ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1183 [населено място], 23.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито съдебно заседание на пети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г.

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

като изслуша докладваното от съдия Чомпалов т. д. № 346 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД“Б. И. АД срещу решение № 249/15.10.2025 г. по в. т.д. № 260/25 г. на Апелативен съд –гр.Варна, с което е потвърдено решение № 34/25.02.2025 г. по т. д. № 113/24 г. на Окръжен съд –гр.Шумен, с което е отхвърлен предявеният от ЗД“Б. И. АД срещу [община] иск с правно основание чл. 127 ЗЗД за сумата от 170 000 лв. – платено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Н. Д. М., която е била увредена от ПТП на 23.07.2019 г., настъпило на общински път SHU 1180 км. 1 + 750. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и поради противоречие със задължителната практика на ВКС и на СЕС. Изложени са съображения, че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че задължението на [община] да поддържа пътната инфраструктура в безопасно състояние произтича не само от чл. 19 и чл. 31 ЗП, но и от европейските изисквания за всички пътни ограничителни системи, предвидени в действащия от 2011 г. стандарт EN 1317, който налага използването на конструкции с доказана носимост и СЕ маркировка. Поддържа се, че решаващият съд е следвало да приеме за доказано, че монтираната предпазна ограда, произведена по отменени стандарти СПО 86/97, не отговаря на действащите норми, както и че това представлява противоправно бездействие по смисъла чл. 49 ЗЗД. Навежда се довод, че от заключението на СМЕ е установено, че ампутацията на десния горен крайник на пострадалото от ПТП лице не би настъпила, ако мантинелата не бе навлязла в купето на автомобила, поради което е установена причинно-следствената връзка между негодната предпазна ограда и претърпените от пострадалото лице тежки телесни увреждания. Допуснато е от въззивния съд процесуално нарушение, защото ищецът е бил поставен в положение да доказва отрицателен факт – негодност на мантинелата. Не е била приложена от въззивния съд нормата на чл. 161 ГПК, защото ответникът не е представил документи, поради което въззивният съд е следвало да приеме, че предпазната ограда е негодна и не отговаря на стандартите. Повдигнато е възражението, че не е следвало за в. лице да се назначава експерт, който е изготвил заключение по досъдебното производство. Не са били съобразени Директива 2008/96/ЕО, стандарт EN 1317, Регламент ЕО N 495/2009 – относно изскванията за поддръжка и амортизационни оценки на инфраструктурни съоръжения, както и Регламент ЕО N 2017/1986 – относно правилата за отчетност и контрол на материалните активи на публични субекти.

Ответникът [община] е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на спора пред него е иск по чл. 127 ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 53, чл. 49 и чл. 45 ЗЗД – за присъждане на сумата, която ищецът в качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ е заплатил като обезщетение за неимуществени вреди на пострадало от ПТП лице, което по твърдения е било увредено и от поведението на служители на ответника, които не са изпълнили задължението да поддържат пътя в безопасно състояние, защото травматичните увреждания на пострадалото лице са настъпили поради навлизане на мантинелата през стъклото на задната дясна врата на автомобила, в което то е пътувало. Прието е за установено от фактическа страна въз основа на заключенията на съдебно-автотехническа и медицинска и от допълнителната автотехническа експертизи, че травматичните увреждания на пострадалото при процесното ПТП лице не биха настъпили, ако мантинелата не бе навлязла в купето на автомобила, движещ се със скорост от 116 км/ч при разрешена от 90 км/ч, а единствената причина за настъпване на пътното произшествие е виновното поведение на водача на автомобила, който го е управлявал с несъобразена и висока скорост на движение, която в съчетание с износените задни гуми е довела до занасянето на автомобила. Основната причина за сгъването и навлизането на част от мантинелата в купето на автомобила е била приложената сила от автомобила по дължина на съоръжението, довела до избутването и сгъването на мантинелата.

