О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2991
София, 24.10. 2025 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и двадесет и пета година в състав:
Председател: Ирина Петрова
Членове: Десислава Добрева
Мария Бойчева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д № 1361 по описа за 2025 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца П. Г. Б. срещу решение № 57 от 26.02.2025г. по в. т.д.№ 510/2024г. на АС Варна, с което е потвърдено решението по т. д.№ 328/2024г. на ОС Варна за отхвърляне на осъдителните искове срещу „Бор“ ЕООД, [населено място] за заплащане на основание основание чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, Предварителен договор ПИ-199/2006 от 11.04.2006г., приложения 1 и 2 към него и споразумение от 10.05.2013г. сумата 28 013.31 лв., претендирана като необходима за привеждане на недвижими имоти, собственост на ищеца, представляващи самостоятелни обекти - апартамент № 12 и апартамент № 20, находящи се в новоизградена жилищна сграда в ПИ №199, в кв. 12 по плана на к. к. „Чайка“, район Приморски, [населено място], в състояние, съответстващо на договореното между страните, чрез извършване на СМР и отремонтиране на некачествени СМР.
В касационната жалба са въведени основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. Твърденията са за необоснованост на извода на апелативния съд, че ищецът е надлежно поканен за подписването на констативния протокол обр. 15 за приемане на обекта и от този момент строителството е прието от възложителя. Поддържа се, че отсъстват писмени доказателства този акт обр. 15 да е връчен на надлежно упълномощено от собственика лице. Твърди се, че посоченият като пълномощник на ищеца в констативните протоколи на нотариуса от 07.03. и 08.03.2017г. за връчване на нотариални покани за подписване на констативен акт обр. 15 - И. Г., не е упълномощен да получава нотариални покани; дори да се приеме, че И. Г. е бил надлежно упълномощен, това не означава, че извършената работа е приета от П. Б.. За неправилен касаторът счита и извода на съда, че срокът за предявяване на иска тече от издаване на акт обр. 15 и от окончателното документиране приемането на строежа - 18.04.2017г. Според касатора този срок тече от 28.04.2017г. - издаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация. Наведени са и оплаквания за неправилно тълкуване на споразумението от 10.05.2013г. като се поддържа, че именно там е изразена волята на страните обектите да бъдат предадени на възложителя с удостоверение за въвеждане в експлоатация. Обжалващата страна се позовава и на допуснато от въззивната инстанция нарушение на процесуалните правила поради отказ за уважаване искането на въззивника за назначаване на съдебно-техническа експертиза.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси, които страната счита за материалноправни:
1/ „След като при изпълнение на договор за изработка възложителят не е получил от изпълнителя реалната власт върху изработеното и то не е въведено в експлоатация съгласно договора, то налице ли е изпълнение на договора за изработка?“;
2/ „3а началния момент на течението на погасителната давност по договор за изработка“;
3/ „Следва ли, съдът да тълкува договора за изработка съгласно правилата на чл. 20 от ЗЗД и в смисъла, който произтича от целия договор като отчете и обстоятелствата и действията на страните съпътстващи сключването му, след като възложителят не е приел извършените СМР поради многобройните забележки?“;
4/ „Как съдът следва да тълкува разпоредби от договора за изработка и може ли чрез тълкуване на спорната клауза на договора между страните и дали валидно сключеният договор обвързва страните и може ли да бъде изменян чрез тълкуване;
5/ „Кога СМР, извършени от изпълнителя въз основа на договор за изработка, се считат приети от възложителя и кога е осъществено приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД?“;
6/ „Считат ли се извършените по договор за изработка СМР за одобрени и приети от възложителя, ако за обекта е издаден Акт обр. 15, въпреки, че същият не е подписан от възложителя и въпреки, че не е извършено реално предаване на извършените СМР от изпълнителя на възложителя, възложителят не е установил фактическа власт върху обекта, липсва изрично заявено от възложителя приемане на СМР и не са извършени конклудентни действия, които по недвусмислен начин да обективират мълчаливото одобряване на работата от страна на възложителя;
