- 11 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4230

гр. София, 23.09.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 21.05.2025 (двадесет и първи май две хиляди двадесет и пета) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 1356 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 9125/30.12.2024 година, подадена от Министерство на правосъдието [населено място], срещу определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година.

С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното определение № 577/15.07.2024 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 746/2023 година, с което е оставена без уважение подадената от Министерство на правосъдието [населено място] молба с вх. № 3718/05.06.2024 година за изменение на определение № 232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата открито съдебно заседание по гр. д. № 746/2024 година, в частта му за разноските, с която Министерство на правосъдието [населено място] е осъдено за заплати на И. А. М. сумата от 2160.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение за предявения срещу него обратен иск, като искането на М. за присъждане на разноски да бъде оставено без уважение или евентуално да бъде намалено до минималния. размер по Наредба № 1/23.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (със сегашно наименование Наредба № 1/23.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа).

В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което подадената от Министерство на правосъдието [населено място] молба с вх. № 3718/05.06.2024 година за изменение на определение № 232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата открито съдебно заседание по гр. д. № 746/2024 година, в частта му за разноските бъде уважена. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерство на правосъдието [населено място] твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Варна.

Ответникът по частната касационна жалба И. А. М. е подал отговор на същата с вх. № 1171/18.02.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година и такова не следва да бъде допускано, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставяне без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея определение.

Ответникът по частната касационна жалба К. Б. К. е подал отговор на същата с вх. № 1354/24.02.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година и такова не следва да бъде допускано, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставяне без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея определение.

Министерство на правосъдието [населено място] е било уведомено за обжалваното определение на 23.12.2024 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 9125/30.12.2024 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че с определение № 232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата, открито съдебно заседание съставът на Окръжен съд Добрич бил прекратил производството по гр. д. № 746/2023 година по описа на съда поради оттегляне на главните искове от К. Б. К., на основание чл. 232 от ГПК и бил присъдил разноски в полза на ответника по тях Министерство на правосъдието [населено място] и на ответника по обратния иск И. А. М.. С молбата си по чл. 248 от ГПК с вх. № 3718/05.06.2024 година Министерство на правосъдието [населено място] било поискало определението от 31.05.2024 година да бъде отменено в частта му, с която е осъдено да заплати на М. сумата от 2160.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение по предявения срещу него обратен иск с цена от 38 380.00 лева, а в условията на евентуалност същото да бъде определено в минимален размер по Наредба № 1/23.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (със сегашно наименование Наредба № 1/23.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа). От доказателствата по делото се установявало, че с платежно нареждане И. А. М. бил заплатил по банков път сума в размер на 4320.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по гр. д. № 746/2023 година по описа на Окръжен съд Добрич. Когато третото лице помагач било и ответник по обратен иск, в това си качество то имало право на разноските, направени за защитата си срещу този иск съобразно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, при отхвърлянето на този иск, съответно при прекратяването на производството по него. Отговорността за направените от това лице разноски следвало да бъде възложена на ищеца по обратния иск, а не на ищеца по първоначалния иск, тъй като последният не бил страна по процесуалното правоотношение, породено от предявения обратен иск. Заплатеното възнаграждението в размер 4320.00 лева с ДДС било уговорено за изготвяне на отговор и процесуално представителство като трето лице помагач и като ответник по обратен иск и следвало да бъде отнесено по равно за представителство като помагач и като ответник по обратния иск–по 2160.00 лева с ДДС. Хонорарът от 2160.00 лева бил повече от два пъти по-нисък от минималния, изчислен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/23.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (със сегашно наименование Наредба № 1/23.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа) и напълно кореспондирал на извършената от адвоката работа по изготвяне на отговор на исковата молба, представяне на доказателства и организиране на защитата по същество. Не било налице основание за намаляване на адвокатското възнаграждение, предвид вида и размера на предявения иск. Неоснователно било възражението, че поради прекратяване на производството по делото адвокатът бил предоставил защита в по-малък обем от уговореното, защото причината да не се стигнело до постановяване на акт по същество на спора не била в поведението на ответника по обратния иск, а в това на ищеца по главините искове, което обаче не освобождавало предявилия обратния иск ищец от отговорността му по чл. 78, ал. 4 от ГПК.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерство на правосъдието [населено място] е изложило съображения, че е било ответник по предявени срещу него от К. Б. К. искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, с които К. е претендирал обезщетение за претърпени от него имуществени и неимуществени вреди, причинени от служител на министерството. Именно в качеството си на ответник по тези искове Министерство на правосъдието [населено място] е привлякло лицето, за което се твърди, че е причинител на вредите - И. А. М., като трето лице помагач и е предявило срещу него обратен иск. Впоследствие К. Б. К. бил оттеглил предявените срещу Министерство на правосъдието [населено място] главни искове по чл. 49 от ЗЗД, като с определение № 232/31.05.2024 година, постановено в проведеното на същата дата, открито съдебно заседание съставът на Окръжен съд Добрич бил прекратил производството по гр. д. № 746/2023 година по описа на съда, на основание чл. 232 от ГПК и бил осъдил министерството да заплати на И. А. М. сумата от 2160.00 лева, представляващи част от направените от него разноски за адвокатско възнаграждение, в качеството му на ответник по обратния иск. С молба вх. № 3718/05.06.2024 година било поискало изменение на посоченото определение в частта му за разноските по чл. 248 от ГПК, като е твърдяло, че не дължи разноски на М., а доколкото той е направил такива във връзка с предявения срещу него обратен иск, то отговорен за същите е ищецът по главните искове, а именно К. Б. К.. Във връзка с тези си твърдения Министерство на правосъдието [населено място] се е позовало на определение № 832/28.09.2013 година, постановено по ч. т. д. № 153/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., като в частната касационна жалба се твърди, че въззивният състав на Апелативен съд Варна не е обсъдил този довод на Министерство на правосъдието [населено място], както и обоснованите му с това определение допълнителни доводи, а направо е приел, че министерството носи отговорност за направените от И. А. М., в качеството му на ответник по предявения от касатора обратен иск. Във връзка с тези твърдения в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерство на правосъдието [населено място] е формулирало два въпроса, въз основа, на които е поискало допускането обжалваното определение до касационен контрол.

