решение №52/23.04.2019г. по гр. д. №2733/2018г., ВКС, ІІІ г. о., решение №42/20.02.2012г., гр. д. №267/2011г., ВКС, ІV г. о. и определение №1296/17.05.2024г., т. д. №221/2024г., ВКС, І т. о. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради явна необоснованост.

Ответникът И. К. Х., чрез адв.Й. оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Счита, че обжалваното решение е правилно - законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат Т.Й. по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за осъществено безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 459, ал. 3 КЗ, вр. чл. 22 ЗЗД за сумата 73 923.17 лева застрахователно обезщетение по сключен между работодателя на ищеца и ответното застрахователно дружество договор за групово задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“, ведно със законната лихва от 20.03.2023г. до окончателното плащане, въззивният съд приема за установено: сключването на договора за групова застраховка /за 12 месеца, считано от 00.00 часа на 25.07.2021г. до 23.59 часа на 24.07.2022г., с покрити рискове смърт от трудова злополука, трайна загуба на работоспособност от трудова злополука и временна неработоспособност вследствие на трудова злополука/, по която ищецът е трето ползващо се лице в качеството му на работник в „Елстрой“ ООД; претърпяването от ищеца на трудова злополука на 18.10.2021г., за която е издадено разпореждане №5104-20-69/05.11.2021г. от НОИ /произшествието, при което пострадалият ищец е получил закрито счупване на двете петни кости, е признато за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО/; ползването от ищеца на отпуск за временна нетрудоспособност поради трудова злополука от 29.12.2021г. до 15.07.2022г.; издаване на Експертно решение №90085 от 09.01.2023г. на УМБАЛ „Пловдив“ АД, с което е определена 40 % намалена трудоспособност на ищеца за срок от 1 година, до 01.11.2023г., с начална дата на инвалидизация 23.11.2022г., с водеща диагноза „Счупване на петната кост“, и общо заболяване - счупване на петната кост, хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност и остеомиелит /изрично е посочено, че за остеомиелит лека степен с ниска активност се дава 40 % ТНР - МКБ М 86, за ограничените движения на двете долни скочни стави се дава два пъти по 10 % ТНР - МКБ 8 92.0, за артериална хипертония се дава 20 % ТНР - МКБ 11.9, като е определен краен процент ТНР 40 %/. След анализ на заключението на СМЕ, въззивният съд приема за доказано, че остеомиелитът се явява усложнение на първично получената травма на дясна петна кост при трудова злополука на 18.10.2021г. /получено е след оперативно наместване на костта и поставяне на металната остеосинтеза/, като е налице причинно - следствена връзка между претърпяната от ищеца на 18.10.2021г. злополука и определената от ТЕЛК трайно намалена работоспособност. Съдът приема, че съгласно застрахователната полица при трайна загуба на работоспособност от трудова злополука на застрахованото лице се изплаща процент от 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата към момента на сключване на застраховката, равен на процента на загубената трудоспособност, определен от ТЕЛК/НЕЛК. Намира за установено, че в раздел „Общи договорености“ е предвидено, че злополуката трябва да е настъпила в рамките на застрахователния договор, като задължението на застрахователя да изплати сума в случай на нетрудоспособност от злополука се поражда, ако тя е настъпила най-късно до една година от деня на злополуката и е в причинна връзка с нея. Когато по застрахователния договор е изплатена сума за временна загуба на трудоспособност от злополука /какъвто е процесният случай/ и вследствие на същата злополука, в срок до една година от датата на злополуката, лицето получи трайна нетрудоспособност, на правоимащия се изплаща само разликата до сумата, платима за трайна нетрудоспособност.