7/ „Следва ли да се приеме, че след като възложителят е бил поканен да подпише акт обр. 15, но не го е подписал, то работата следва да се счита за приета по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД?“;
8/ „При осъществяване на приемането важат ли правилата по чл. 169-170 от ЗУТ или е приложимо общото правило на чл. 264 ЗЗД?“;
9/ „Подписването на акт обр. 15 от главния архитект, вместо от възложителя, може ли да се квалифицира като приемане на изработеното без забележки, ако не е било представено по делото пълномощно въз основа на което И. Г. има право да получава нотариални покани?“
10/ „Има ли право главният архитект да подпише акт обр. 15, ако възложителите са направили множество забележки за неизвършени и некачествено извършени СМР, които обаче не са отразени в акта?“
Твърдението е, че тези въпроси cа решени в противоречие с практиката на ВКС, тъй като съдът е: 1/ Тълкувал само отделни уговорки на договора, на не във връзка една с друга; 2/ Неправилно е приел, че началният момент на погасителната давност за предявяване на иска е издаването на акт обр. 15 на дата 18.04.2017г., а не разрешението за въвеждане в експлоатация с акт 16 на дата 28.04.2017г.; 3/ Съдът се е позовал на необоримата законова презумпция на чл. 264, ал. 3 ЗЗД като е приел, че след като за възложителя е въведено законово задължение, а не право да прегледа престирания му от изпълнителя резултат, и е отказал да подпише акт обр. 15, то работата следва да се счита за приета по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, независимо от изричното му възражение в друг писмен документ, че не приема извършеното; 4/ Съдът неправилно е приел, че е спазена процедурата по чл. 170, ал. 2 ЗУТ, макар че по делото не е представено пълномощно рег. № 9839/23.12.2016 г.
Като несъобразена от въззивния съд касаторът сочи практиката на ВКС, обективирана в:
-решението по т. д.№ 1056/2009г. на ІІ т. о. на ВКС - приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо действие - разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие - признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването му. Простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащото го изрично или мълчаливо изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД.
-решението по т. д.№ 2682/2018г. на І т. о. - при договора за изработка началният момент, от който тече погасителната давност е моментът, в който вземането е станало изискуемо и правилото се прилага при зачитане на конкретните уговорки в договора, както и с възможността изискуемостта да е с модалитети.
-решението по т. д.№ 133/10 на ІІ т. о. на ВКС - разпоредбата на чл. 264, ал. 3 от ЗЗД установява необоримата презумпция, че само при липса на възражения за неправилно изпълнение работата се счита за приета, но пропускът да бъдат своевременно направени такива преклудира единствено възможността на възложителя да реализира отговорността на изпълнителя за недостатъци по реда на чл. 265 от ЗЗД.
-решението по т. д. № 53622/2015 г. на І г. о. - при тълкуване на договор за изработка с предмет построяване на сграда, точното изпълнение в качествено отношение изисква строителните работи да отговарят на уговореното в договора. Ако липсват указания в тази насока, те следва да отговарят на съответните технически изисквания и норми и на предвиденото в одобрените проекти. Действащите нормативни актове съдържат детайлна уредба на качеството на дължимите строителни работи при построяването на сгради, към които изрично препраща и разпоредбата на чл. 169 от ЗУТ. З. не е необходимо страните по договор за изработка непременно да уговарят с какво качество да бъде изпълнението - изпълнителят дължи изработка с качество, отговарящо на специалните нормативни изисквания за строежите.
-решението по т. д. № 621/2012 г. на І т. о. - тълкуването само на отделни уговорки на договора между страните, но не във връзка една с друга и с целия договор води до необоснованост на решението на съда.