По отношение на техническото състояние на предпазно-еластичната ограда /мантинела/ е прието от въззивния съд, че тя е била поставена преди повече от 50-60 години и е предназначена при удар на МПС под определен ъгъл и скорост да предпази от навлизане на автомобила в насрещното платно за движение. Няма данни мантинелата да е подменена съобразно новия стандарт от 2011 г. Тъй като не са правени изследвания на материала, от който е изработена мантинелата на процесния участък от пътя, не може да се прецени дали са съобразени предвидените технически изисквания в действащия към момента норматив за използване и монтиране на предпазни огради - БДС EN 1317-2:2010 - задължителен за страните от ЕС. Дори и да бяха спазени тези изисквания, въззивният съд е възприел извода на в. лице, че голямата скорост и ъгъла на съприкосновение на автомобила с мантинелата са довели до разкъсването й, а на приложената кинетична енергия от автомобила не би устояла, без да се разкъса, и предпазна ограда, отговаряща на стандарта Н1/БДС EN 1317.

Предвид значително по-високата скорост на движение на автомобила и по-големия ъгъл на съприкосновение би могло да настъпи скъсване и сгъване на мантинелата и при нова защитна система Н1/БДС EN 1317 -2321, а процесното ПТП би било непредотвратимо и при нова защитна система, в който случай нараняването на пострадалата от навлизане на мантинелната част в автомобила е технически непрогнозируемо. Новият стандарт не касае здравината и степента на защита на мантинелата, а закрепването на нейните краища към земята.

Въз основа на посочените по-горе фактически констатации, направени в заключенията на вещите лица, въззивният съд е формирал извода, че дори и мантинелата да бе подменена съобразно изискванията на актуалния стандарт в ЕС, поради високата скорост на водача на автомобила процесното ПТП не би било предотвратимо, а не може да се установи, че в този случай нараняванията на пострадалото лице би могло да се избегнат или да се ограничат по вид и тежест. Прието е, че по делото не е установена причинно-следствена връзка между неподмяната на мантинелата съобразно изискванията на новия стандарт за безопасност и настъпилите увреждания, довели до изплащане на застрахователно обезщетение, поради което е формиран изводът, че не е доказано соченото противоправно поведение на ответника, обуславящо ангажиране на отговорността му.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК –

I. „Длъжна ли е Общината като стопанин на пътя да доказва техническата годност в съответствие с европейските стандарти – EN 1317, Директива 2008/96/ЕО/, на монтираните ограничителни системи при иск по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от конструктивна негодност на мантинелата?“

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава от касатора с твърдението, че въззивното решение е в противоречие с решение на ВКС № 394/18.05.2020 г. по гр. д. №1584/2009 г. и решение № 60209/2021 на ВКС, както и с решения на СЕС - по дело С -314/09 и по дело № С 55/10.

II. „Следва ли съдът служебно да приложи чл. 161 ГПК, когато ответникът публичен орган не представи изискваните документи за техническа годност на пътната инфраструктура?“

Сочи се от касатора, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 125/2020 на ВКС и с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

III. „Представлява ли нарушение на европейските стандарти за пътна безопасност /EN 1317, Директива 2008/96/ЕО/ противоправно бездействие по чл. 49 ЗЗД?“

Според касатора изводите на въззивния съд по този въпрос са в противоречие с решения на СЕС по дело С -314/09 и по дело С 55/10.

IV. Касационният съд констатира, че в тази точка не е формулиран конкретен въпрос, а се съдържа аргументация на касатора за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – относно предпоставките за прилагане на чл. 161 ГПК поради непредставяне от ответника на документи за мантинелата; несъобразяване от въззивния съд със заключението на САТЕ, от което се установява, че съоръжението не е изпълнило своята защитна функция, а е действало като режещ инструмент, което е типично за остарели, неконструктивни и корозирали метални огради. Наведен е и довод за нарушение на правото на ЕС, защото от доказателствата по делото е установено, че за монтираната мантинела не са приложени единственият действащ след 2011 г. стандарт в ЕС - EN 1317. Не са изложени мотиви защо въззивният съд е зачел заключението на една от експертизите пред това на друга при наличие на различия между тях относно причинно-следствената връзка и дефектите на съоръжението.

