ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2936

Гр. София, 17.10. 2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 1044 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „БАНКА ДСК“ АД чрез юриск. Ж. Д. срещу въззивното решение № 343/18.12.2024г. по в. гр. д. № 404/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 232/22.05.2024г. по т. д. № 641/2022г. на Варненски окръжен съд, в обжалваната му част, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу ответницата З. Ассад Ша, искове с правно основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за следните суми: за 28 048,26 лв., представляваща разликата над 86 056,52 лв. до пълния претендиран размер от 114 104,78 лв. - предсрочно падежирала главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 24.02.2015г., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба - 3.10.2022г. до окончателното изплащане; за сумата 93,48 лв., съставляваща горницата над 280,09 лв. до пълния претендиран размер от 373,57 лв. - обезщетение за забава за периода от 28.10.2021 г. до 02.10.2022 г. В частта, с която искът за сумата от 86 056,52лв. – неизплатена главница, ведно със законната лихва, искът за възнаградителна лихва за сумата от 8098,27 лв. за периода от 01.10.2021г. до 02.10.2022г. и искът за сумата от 280,09 лв. - обезщетение за забава за периода 28.10.2021г. до 02.10.2022г., са уважени, първоинстанционното решение на РС – Варна не е било обжалвано и е влязло в сила.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че уговорката за капитализация на лихви по т. 10.2 от Общите условия към договора е недействителна като противоречаща на разпоредби на ЗКСД и водеща до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Касаторът изтъква, че уговорката пресъздава чл. 27, ал. 1 от типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти и не предвижда олихвяване на изтекли лихви. Счита, че няма основание разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД да бъде тълкувана разширително и съдът е допуснал смесване на понятията анатоцизъм и капитализиране на възнаградителна лихва. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че клаузата е нищожна поради противоречие с чл. 24, ал. 1 ЗКСД, като счита, че общият размер на задължението включва всички описани компоненти по закона. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите му претенции в пълен размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Поставя следните въпроси: 1. „Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД клаузата от договор за кредит, сключен по ЗКСД, с която е уговорено начисляване на възнаградителна лихва върху усвоената част от кредита за гратисния период и годишно капитализиране на натрупаната лихва към главницата?“, като касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че въззивният съд е направил тълкуване на неясната и непълна разпоредба на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото; 2. „Относно задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи на жалбоподателя“, по който въпрос поддържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №133/23.10.2019г. по гр. д. №3565/2018г. на ВКС, 1 г. о., решение № 56/21.07.2022г. по гр. д. №400/2021г. на ВКС, 2 т. о., решение № 503/16.01.2013г. по гр. д. №168/2012г. на ВКС, 4 г. о.

Ответницата по касационната жалба – З. Ассад Ша, не изразява становище и не е подала писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори по делото, че между страните е бил сключен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 31.10.2014г., съгласно който банката е отпуснала на З. Ша, парична сума в размер на 86 056,52 лв., послужила за заплащане на семестриални такси за обучение. АС – Варна е приел, че не е спорно усвояването на сумата по кредита, преведена на единадесет транша от по 7 823.32 лв. за покриване на семестриалните такси за обучение по медицина за периода от 2014/2015г. до 2019/2020г., както и че срокът на договора е 120 месеца. Въззивният съд е приел, че ответницата е имала статут на продължително пребиваваща в страната чуждестранна гражданка – студентка по специалност „Медицина“, с редовна форма на обучение в МУ - Варна в периода 2014г. - 2020г., с разрешен срок на продължително пребиваващ в Р България до 29.05.2024г. Счел е, че кредитополучателката се е дипломирала през есента на учебната 2019/2020г., поради което гратисният период по договора е изтекъл през есента на 2021г. и от този момент е възникнало задължението й за плащане на дължимите главница и лихва по кредита. Кредитирайки заключението на съдебно - счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че общата сума от 86 056,52 лв. по кредита е била усвоена като дължими такси за обучението по медицина, а горницата до разсроченото в погасителния план общо задължение за главница е формирано като резултат от ежегодно добавяне на лихви, начислявани върху ползвана главница, нарастваща всяка година с капитализиране на начислена годишна лихва за предходна година. Приел е, че изчисленията от експерта сочат, че при прилагане на 7% олихвяване до края на гратисния период натрупаните лихви достигат до 24 540,02 лв. при олихвяване само на финансираните от банката такси, без друга капитализация. Въззивният съд е приел, че обявяването на предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката е осъществено с исковата молба, като няма твърдения и данни да е сторено преди това.