Като процесуалноправни касаторът посочва въпроси, също разрешени в противоречие с практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
11/ „3а задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона“;
12/ „Представлява ли процесуално нарушение, водещо до неизясняване на делото от фактическа страна, неизпълнението от съда на задължението му да назначи експертиза, ако се налага и служебно и приеме заключение на вещо лице, свързано с обстоятелствата по делото, за които са необходими специални знания и е направено своевременно искане за това?“;
13/ „3а доказателствената стойност на акт обр. 15 като частен свидетелстващ документ“. Позовава се на противоречие на обжалвания акт по поставените въпроси с ППВС 1/1953г., ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, на решенията на ВКС по гр. д.№ 4744/2008г. р на І г. о., гр. д.№ 805/2009г. на І г. о., гр. д.№ 1084/2011г. на ІІІ г. о., т. 3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решението по т. д.№ 1170/2015г. на ІІ т. о., решението по т. д. № 133/2010г. на ІІ т. о.
Въведен и и довод за очевидна неправилност със съображенията, че тя се установява от мотивите на съдебния акт, тъй като е „налице противоречие между твърдението на ответника, очертания от съда предмет на доказване и направените въз основа на тях правни изводи. Освен това съдът е игнорирал заключенията на вещите лица О. и Д. пред въззивната инстанция. От тях се установява, че не са били налице основанията за приемане на сградата с акт обр. 15. Съдът обаче е приел, че става въпрос само за незначителност на описаните недостатъци и че тяхното наличие не е пречка за актуването от приемателната комисия“. Страната поддържа, че очевидна неправилност е „основание за допускане на касационно обжалване, за което съдът следи служебно в рамките на въведените касационни основания“.
В писмен отговор ответникът „Бор“ ЕООД възразява, че предвиденото в процесуалния закон изискване за допускане на касационната жалба до разглеждане не е налице по отношение на нито един от поставените от касатора въпроси.
Подпомагащата страна „В. Г. ООД не е депозирала писмен отговор.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че претенцията на ищеца е основана на посочените в исковата молба недостатъци на обектите, въведени в експлоатация след съставен акт за приемане на строежа от възложителите с посочване на конкретни строително - монтажни работи, които не са били извършени според уговорките за видовете довършителни работи и съответните материали или са били извършени некачествено, нуждаят се от демонтаж и е необходимо да бъдат извършени наново. Въз основа на тези твърдения съставът е възприел правната квалификация по чл. 265, ал. 1, предл. второ ЗЗД - иск за търсене на обезщетение по договор за изработка при отклонения на изпълнителя от поръчката, които съществуват към момента на изпълнение като се твърдят едновременно и двете хипотези за упражняване на правата - отклонение на изпълнителя от поръчката предвид степента на завършеност на обектите, която не съответства на уговореното по Приложение № 1 предварителен договор ПИ-199/2006г., и изпълнение на някои работи с недостатъци.
Съставът на апелативния съд е отграничил, че във въззивната инстанция няма спор относно възникването на правоотношението по възложена на строителен предприемач изработка в строителството като насрещна престация, възмездяваща съсобственици на терена за учредено от тях като праводатели - възложители права на строеж и идеални части от терена на недвижим имот, съответни на бъдещи обекти; няма и спор по съдържанието на комплексния предварителен договор, с който търговско дружество е поело задължението да изгради за своя сметка и да предаде на собствениците на терена недвижими имоти - самостоятелни обекти в бъдещата жилищна сграда, във вид, уговорен в специално приложение, съдържащо и опис на имоти, предоставени на праводателите. Извършена е преценка за осъщественото в хода на строителството заместване на предприемача от ответното дружество „Бор“ ЕООД като изпълнител на строителството.
За неоснователно е преценено възражение на ответника - въззивник „Бор“ ЕООД, че дружеството не е поело към собствениците на терена задължения за степен на завършеност на обектите по Приложение № 1, и това е извън поетите от него задължения, поради което въззивната инстанция е обсъдила предявеното в евентуалност правопогасяващо възражение за изтекъл погасителен давностен срок по чл. 265, ал. 3 ЗЗД преди предявяване на иска, своевременно релевирано с отговора на исковата молба.