Въззивният съд приема за установено, че на 20.07.2022г. между ответника и работодателя на ищеца е сключена следваща Полица №0111220077002574 за Групова застраховка „Задължителна трудова злополука“, по която ищецът е застраховано лице за срок от 12 месеца, считано от 00.00 часа на 25.07.2022г. до 24.00 часа на 24.07.2023г., като счита, че има непрекъснатост на застрахователното покритие при приложение и на общите условия на застраховка „Злополука и заболяване“. Предвид отказа на застрахователя да изплати на ищеца застрахователно обезщетение за настъпила трайна загуба на работоспособност от трудовата злополука, мотивиран с твърдение, че трайно намалената работоспособност не е настъпила до една година от датата на злополуката /трайно намалената работоспособност е от 23.11.2022г., а злополуката в случая е станала на датата 18.10.2021г./, от една страна, а от друга страна, позоваването от ищеца на хипотезата на чл. 100, изр. второ от Общите условия към полицата от 19.07.2021г., според която се допуска при подновен договор за застраховка при застрахователя, без прекъсване на застрахователното покритие за застрахования, началото на трайната загуба на работоспособност по предходното изречение да е в рамките на периода на покритието на подновения договор, решаващият състав отграничава като основен спорен въпрос дали в случая са налице предпоставките за приложение на тази клауза. След тълкуване на разпоредбите на полиците и на приложимите ОУ, съдът стига до извод, че разпоредбата на чл. 100, изр. второ от ОУ е приложима в случая, като намира за неоснователно възражението на ответника, че за да е приложима тази разпоредба на ОУ, е следвало да има задължителна уговорка за приложимостта й в полицата. Счита, че Общите условия са неразделна част от полицата и за да не се прилагат между страните, вкл. процесната клауза, е трябвало изрично с полицата да изключат приложението им. Сочи, че последващото изменение на тази клауза в ОУ няма правно значение, тъй като предмет на делото е правоотношението по полицата от 19.07.2021г. и нейните общи условия. Решаващият състав приема, че се доказват предпоставките на чл. 100, изр. второ от ОУ, тъй като процесната застрахователна полица, по която ищецът е трето ползващо се лице, е със срок на действие от 00:00 часа на 25.07.2021г. до 23.59 часа на 24.07.2022г., а съгласно сключената последваща полица от 20.07.2022г. срокът на действие е от 00:00 часа на 25.07.2022г. до 23:59 часа на 24.07.2023г., т. е. налице е подновен договор при застрахователя без прекъсване на застрахователното покритие за застрахования. Стига до краен извод, че началото на трайната нетрудоспособност по издаденото ЕР на ТЕЛК- 23.11.2022г., е в рамките на периода на застрахователното покритие по договора, поради което е неоснователно възражението на ответника, че датата 23.11.2022г. е извън застрахователното покритие.

Съдът обсъжда възражението на ответника, че събитието, за което е определена ТНР 40 % в ЕР на ТЕЛК, не е трудова злополука /счупване на петните кости/, а е заболяване - остеомелит на дясна пета, като тази диагноза е по-късно проявление на усложнение, което не представлява злополука съгласно ОУ, и е настъпило извън срока на полицата, поради което не представлява покрит риск по договора. Като приема, че от доказателствата по делото е установено по категоричен начин, че е налице пряка причинно-следствена връзка между претърпяната от ищеца на 18.01.2021г. трудова злополука и определената от ТЕЛК трайно намалена работоспособност, намира възражението за неоснователно. Акцентира на факта, че остеомелитът се явява усложнение от счупването на двете петни кости и е в пряка връзка със злополуката от 18.10.2021г., а задължението на застрахователя по договора е да изплати сума в случай на нетрудоспособност от злополука, т. е. когато тя е в причинна връзка със злополуката.

Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че е налице договорно основание ищецът да получи плащане на застрахователно обезщетение за настъпила трайна загуба на работоспособност 40 % от трудова злополука от 18.10.2021г. в размер на сумата от 76 517.28 лева /40% от седемкратния размер на годишното брутно възнаграждение/, като следва да се приспадне изплатеното обезщетение в размер на 2 594.11 лева за временна неработоспособност, съгласно чл. 108 от ОУ на договора и чл. 5 от общите договорености на полицата. С оглед изложеното искът е основателен за сумата от 73 923.17 лева, поради което и първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Поставените от касатора въпроси не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като част от тях са фактически и изискват да се прецени възприемането на доказателствата от страна на въззивния съд и обосноваността на фактическите му констатации и правилността на правните изводи, свързани с конкретни възражения и доводи на страните /първите три въпроса/, а друга част /четвърти и пети/ не са съобразени с изложените във въззивното решение мотиви /въпросите са поставени в контекста на оплакване, че съдът не е съобразил посочената в ЕР на ТЕЛК дата на инвалидизация на ищеца, което не отговаря на фактическите констатации - въззивният съд приема, че началото на трайната нетрудоспособност е именно посочената в ЕР на ТЕЛК дата 23.11.2022г./. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касаторът не е обосновал и допълнителните предпоставки по т. 1-т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като определение №1296/2024г., т. д. №221/24г., ВКС, І т. о. е постановено по чл. 288 ГПК и не представлява практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решение №52/23.04.2019г., гр. д. №2733/2018г., ВКС, ІІІ г. о. и решението на Конституционния съд на РБ имат отношение към приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /очевидна неправилност/, но не и към поставените въпроси. Решение №42/20.02.2012г., гр. д. №267/2011г., ВКС, ІV г. о. разглежда хипотеза на установяване на професионално заболяване, като въззивното решение е изцяло съобразено с разясненията относно характера на ЕР на ТЕЛК и задължителната му сила за гражданския съд, разглеждащ претенция за плащане на обезщетение по чл. 200 КТ.

Не са изложени никакви доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за необоснованост на изводите на съда и за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Т. Й. от ПАК следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3 500 лева. Същото е определено при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, процесуалните действия, приключването на производството с определение за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №433/29.11.2024г., постановено по в. т.д. №413/2024г. по описа на Апелативен съд - Пловдив

ОСЪЖДА „Д. З. АД да плати на адвокат Т. Й. от ПАК сумата 3 500 лева – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.