Споделяйки мотивите на първоинстанционния съд, въззивният е приел, че е опорочен начинът на формиране на общия дълг след изтичане на гратисния период. Приел е, че уговореното в Общите условия, а не в индивидуалната сделка, ежегодно капитализиране на лихвите към главницата през гратисния период не съответства на специалната нормативна уредба на чл. 23, ал. 3 и чл. 24, ал. 1 ЗКСД, предвиждаща само олихвяване на ползвани за плащане на таксите суми с фиксирания лихвен процент и отложена изискуемост на така формираното възнаграждение на кредитора към края на едногодишния срок след приключване на обучението. Въззивният съд е посочил, че в закона не само че не е предвидена капитализация на лихвата от гратисния период и последващото й начисляване към усвоената главница по време на този период, но и такава капитализация противоречи на императивните разпоредби на закона. Въззивният съд е приел, че съставеният въз основа на уговорката от чл. 10.2 от Общите условия погасителен план не е породил обвързващо за потребителя действие. Въззивният съд е счел, че клаузата както в Общите условия на банката, така и в типовия договор с Държавата, по отношение на капитализацията на договорна лихва е в пряко противоречие със закона - чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, но това не засяга съществените реквизити на самото кредитиране (срокове на ползване, размер на лихва и начин на разсрочено изплащане), поради което така установената частична недействителност не може да изключи изцяло действието на договора (чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Въз основа на гореизложените мотиви въззивният съд е счел, че няма основание банката да получи положително осъдително решение по иска за присъждане на главница, за сума, съставляваща капитализирана договорна лихва, при условие, че искът за договорна лихва е уважен изцяло от първоинстанционния съд с решението в необжалваната му част. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос относно това дали клаузата съставлява анатоцизъм не удовлетворява изискването за правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният въпрос е от фактологичен характер, тъй като отговорът му изисква да бъде обсъдено конкретно доказателство - договорът между страните и приложимите към него Общи условия и въз основа на това да бъде направена преценка за правилността на мотивирания от въззивния съд извод за нищожност на клаузата на чл. 10.2 от ОУ към договора, а проверката на правилността на обжалвания акт (включително дали правилно е приложена разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД), съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на производството по разглеждане на касационната жалба, а не на производството по чл. 288 ГПК. Отговорът на въпроса не би променил и изхода на спора, тъй като изложените от въззивния съд мотиви, че добавянето към главницата на начислявани в гратисния период, но неизискуеми до изтичането му лихви, води до анатоцизъм, не са самостоятелно решаващи, а паралелно обосноваващи неоснователност на иска. Решаващият и водещ извод на съда е основан на разпоредбите на чл. 20, ал. 1 ЗКСД във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД, които са ясни, непротиворечиви, ненуждаещи се от тълкуване норми, и императивно ограничават вземанията на банката по договори за кредит, подчинени на специалната уредба по ЗКСД, до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 7%, за срока на действие на договора след изтичане на гратисния период. Спрямо този решаващ извод на апелативния съд формулираният въпрос е и неотносим.

Независимо от горното, ако се приеме за обоснован общият критерий по така поставения въпрос, не е налице поддържаното от касатора допълнителното селективно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По приложението на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, която е ясна и непротиворечива, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 30/20.05.2020г. по т. д.№739/2019г., 1 т. о., решение № 66/29.07.2019г. по т. д. №1504/2018г., 2 т. о., решение № 60091/27.09.2021г. по т. д.№ 1345/2019г., 2 т. о. и др., съгласно която уговорката в договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения на лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, и е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, но не и при качество на страната - кредитополучател на физическо лице и потребител. От жалбоподателя не е посочена практика на касационната инстанция - противоречива или подлежаща на преодоляване поради изменение на обществените условия или промяна в законодателството съгласно задължителните указания в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като наличието на горепосочените актове изключва поддържания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд е процесуален и удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите по въззивната жалба. Апелативен съд –Варна не е процедирал противно на практиката на ВКС, а съгласно същата. Тезата на касатора, че въззивният съд не бил обсъдил възражението му за отчитане на уговорката на чл. 6 от договора за кредит и неправилно бил приел за първа падежна дата – 30.09.2021г., вместо надлежната - 28.10.2021г., не може да бъде споделена, тъй като в акта си съдът не е възприел и посочил твърдяната от жалбоподателя различна дата на настъпване на падежа на кредита. Въззивният съд е счел, че тъй като кредитополучателката се е дипломирала през учебната 2019/2020г., гратисният период е изтекъл през есента на 2021г. и е коментирал съставения погасителен план от дата 30.09.2021г., с който ответната страна не е била запозната, но не е приел, че това е падежната дата. Тези мотиви на апелативния съд са неотносими към предмета на въззивното производство, тъй като в частта относно главницата, са изключени само капитализираните лихви, но не твърди въззивникът различен размер на задължението поради падежната дата, още повече че е възприето изцяло заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на доводите на страните, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно приложението на чл. 10, ал. 3 ЗЗД представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Не може да обоснове извод за очевидна неправилност на акта и твърдението на касатора, че апелативният съд бил приел, че част от изводите на първоинстанционния са обхванати от сила на пресъдено нещо, и се бил произнесъл в нарушение на чл. 269 и чл. 298 ГПК с доводи във връзка с приетата падежна дата, тъй като те също изискват обсъждане на конкретните факти и доказателства по делото, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна не е заявено искане за присъждане на разноски.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 343/18.12.2024г., постановено по в. гр. д. № 404/2024г. на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.