Обсъдено е, че според ищеца началото на срока за упражняване на правата по чл. 265, ал. 1 ЗЗД е след издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на изградената сграда и е оспорена представителната власт на И. Г. Г. относно приемането на нотариалната покана, т. е. оспорва се, че възложителят е редовно поканен за изготвянето на представените по делото два броя констативни протоколи, съответно от 07.03.2017г. и 08.03.2017г. Анализирано е, че пред първата инстанция са представени два констативни протокола от 07.03.2017г. и 08.03.2017г., в които нотариусът е удостоверил изявления, направени от името на ищеца чрез пълномощника му И. Г., по повод отправени до съсобствениците на ПИ покани за подписване на акт за предаване на готовия строителен обект (обр. 15 по Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството). Въззивният състав е констатирал, че своевременно оспорване на представените констативни протоколи, респ. на официалните удостоверявания за обстоятелства, които са били предмет на проверка от нотариуса, не е било извършено след връчването им, т. е. с отговора по исковата молба, поради което съдът е длъжен да възприеме като вярна личната констатация на нотариуса за съществуването на това овластяване (чл. 179, ал. 1 ГПК). Изложени са и допълнителни съображения, основани на представено по делото неоспорено пълномощно (лист 82 от преписката на ВОС), издадено на 29.06.2015 г., с което ищецът е овластил И. Г. с общи права за правни и фактически действия във връзка с цялостното проектиране и реализиране на строителството, възложено по предварителния договор, включително изрично с право да подписва актовете обр. 15 и обр. 16 и да участва в нотариални действия, като са изключени само правата по получаване на покани, писма и съобщения относно изпълнението на договора. Преценено е, че въведеното ограничение не изключва представителството при явяване, защото дори и адресираната покана до упълномощителите да не им е била връчена лично, фактът на уведомяването им е потвърден изрично от явилия се пред нотариуса представител. Като следващ аргумент е изложен този, че именно И. Г. е лицето, което още от самото начало на договаряне на планираното строителство е бил натоварен от съсобствениците на терена да следи за интересите им, като в раздел IV т. 4 от предварителния договор, уреждащ правата на учредителите на вещните права, изрично е предвидено дори заплащане на възнаграждение на този представител от инвеститора и назначаването му на длъжност инвеститорски контрол с вътрешно-ведомствени функции по подпомагане на дейността на техническия ръководител при техническите указания към отделните изпълнители. Като следващ аргумент е посочен показанията на св. К., служител на ответното дружество в периода на строителството (2016г.- 2019г.) който е потвърдил, че само инженер И. Г. е осъществявал всички фактически действия от името на роднинския кръг от съсобственици на терена (братята, сестрата на съпругата на Г. и децата му), като е посещавал строителния обект, за да наблюдава изпълнението и степента на завършеност на сградата като цяло, и съответно, е бил възприет като пълномощник на всички тези правоимащи лица при осигуряването на достъпа му не само на собствените му, но и до обектите на неговите родственици - упълномощители, доверили нему и грижата за техническата документация. Като следващо съображение е изложено посоченото от разпитания като свидетел пълномощник И. Г. активно участие в сделката от самото предварително планиране до крайния резултат, който пояснява, че е действал в съответствие с квалификацията си на строителен инженер, конструктор, и с дългогодишния си опит като проектант, инвеститорски и качествен контрол и мениджър в строителни работи.
Въз основа на тези събрани относно спорния факт доказателства, съставът е извел, че ищецът е бил надлежно представляван от явилия се пред нотариуса, първоначално на 07.03.2017г., а впоследствие и на 08.03.2017г., негов довереник, който е потвърдил недвусмислено, че упълномощителите му са били поканени да съдействат на предприемача за изготвяне на предложения им акт за приключване на целия строителен процес до уговорената степен на годност за експлоатация и именно тук упълномощеното лице е направило подробните възражения от името на упълномощителите срещу предложеното предаване на обектите, обосновани с твърдения за конкретни отклонения в качествено отношение и вид и степен на завършеност.