Първият от горепосочените въпроси е за това на коя страна-ищеца по първоначалния (главния) иск или на ищеца по обратния иск, следва да бъде възложена отговорността на направените от ответника по обратния иск разноски в гражданския процес, когато делото е прекратено поради оттеглянето на първоначалния (главния) иск от ищеца по него по реда на чл. 232 от ГПК в първото заседание по делото?. Изложени са твърдения, че в по този въпрос обжалваното въззивно решение противоречи на определение № 832/28.09.2013 година, постановено по ч. т. д. № 153/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., от което твърдение се извежда наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Освен това са изложени съображения, че Министерство на правосъдието [населено място] не споделяло становището по определение № 391/13.03.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 668/2023 година по описа на ВКС, ГК,, ІІІ г. о., което противоречало на възприетото в горепосоченото определение на ІІ т. о. на ТК на ВКС. Според касатора това противоречие давало основание за допускане на касационното обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като при това следвало да бъде възприето становището на определението от 2013 година.

С оглед на този въпрос трябва да се вземе, предвид, че в определение № 832/28.09.2013 година, постановено по ч. т. д. № 153/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. е посочено, че жалбоподателят бил изложил въпросите от съществено значение за изхода на делото, по които се бил произнесъл въззивният съд. От данните по делото било видно, че най-общо същите били свързани с приложението на чл. 248 ГПК и чл. 78 от ГПК и обхвата на отговорността на ищеца при прекратяване на делото чрез негови процесуални действия–отказ от иска или оттегляне на иска. поддържало се, че посочените въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото–касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Изложени били доводи, че ищецът не дължи направените от ответника разноски по обратния иск, в случай на оттегляне на иска или отказ от същия. Решаващият състав на ВКС е приел, че с разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК законодателят бил регламентирал възможността ответника да претендира направените от него разноски и при прекратяване на делото, какъвто бил конкретния случай. Необходимо било същият да докаже, че разноските били реално направени. В случая това се установявало от представения договор за правно съдействие процесуалния представител, в който било определено и възнаграждението му. С отговора на исковата ответникът бил направил и искане за привличане на трето лице помагач, като бил предявил и обратен иск срещу него. По делото били представени платежни документи, от които се установявало, че ответникът (жалбоподател в касационното производство) бил заплатил договорения адвокатски хонорар както за изготвяне на отговора и защита по основния иск, така и за изготвяне на обратен иск и защитата по него. Видно било, че била внесена и дължимата държавна такса по обратния иск. Право на ответника било да реши по какъв начин ще защитава правата си, в т. ч. евентуално предявяване на насрещен, инцидентен или обратен иск, възражение за прихващане. Отговорността на ищеца при прекратяване на делото чрез негови процесуални действия-отказ от иска или оттегляне на иска обхващала всички реално направени от ответника разноски за своята защита, доказателства за които били представени по делото. Защитата на ответника срещу предявения иск зависела от неговата преценка, която би могла да включва и други процесуалния действия от негова страна, а не само отговор на исковата молба, какъвто бил конкретния случай. Това налагало извода, че въззивното определение следвало да бъде частично отменено и на жалбоподателя да му бъдат присъдени още 2041.00 лева съдебни разноски, от които 1000.00 лева адвокатско възнаграждение и 1041.00 лева държавна такса по обратния иск. Видно от текста на определението в него са разглеждани въпросите за разпределението на отговорността за разноски между ищеца по главния иск и ответника по този иск, като въобще не е бил поставян за разглеждане въпросът, кой следва да понесе отговорността за разноските направени от ответника по обратния иск-дали ищецът по главния иск или ищецът по обратния такъв. Спорния въпрос е бил за това дали ищецът по главния иск дължи на ответника по него тези разноски, които последният е направил във връзка с предявения от него обратен иск. От дадения от решаващия състав на ВКС отговор не може да бъде направен извод, че отговорността за направените от ответника по обратния иск разноски се носи от ищеца по главния иск, а не от ищеца по обратния такъв. Именно въпросът, кой от двамата ищци следва да понесе тази отговорност е предмет на конкретното производство., П този въпрос в определение № 391/13.03.