Касационният съд намира, че формулираният в т. I въпрос – дали общината е длъжна да докаже техническата годност на мантинелата, не отговаря на общото изискване по чл. 280 ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол, защото не е е съобразен с мотивите на въззивния съд, който е формирал обуславящия за изхода на спора фактически извод – че не е установено наличието на причинно-следствена връзка между неподмяната на мантинелата съобразно изискванията на новия стандарт за безопасност и настъпилите увреждания у пострадалото лице, за които ищецът е платил застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд не е отрекъл, че общината като стопанин на пътя е длъжна да докаже техническата годност на мантинелата в съответствие с европейските стандарти – EN 1317, а искът не е отхвърлен поради извод, че ищецът е длъжен, но не е установил, че мантинелата не отговаря на действащите към момента на произшествието технически изисквания. Изрично е прието в мотивите на въззивното решение, че няма данни мантинелата да е подменена съобразно новия стандарт, както и че не може да се прецени дали отговаря на новите изисквания поради липсата на проведени изследвания на материала, но за тези факти е прието, че не е установено да стоят в причинно-следствена връзка с настъпване на травматичните увреждания у пострадалото от процесното ПТП лице. В този смисъл касационният намира, че по този начин формулиран въпросът се явява ирелевантен.

Следва да се спомене, че въпросът е и некоректно формулиран – в него се съдържа определен фактически извод, който обаче не е направен от въззивния съд – че вредите /травматичните увреждания на пострадалото лице/ са причинени от конструктивната негодност на мантинелата. Както по-горе се спомена, въззивният съд е приел, че не е установено, че ако бе подменена мантинелата съобразно новия стандарт, травматичните увреждания на пострадалото лице нямаше да настъпят или че щяха да настъпят в ограничен обем.

По поставения в т. II въпрос – относно прилагането на чл. 161 ГПК, когато ответникът публичен орган не представи изискваните документи за техническа годност на пътната инфраструктура, касационният съд намира, че не е налице общото основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол. Въззивният съд не е формирал извод, че мантинелата отговаря на техническите изисквания, поради което така формулираният въпрос на касатора е ирелевантен. Този въпрос изобщо не е съобразен с мотивите на въззивния съд, който по отношение на годността на мантинелата изрично е посочил, както се спомена по-горе, че не са правени изследвания на материала, от който е изработена мантинелата, поради което е приел, че не е установено да са съобразени предвидените изисквания в действащия към момента БДС EN 1317.

По поставения в т. III въпрос – представлява ли нарушението на европейските стандарти за пътна безопасност /EN 1317, Директива 2008/96/ЕО/ противоправно бездействие по чл. 49 ЗЗД, касационният съд намира, че въпросът не покрива изискванията на общото основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол, доколкото и този въпрос не е съобразен с мотивите на въззивното решение, имащи качеството на обуславящи за изхода на спора. Решаващият съд не е отрекъл, че неспазването на европейските стандарти за пътна безопасност – EN 1317, Директива 2008/96/ЕО/ представлява противоправно бездействие по смисъла на чл. 49 ЗЗД, но е отрекъл в конкретния случай това неспазване /нарушение/ да стои в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат. В мотивите на въззивното решение са обсъдени заключенията на вещите лица и установените от тях факти, въз основа на които решаващият съд е приел, че не е установено да е налице причинно-следствена връзка между неподмяната на мантинелата съобразно изискванията на новия стандарт за безопасност и настъпилите травматични увреждания у пострадалото лице, довели до изплащане на застрахователно обезщетение от ищеца. В действителност в мотивите се съдържа следния извод - „не е налице соченото противоправно поведение на служители ответника, обуславящо ангажиране на отговорността му“, но този извод следва да се преценява в контекста на фактическите изводи, формирани въз основа на обсъдените в съвкупност доказателства. Изводът сочи, че според въззивния съд поведението на служителите на ответника, които не са подменили мантинелата със съобразена с техническите изисквания, е противоправно, но в конкретния случай то не представлява факт, който да има качеството на предпоставка, респ. условие за настъпване на процесните травматични увреждания у пострадалото лице.

По отношение на посочените в изложението в т. IV аргументи за допуснати процесуални нарушения при преценката на доказателствата и формирането на фактическите изводи, както и доводите за нарушение на правото на ЕС, касационният съд констатира, че не са формулирани конкретни въпроси. Тези аргументи навеждат на доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която е извън предмета на проверка в настоящата фаза на касационното производство, защото не е основание за допускане на касационен контрол.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване, а с оглед на този изход на делото в полза на ответника в настоящото производство следва да се присъдят съдебни разноски за адвокатско възанграждение от 1500 евро, платено по банков път на 09.01.2026 г.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 249/15.10.2025 г. по в. т.д. № 260/25 г. на Апелативен съд –гр.Варна.

ОСЪЖДА ЗД“Б. И. АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на [община], [населено място], [улица], съдебни разноски от 1500 евро – за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.