При съпоставката на изявленията на пълномощника пред нотариуса, обективирани в протокола, и представените по делото, съхранявани от общинска техническа служба, книжа е прието, че обявените възражения на част от съсобствениците за неизвършени, недовършени и некачествено изпълнени работи, са били действително оповестени в административна процедура, и то, както от пълномощника им, така и от предприемача, поискал административно съдействие за преодоляване на несъгласието на тези възложители като в заявлението на И. Г. от 15.03.2017г. отново недвусмислено е признат фактът на получаване на поканата от името на възложителите за приемане на пълното, според строителя, договорено изпълнение на строежа, което е било отказано (поради ясно установените според възложителите към този момент несъответствия със законови изисквания към въвеждани в експлоатация строежи и поради неизвършени работи в конкретни обекти, изрично договорени с по-висока от обичайната степен и качество на изпълнението). .
Като неоснователни са преценени възраженията на ищеца, че към датата 07.03.2017г. не са били налице предпоставките за издаване на акт обр. 15 и обектът не е бил годен за приемане с мотивировката, че заявените възражения от пълномощника на собствениците на самостоятелни обекти в новоизградената сграда, в това число и в тези на ищеца по настоящия спор, не съставляват съществени пропуски от кръга на предвидените в чл. 178, ал. 3 ЗУТ. Анализирано е, че е възразено за недостатъци и недостигната степен на завършеност според уговореното, които не са предвидени от закона като основания за отказ за издаване на акт обр. 15 по Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството.
Така възприетите факти и обстоятелства са дали основание на въззивната инстанция да обоснове извода си за предложено изпълнение на 07.03.2017г. на задължението на инвеститора, поето към собствениците на незастроения терен като насрещна престация срещу прехвърлените вещни права, от встъпилия в дълг като изпълнител на строителството приобретател - ответник, съответно констатациите за неточно/недовършено изпълнение или некачествено изпълнение са обявени най-късно на 18.04.2017г. при довършването на официалното актуване на строежа, въпреки изричния отказ той да бъде приет от недоволните възложители.
Правните последици от отказ за приемане на работата са преценявани през призмата на трайната практика на съдилищата по тълкуване и прилагане на общото правило по чл. 264, ал. 1 ЗЗД като предпоставка за възникване на претенцията за отговорност на изпълнителя за неточно изпълнение. Съставът на апелативния съд е анализирал, че възложителят на строителството - ищецът има задължение да приеме работата, като с това правно изявление се цели да се удостовери приключване на продължителното изпълнение и съгласието му с достигнатия като съответен на кредиторовия интерес полезен резултат според поръчаната в съответен вид на завършеност изработка и нейното видимо качество при външен преглед, придружаващ реалното предаване на готовия продукт (решението по т. д. № 621/2012 г., I т. о. на ВКС) и затова предложената за приемане работа се счита приета не само, когато се одобри изрично или конклудентно (ако се приеме „на доверие“ без положена грижа на добър стопанин при прегледа), но и когато изрично бъде отказано одобрението на предадена работа, поради възражения за несъответствие й с договореното. Възприето е, че поръчващият възложител има право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на възложения краен резултат, поради обявени от приемащия явни недостатъци, вкл. и недостигнат според договореностите експлоатационен вид/ степен на завършеност, но дори когато отказът е основателен, това негативно изявление на възложителя не може да отмени с обратна сила действието на окончателното предложение на изпълнителя, а само трансформира облигацията, като поражда новите права на неудовлетворения с получената престация възложител по чл. 265 ЗЗД. С тези съображения съставът на въззивния съд е приел, че доколкото констатираните недостатъци по технологичните процеси и неподходящо вложените материали са били ясно оповестени