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 668/2023 година по описа на ВКС, ГК,, ІІІ г. о. е прието, че по въпроса присъждат ли се на ответника по обратния иск направените от него разноски в случаите, в които предявения срещу него иск не е разгледан поради прекратяване на производството по главния иск и върху кого следва да бъде възложена отговорността за направените от него разноски била налице задължителна съдебна практика. Отговорът на въпроса произтичал от определение № 724/15.12.2015 година, постановено по ч. т. д. № 1280/2014 година, по описа на ВКС, ТК,, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, в което било прието, че когато третото лице помагач било и ответник по обратен иск, то имало право на разноските, направени за защитата срещу този иск съобразно чл. 78, ал. 3 и 4 от ГПК–при отхвърляне на този иск и при прекратяване на производството по същия. Неразглеждането на този евентуален иск от съда поради несбъдването на процесуалното условие, под което бил предявен (уважаването на първоначалния иск), по същество било равнозначно на прекратяване на производството по обратния иск (оставяне без разглеждане). Ето защо в тази хипотеза ответникът по обратния иск имал право на разноски при условията на чл. 78, ал. 4 от ГПК. Отговорността за направените от него разноски следвало да бъде възложена на ищеца по обратния иск, а не на ищеца по първоначалния иск, тъй като последният не бил страна по процесуалното правоотношение, породено от предявения обратен иск. Посоченото определение не представлява изолирана съдебна практика, а отразява константната практика на ВКС, намерила израз в определение № 1926/30.06.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 4425/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., определение № 527/13.10.2011 година, постановено по ч. гр. д. № 422/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 724/15.12.2015 година, постановено по ч. т. д. № 1286/2014 година, определение № 747/26.03.2023 година, постановено по т. д. № 538/2023 година, определение № 164/21.04.2023 година, постановено по ч. т. д. № 1295/20221 година трите по описа на ВКС, ТК, І т. о. определение № 152/02.04.2020 година, постановено по ч. т. д. № 2661/2019 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., и други. В този смисъл в случаите като този, предмет на настоящето производство, както ответникът по главния иск (ищец по обратния такъв), така и ответникът по обратния имат право на разноски по реда на чл. 74, ал. 4 от ГПК. Задължено лице във втория случай е ответникът по главния иск, който се явява ищец по обратния иск. Наистина той има право да организира защитата си по предявения срещу него иск, така както намери за добре и във тази връзка предприеме действията, които смята за необходимо, включително и да привлече трето лице помагач, като предяви срещу него обратен иск. В последния случай обаче направените от ответника по обратния иск разноски няма да са във връзка с предявения главен иск, доколкото той ще се защитава срещу предявения обратен иск, което включва в себе си оспорването и на главния такъв. Повод за извършването на разноските обаче е поведението на ищеца по обратния иск, а не това на ищеца по главния такъв. Затова задължението за заплащането на направените от ответника по обратния иск разноски е на ищеца по обратния иск. Същевременно обаче, в качеството си на ответник по главния иск той може да иска от ищеца по него заплащане на направените разноски, включително и тези, свързани с предявяването на обратния иск-заплатена държавна такса, разноски за вещи лица и свидетели, заплатено адвокатско възнаграждение. Това обаче не го освобождава от отговорността му за разноски по отношение на третото лице помагач и ответник по обратния иск, тъй като отношенията на страните по този иск не са идентични с отношенията на страните по главния иск, а се касае до две отделни процесуални правоотношения, правните последици, от които са различни за страните по тях. Поради това така поставения от Министерство на правосъдието [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първи въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 832/28.09.2013 година, постановено по ч. т. д. № 153/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., предвид разликата в спорните въпроси по двете определения и липсата на връзка между тях. При това следва да се има предвид и това, че по отношение на въпроса, разрешен в определението, на което се позовава касатора е налице и практика в обратния смисъл-определение № 1301/18.03.2025 година, постановено по ч. гр. д. № 4477/2024 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Това обаче не е основание за спиране на производството по чл. 292 от ГПК, тъй като спорният въпрос по двете определения не е във връзка спорния в настоящето производство такъв. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК основания за допускане на исканото от Министерство на правосъдието [населено място] касационно обжалване по първия от поставените в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси.