като видими и налични при отказа на предложеното актуване на готовия строителен обект в писмените констатации и забележките (лист 131 от преписката на ВОС), към датата на тяхното начално оповестяване на 07.03.2017г., продължено до 14.03.2017г., отговорността на ответното дружество за отстраняване на всички отклонения от поръчката за негова сметка, е възникнала на посочената дата, а с окончателно документираното на 18.04.2017г. приемане на строежа, е породено и притезанието, съставляващо защитимо с право на иск по чл. 265, ал. 1, т. 2 ЗЗД вземане в размер на парична компенсация на неполученото при това предаване договорено експлоатационно състояние и качество на новопостроените самостоятелни обекти. Констатирано е, че това свое право ищецът не е предявил в рамките на предвидения от закона петгодишен давностен срок, изтекъл най-късно към 18.04.2022г., поради което е пропуснат петгодишният давностен срок за упражняване на правата по чл. 265, ал. 3 ЗЗД, отнасящи се до строителни работи, тъй като исковата молба на ищеца е предявена на 27.04.2022г.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първата група въпроси, които касаторът счита за „материалноправни“, както и по въпрос 15 от втората група, произтича от обстоятелството, че те са подчинени на тезата на обжалващата страна, че докато възложителят не получи от изпълнителя реалната власт върху изработеното и то именно с протокол обр. № 16, той не може не може да упражни правата си по чл. 265 ЗЗД, т. е. давностните срокове по ал. 3 текат с издаването на акт 16. Тази теза не намира опора в закона и никой от цитираните от касатора актове по чл. 290 ГПК не е в нейна подкрепа. Съгласно разпоредбата на чл. 176, ал. 1, изр. второ ЗУТ с констативния акт за установяване годността за приемане на строежа, Приложение № 15, се извършва предаването на строежа от възложителя на строителя. Неясно е съображението, защо началото на давностния срок в случая е от дата 28.04.2017г. (акт 16), а не от дата 18.04.2017г. (акт 15), при положение, че страните не са договорили друг способ (акт) за предаване на строежа на възложителя - в Споразумението от 10.05.2013г. (което се твърди, че неправилно е тълкувано от въззивната инстанция и по повод на което е поставен неясен/неразбираем въпрос № 4), изрично е посочено в титулната част, че насрещното задължение е „да изгради за своя сметка с готови документи за акт 15 сградата и заедно с праводателите да въведат в експлоатация недвижимите имоти“; в чл. 3.1.1. е уговорено: строителят „дължи изграждането на сградата с готови документи за акт 15 и заедно с праводателите да направят искане за въвеждане в експлоатация“; подчертано е задължението на правоприемника „да изгради за своя сметка и предаде на праводателите с готови документи за акт 15 и заедно да направят искане за въвеждане в експроатация обектите“; в чл. 4.1.2 е договорено задълженията по чл. 3.1.1. следва да бъдат изпълнени „до 15.05.2017г. - пълно завършване на сградата с готови документи за акт 15 и заедно с праводателя да я въведат в експлоатация“. Видна е некоректно зададената в първия въпрос предпоставка, че изработеното не е въведено в експлоатация „съгласно договора“, от което следва хипотетичността на поставения въпрос и отсъствието на характеристиката му да е „обуславящ“ изхода на спора, каквото е изискването към общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на факулаттивния касационен контрол - т. 1 ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
В съотвествие с формираната съдебна практика е правният извод в обжалваното решение, че съставеният акт обр. 15, неподписан от ищеца, не изключва неговия характер на удостоверителен документ, установяващ годността за приемане на строежа. В решението по т. д.№ 302/2008г. на ІІ т. о. на ВКС е изследван въпросът за значението на неподписан акт - протокол по Наредба № 3/ 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоли по време на строителството - актът има противопоставима на възложителя доказателствена сила при отказ или неявяване за приемане на СМР, когато този акт е подписан от представител на органа, издал разрешението за строеж.