Вторият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Министерство на правосъдието [населено място] въпроси за допускане на въззивното определение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване е за това длъжен ли е въззивният съд в определението си, с което потвърждава като правилно първоинстанционното определение да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за техните отношения към предмета на спора?. Изложени са твърдения, че по този въпрос въззивното определение е в противоречие с т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 година, постановено по т. д. № 1245/2013 година, решение № 263/24.06.2015 година, постановено по т. д. № 3734/2013 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., , решение № 63/17.07.2013 година, постановено по т. д. № 674/2014 година, решение № 111/03.11.2015 година, постановено по т. д. № 1544/2014 година, решение № 60 117/01.02.2022 година, постановено по т. д. № 667/2020 година, трите по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 327/16.07.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 2432/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По-конкретно Министерство на правосъдието [населено място] се позовава на приетото с последният от посочените съдебни актове, че липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по направеното възражение, за което са направени оплаквания в частната жалба, с която е бил сезиран, води до постановяването на обжалваното определение при съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на постановеното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обаче е посочено, че този въпрос е свързан с твърденията за необсъждането от страна на решаващия съд на доводите на Министерство на правосъдието [населено място], че не дължи разноски на ответника по обратния иск, тъй като по този начин, било упражнило правото си на защита по предявен срещу самото него иск. В този смисъл са и направените в касационната жалба оплаквания, без да са наведени доводи за необсъждането на доводи на касатора във връзка с прекомерност на заплатеното от ответника по обратния иск адвокатско възнаграждение. Поради това допускането на касационно обжалване по този въпрос е пряко свързано с допускането на такова по първия от поставените такива. Доколкото той не обосновава допускането на исканото от Министерство на правосъдието [населено място] касационно обжалване, то не следва да се допуска такова и по втория от въпросите. В мотивите на въззивното определение е изразено становище, кой дължи спорните в настоящето производство разноски, макар и без да са излагани подробни мотиви, защо е възприето това становище. С оглед на това е посочено защо решаващият съдебен състав е стигнал до извода си, че обжалваното първоинстанционно определение е правилно в тази му част и поради това, че отговорът му е в съответствие с установената съдебна практика не се налага преразглеждането на въпроса.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Министерство на правосъдието [населено място] е поискало въззивното определение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното определение представлява основание за касационно обжалване на въззивното определение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното определение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на определението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в частната касационна жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Министерство на правосъдието [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното определение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Апелативен съд Варна.

С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година, по подадената против него от Министерство на правосъдието [населено място]. частна касационна жалба с вх. № 9125/30.12.2024 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото Министерство на правосъдието [населено място] ще трябва да заплати на К. Б. К. сумата от 400.00 лева разноски по делото.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 701/29.11.2024 година на Апелативен съд Варна, втори състав, постановено по ч. гр. д. № 516/2024 година.

ОСЪЖДА Министерство на правосъдието [населено място], [улица] да заплати на К. Б. К. от [населено място], [улица], вх. .., ет.., ап. .., с ЕГН [ЕГН], сумата от 400.00 лева разноски по делото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.