Съгласно приложимата за спора редакция на чл. 5, ал. 3 (ДВ бр. 65/2016, в сила от 19.08.2016г.) от Наредба № 3/ 31.07.2003г., ако представител на поканена страна не се яви до 24 часа след отправения в поканата срок, актът или протоколът се подписва от явилите се страни, като в него се отбелязват номерът и датата на поканата. Неявилата се страна се замества от органа, издал разрешението за строеж или упълномощеното от него лице; съгласно ал. 4 липсата на подпис на поканената, но неявила се страна не е основание за обявяване на акта за протокола за недействителен,; съгласно ал. 5 актът или протоколът се смята за съставен на датата на проверката, независимо от обстоятелствата по ал. 3 и ал. 4. Видно е, че отговорът на поставените от касатора въпроси под № 9 и 10 се съдържа в цитираните разпоредби от Наредба № 3/ 31.07.2003г., издадена от митистъра на регионалното развитие и благоустройството.
Аргумент за неоснователност на тезата на касатора за началото на давностния срок са ясно оповестените му възражения за оклонение от възложеното и недостатъци на изпълненото, които са обективирани далеч преди датата 28.04.2017г., т. е. основанието за претенциите, предмет на спора, е било известно на ищеца много преди съставянето на акта, установяващ годността за експлоатация. Изложеното дава ясен отговор на въпросите на касатора, но не е в подкрепа на тезата му и резултата, който цели да получи в процеса.
Неоснователно е твърдението за противоречие на обжалваното решение с цитираната от касатора решения на ВКС - никой от актовете по чл. 290 ГПК не съдържа произнасяне в сочения от страната смисъл. Константната практика - решенията по т. д.№ 1075/2011г. на ІІ т. о. на ВКС и решението по т. д.№ 2601/2019г. на І т. о. на ВКС, дават отговор на обуславящия изхода на спора въпрос, поставен като втори от изложението - общата отговорност за недостатъци по чл. 265 от ЗЗД в строителството възниква от датата на приемане на работата. Началният момент, от който започват да текат сроковете по чл. 265 от ЗЗД при липса на завършен и предаден с акт обр. 15 обект е моментът на приемане на завършен подобект или етап от него. Изводът на състава на апелативния съд, че началният момент, от който започва да тече срокът по чл. 265 ал. 3 от ЗЗД при предаден с акт обр. 15 обект, е моментът на съставянето на акта.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по въпросите от изложението - 11 и 12, които касаторът счита за „процесуалноправни“. Първият от тази група в конкретния случай съставлява оплакване за неправилност, преценката за която е извън настоящата фаза от обжалването пред ВКС, а общата предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК е различна от основанията за неправилност. Противно на изложеното във въпрос 11 въззивната инстанция е мотивирала своите самостоятелни и ясни изводи след обстойна преценка на доказателствата и приетите за установени въз основа на тях факти по спора.
Отсъства основание за преценка въззивната инстанция при разрешаването на въпрос 12 да е процедирала в нарушение на задълженията си по чл. 266, ал. 3 ГПК и да не е спазила указанията, дадени в т. 3 та ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната инстанция е отказала да уважи доказателственото искане за допускане на задача към съдебно техническа експертиза с убедителното съображение, че спорът, дали недовършените и некачествено извършените довършителни работи, предмет на иска, са основание за отказ за подписване на Акт обр. 15, е правен и разрешаването му не изисква специални технически знания.
При констатацията, че поставените от касатора въпроси в изложението не са годни да обусловят допускане на факултативния касационен контрол, на още по-малко основание идентичните съображения, възпроизведени при обосноваването на хипотезата по чл. 280, ал. 3, предл. последно ГПК могат да обусловят допускане до касационна проверка на директното основание. Очевидната неправилност, като пряка предпоставка за достъп до касационен контрол е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите - в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл.
Ответникът в касационното производство не претендира разноски.
По изложените съображения ВКС, състав на Първо т. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 57 от 26.02.2025г. по в. т.д.№ 510/2024г. на АС Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: