ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2157
София, 27.04.2026 г.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. К. ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Н. Н. изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 334 от 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 14494/25.09.2025г., подадена от А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л., чрез процесуалния представител адвокат Г. К. от САК, срещу решение № 408 от 24.07.2025г. по в. гр. д. № 841/2024г. на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 11 от 18.01.2024г. по гр. д. № 916/2022г. на Районен съд Г. Д. е уважен предявения от С. С. Х. срещу касаторите ревандикационен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за приемане за установено между страните, че ищецът е собственик на недвижимия имот, описан в нотариален акт за покупко-продажба № 104, том II, рег. номер 3030, дело № 295 от 2020г. на М. М., помощник-нотариус по заместване при Е. Л., нотариус с рег. № 137 по регистъра на НК, а именно - УПИ (парцел) [№], имот с планоснимачен номер 268 от квартал 13 по сега действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Б., одобрен със заповед № 115 от 1968г. на кмета на общината, с площ на имота от 540 кв. м. и при съседи на имота: от изток - УПИ (парцел) [№], от запад - УПИ (парцел) [№], от север - улица и от юг - УПИ (парцел) [№] и ответниците са осъдени да му предадат владението върху 236 кв. м. от УПИ (парцел) [№], имот с планоснимачен номер [№] от квартал 13 по сега действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Б., одобрен със заповед № 115 от 1968г. на кмета на общината, с площ на имота от 540 кв. м. и при съседи на имота: от изток - УПИ (парцел)[№], от запад - УПИ (парцел) [№], от север - улица и от юг - УПИ (парцел) [№], защрихован на скицата на вещото лице с жълт цвят, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението, както и е уважен предявеният от С. С. Х. срещу касаторите осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждането на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 13 лева, представляваща обезщетение за времето от 14.09.2021г. до 14.10.2022г. за неоснователното им обогатяване от ползването на описаната част от неговия имот, както и законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба (14.10.2022г.) до окончателното плащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което осъдителните искове бъдат отхвърлени изцяло със законните последици,.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:
1.Длъжен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да обсъди всички доказателства по делото, както по отделно, така и в съвкупност? Касаторите твърдят, че по въпроса въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 102 от 25.11.2016г. по гр. д. № 1055/2016г. на ВКС, II г. о.; решение № 63/2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о.; решение № 186/2015г. по гр. д. № 4465/2014г. на ВКС, IV г. о. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил представеното от ищеца уведомление, изпратено от З. К. до И. Б. и уведомлението, изпратено до Ю. С., наемател на А. Б..
2.Произвежда ли вещно-прехвърлително действие разпореждането с незастроен имот, извършено от купувач на имот от ТКЗС, който не владее имота. Поддържа се, че приетото от въззивния съд по въпроса противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 166 от 9.03.2009г. по гр. д. N9 3092/2007г. на ВКС, III г. о., като не е съобразено обстоятелството, че праводателите на ищеца са придобили имота от ТКЗС.
3.Длъжен ли е съдът да извърши косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязло в сила решение за отказ за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на общинската служба по земеделие, от което една от страните по иска за собственост черпи права, когато това изрично е искано още с отговора на исковата молба. По въпроса се твърди противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в решение № 168 от 13.03.2024г. по гр. д. № 865/2023г. на ВКС, І г. о.
4.Последователното през годините засаждане на един незастроен урегулиран поземлен имот със земеделски култури доказва ли елементите на владението като способ за оригинерно придобиване на правото на собственост. Сочи се противоречие с решение № 197 от 7.12.2017г. по гр. д. № 1024/2017г. на ВКС, I г. о.
5.За приложението на чл. 200 ЗУТ необходимо ли е към момента на установяване изтичане на срока на давностното владение всяка от частите на имота да има излаз към улица или е достатъчно само наличието на възможност за обособяване на самостоятелни урегулирани поземлени имоти. Касаторите поддържат, че приетото от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 195 от 30.06.2014г. по гр. д. № 1279/2013г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 50045 от 4.05.2023г. по гр. д. № 2690/2022г. на ВКС, I г. о.; решение № 115 от 2.07.2019г. по гр. д. № 3411/2018г. на ВКС, I г. о.
6.Когато ищецът не е оспорвал представен констативен нотариален акт по делото и първоинстанционният съд не е извършвал разпределение на доказателствена тежест между страните по този констативен нотариален акт може ли въззивният съд да приеме за недоказани фактите отразени в този констативен нотариален акт. Твърди се, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013г. на ВКС по тълк. д.№ 11/2012г. на ОСГК на ВКС, тъй като представеният от тях констативен нотариален акт, касаещ съседния УПИ ІІІ, не е бил оспорен и насрещно доказване не е било провеждано.
7.Прекъсвано ли е владението върху недвижим имот упражнявано в период по-дълъг от 10 години, когато страната, която твърди че владее имота и е собственик на съшия в резултат на изтекла придобивна давност и наследство, чрез свидетелски показания докаже, че в период по-дълъг от 10 години е владяла имота чрез засаждане на земеделски култури. Твърди се, че въззивно решение противоречи на Тълкувателно решение № 2 от 06.11.2025г. по т. д. № 2/2024г. на ОСГК.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация С. С. Х., чрез процесуалния представител адвокат С. А. от АК-Б., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Производството по делото е образувано по предявен от С. С. Х. срещу А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че е собственик на недвижим имот, описан в н. а. за покупко-продажба № 104, том II, рег. номер 3030, дело № 295 от 2020г., а именно - УПИ (парцел) [№], имот с пл.[№] от кв. 13 по сега действащия план на [населено място], общ. Г. Д., обл. Б., одобрен със заповед № 115 от 1968г. на кмета на общината, с площ на имота от 540 кв. м. и при съседи на имота: от изток - УПИ (парцел) [№], от запад - УПИ (парцел) [№], от север - улица и от юг - УПИ (парцел) [№] и за осъждане на ответниците да му предадат владението върху частта от описания имот, която владеят без правно основание. Ищецът е предявил и иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, с който иска ответниците да бъдат осъдени да му заплатят в условията на солидарност обезщетение за неоснователното им обогатяване от ползването на описаната част от неговия имот, в размер на сумата от 650 лв., представляваща обезщетение за времето от 14.09.2021г. до датата на подаване на исковата молба в съда (14.10.2022г.), както и законната лихва върху сумата, от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. С протоколно определение от о. с.з., проведено на 24.02.2023г., е допуснато изменение на иска по чл. 59 ЗЗД, като същият се счита за предявен за сумата от 13 лв., ведно със законната лихва.
В исковата молба са изложени твърдения, че на основание договор за покупко-продажба ищецът е собственик на процесния имот, че ответниците го владеят и за това му дължат обезщетение за времето от 14.09.2021г. до датата на подаване на исковата молба в размер на 650 лева. Твърди, че откакто е закупил имота не може да го използва по предназначение, тъй като ответниците неоснователно и без правно основание владеят реална част от него, която е с площ от около 240 кв. м., попадаща в задната, южна част на парцела. Заявил е, че ответниците и техни низходящи ползват тази реална част от имота като градина и засаждат в нея плодове и зеленчуци. Посочил е, че те не желаели да я освободят, тъй като смятали, че имотът е техен по наследство.
Изложил е също така, че през месец септември 2021г. ответниците са депозирали пред РС Г. Д. иск по чл. 124 ГПК, с който искали да се установи, че те са собственици, всяка една от тях на по 1/4 от 300/540 идеални части от процесния имот. Така било образувано гр. д. № 480/2021г., по което те твърдели, че имотът е част от техен наследствен имот, който те били заявили за възстановяване, но с решение на ПК Г. Д. същото им е било отказано, като било посочено, че имотът е в регулация. В исковата молба по чл. 124 ГПК те сочели, че въпреки това от 1991г. са установили фактическа власт върху имота. С. Х. е оспорил тези твърдения, като посочил, че по гр. д. № 480/2021г. по описа на РС Г. Д. била назначена съдебно-техническа експертиза, която установила каква е реалната част от имота, която се владее от ответниците, включително и в идеални части, както и че е налице невъзможност тази част да отговаря на условията и изискванията на ЗУТ за минимално необходимите лице и площ, достатъчни за обособяване на самостоятелен парцел (УПИ). Посочил е също така, че след като те са се запознали с това заключение, са оттеглили своя иск по чл. 124 ГПК, но и след това е продължило тяхното владение над процесната реална част.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците са подали писмен отговор, с който са оспорили исковете. Заявили, че са дъщери и наследници на М. Ю. Т., починал на 06.08.1983г. и на съпругата му А. С. Т., починала на 29.12.1999г. Посочили, че приживе М. Т. е станал член на кооперативното земеделско стопанство в [населено място], като е депозирал заявление-декларация до председателя на ТКЗС, към която е приложена и опис-декларация № 205 по емлячна партида, от която се установявало, че преди включването си в ТКЗС М. Ю. Т. е бил собственик на градина с площ от 0,5 дка, намираща се в [населено място], пред дома му. Докато ТКЗС е било собственик на градината, настъпили промени в регулационните планове. Новообразуваният имот, представляващ парцел IV, пл. № 268 от кв. 13 по плана на селото, действал към 1969г., е бил прехвърлен от ТКЗС на И. К., за което е съставен н. а. за собственост на придобит имот по Закона за реда за прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти № 148, том 1, дело № 281/1969г. по описа на Гоцеделчевски районен съд, който нотариален акт бил вписан в Службата по вписванията - Г. Д. том X., стр. 605.
Твърдят, че части от бившата градина попадат в задната част на процесния УПИ, а друга нейна част попада в съседния имот като поддържат, че от м. 12.1989г. владеят и ползват УПИ [№] и че се разпореждат с него като го отдават по наем, засаждат го и ползват като градина.
Заявили са, че с решение № 3479 от 13.01.1995г. на ПК Г. Д. на наследниците на М. Ю. Т. е отказано възстановяване на собствеността върху 0,540 дка - представляваща овощна градина в землището на [населено място]. Като причина за отказ за възстановяване на собствеността било посочено, че имотът е в регулация. Въпреки формалния отказ на ПК обаче още през 1989г. те установили фактическа власт върху УПИ [№].
Изложили са твърдения, че ищецът и неговата праводателка никога не са владяли имота. Направили са възражение, че са придобили имота въз основа на давностно владение, продължило повече от 32 години. Заявили са, че по гр. д. № 480/2021г. по описа на РС Г. Д. не е изслушвана и не е приемана СТЕ като тези искове са били оттеглени поради отказ на съда да допусне изменение на иска.
Твърдят, че след като са придобили имота по давност, ищецът е закупил имота от лице, което не е бил собственик.
Първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са основателни, признал е за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот, осъдил ги е да предадат владението на частта от имота с площ от 236 кв. м., за която е приел, че владеят без правно основание, както и обезщетение за лишаване от ползването в размер на 13 лв.
При подаване на въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. са навели следните доводи, на които са основали оплакванията си за неправилност: че първоинстанционният съд не е допуснал искания брой свидетели; че не е съобразено, че в СТЕ вещото лице е посочило, че обозначава частите от имота „според установения на място по показанията на ищеца начин на ползване“; че не е съобразена възможността от имота да се обособят три отделни УПИ; че съдът превратно е тълкувал показанията на свидетелите, вкл. неправилно и в несъответствие с казаното от свидетелите приел, че ответниците ползвали само долната част от имота; че съдът не е обсъдил представените по делото уведомления, в които З. К. посочва, че наследниците на М. Т. ползват целия й имот.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е посочил, че в рамките на правомощията си е длъжен да се произнесе служебно по валидността на решението, по неговата допустимост – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Посочил е, че в подадената от А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. въззивна жалба са наведени доводи, че първоинстанционният съд избирателно е обсъдил свидетелските показания; че не е обсъден протокол №32/29.04.2010г. на Общински съвет-гр.Г. Д.; че е допуснат разпит само на двама свидетели от общо поисканите четирима; че не им е била предоставена възможност да се снабдят с препис от решение на Общинския експертен съвет по чл. 19, ал. 3 ЗУТ; че свидетелските показания за ценени неправилно, като са оспорили извода на съда, че владеят само реална част от процесния имот. Допуснал е до разпит още двама свидетели и е приел като писмено доказателство Решение №16 от Протокол №5/18.04.2024г. на Общинския експертен съвет по устройство на територията на [община] със заключение по чл. 19, ал. 3 ЗУТ.
Изложил е съображения, че за да се уважи ревандикационния иск следва да се установи, че ищецът е собственик на имота на заявеното основание, че ответникът упражнява фактическа власт върху имота, както и че владението (държането) от страна на ответника е без правно основание, като е посочил, че в случая доводите, че праводателят на ищеца не е бил собственик на имота, биха могли да се обсъждат, само ако се установи, че ответниците са придобили имота по давност, която преценка обаче касае третата предпоставка за уважаването на ревандикационния иск-дали владението/държането на ответника е без правно основание.
От фактическа страна въззивният съд е съобразил, че на 23.04.1969г. (н. а.№148, том І, дело №281/1969г.) по реда на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти ТКЗС „Я. С.“, [населено място], е продало на И. М. К. празно пространство от около 540 кв. м., съставляващо парцел ІV, пл.№268, кв. 13 по плана на [населено място], общ. Г. Д., като според изготвеното по делото експертно заключение на СТЕ продаденият парцел представлява УПИ [№] от кв. 12 по действащия ЗРП (ПУП) на селото, одобрен със заповед №115 от 20.02.1968г., за който не са налице неуредени регулационни сметки.
Прието е за безспорно, че наследници на И. М. К. са З. И. К. и Л. И. У., както и че те са продали имота на М. И. А. чрез договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. №94, том ІІ, рег.№288 от 21.09.2020г., след което ищецът е закупил имота от М. И. А. на 25.09.2020г. (н. а.№104, том ІІ, рег.№3030, дело №295/2020г.).
За безспорно е прието, че ответниците ползват реална част от процесния имот с площ от около 240 кв. м., а като спорно е посочено обстоятелството дали ответниците упражняват фактическа власт върху целия имот, както и дали тази фактическа власт представлява владение, въз основа на което те са го придобили по давност.
Въз основа на представените по делото удостоверения за наследници и удостоверение за идентичност на лице с различни имена е прието за установено, че М. И. Т. и М. Ю. Т. са имена на едно и също лице, както и че М. Ю. Т. е починал на 06.08.1983г., бил е женен за А. С. Т., починала на 29.12.1999г., като А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л. са техни дъщери.
Съобразено е, че по делото е представено заявление-декларация за включване в ТКЗС, подадено от М. Т., както и опис-декларация, с която Т. е удостоверил, че притежава градина с площ 0.5 дка, намираща се в [населено място]. Взето е предвид, че за възстановяване на внесените от М. Т. земи в ТКЗС е било подадено от Ф. М. Л. заявление с вх.№1414 от 14.01.1992г. и с решение №3479 от 13.01.1995г. на ПК-гр.Г. Д. е възстановено правото на собственост, но по отношение на имота, представляващ овощна градина от 0.5 дка е постановен отказ от възстановяване по причина, че имотът е в регулация. Преценявайки тези доказателства, въззивният съд е приел, че владението над тези имоти е започнало към 1995г., като е обхващало и процесната овощна градина.
Въз основа на допълнителното експертно заключение е прието за установено, че части от бившата овощна градина попадат в границите на процесния УПИ [№] и на съседния УПИ [№], като градината заема реална част от всеки имот, както и, че според заключението ответниците ползват 236 кв. м. от УПИ [№] и 315.60 кв. м. от УПИ [№]. Приемайки тези факти за установени, въззивният съд е приел, че вероятно към 1995г. ответниците са упражнявали владение върху реална част от процесния УПИ [№], представляваща реална част от овощната градина, но не би могло да се изведе дори и вероятностен извод, че към този период са упражнявали владение върху целия УПИ [№] - посочено е, че от заключението на назначената СТЕ, както и от допълнителното експертно заключение и заявеното от вещото лице в о. с.з, може да се направи извод, че ответниците ползват част от УПИ [№], представляваща 236 кв. м. от него, защрихована в скицата на вещото лице с жълт цвят. Доводът, че вещото лице е посочило, че обозначава частите от имота „според установения на място по показанията на ищеца начин на ползване“ не е обсъден.
Прието е, че наличието на явно владение върху целия имот не се установява категорично и от гласните доказателства, като е съобразено следното: Свидетелят М. Б. е заявил, че след като са възстановили имотите от ТКЗС, е виждал в процесния имот ответниците, като те го били разделили и в него сеели царевица като според него те са обработвали цялата градина. Отчетено е обаче, че същата представлява само част от процесния имот. Свидетелят Т. Х. е заявил, че ответниците са ползвали имота около 1990г. - 1992г., но в показанията не е ясно дали те са ползвали целия имот в този период. Свидетелят Ш. Д. е посочила, че заедно със своя съпруг са обработвали имота 2-3 години, пред той да почине през 1997г. Според свидетелят М. Б. след това в продължение на 2 години имотът е бил ползван от неговия баща, след него го е ползвала сестрата на свидетеля Д., а след това за период от една-две години не е бил обработван. Свидетелят Т. Х. твърдял, че след 2000г. и към момента ответниците обработват имота. Свидетелят Б. заявил, че е възможно в момента ответниците да отдават имота под наем. Според свидетелят Б. част от имота се ползва от Б., а друга от Ю. С.. Посочил, че е била премахната оградата, поставена от З. К.. Доводите, свързани с конкретни изявления на свидетелите, разпитани в производството пред първоинстанционния съд не са обсъдени. Не са обсъдени и представените във връзка с тези доводи писмени доказателства (удостоверения за родствени връзки), приети от въззивния съд в о. с.з., проведено на 13.02.2025г.
Съобразено е, че пред въззивната инстанция са събрани гласни доказателства - показанията на свидетелите Р. Х. и Ю. К., като първият е заявил, че от 1992г. имотът постоянно се ползва от ответниците, без да е налице категоричност дали е бил владян целият имот, като наред с това заявеното от този свидетел противоречи на показанията на Ш. Д. и М. Б., според които в определен период имота е ползван от други лица. Посочено е, че св. Х. потвърждава, че за една година имотът е бил изоставен, както и че от 3-4 години е даден временно за ползване на С.. Взето е предвид, че според свидетеля Ю. К. ответниците обработват имота от възстановяването на имотите от ТКЗС през 1992г., че сега имота го ползва и от Ю. С., като този свидетел потвърждава, че ответниците са премахнали оградата, която е била поставена от З. К..
Прието е, че по делото не е установено в условията на пълно доказване, че ответниците са владяли целия имот, поради което за неоснователно е прието възражението им, че са го придобили по давност – изложени са съображения, че това не се установява от писмените доказателства по делото или от експертните заключения, като същевременно свидетелските показания за противоречиви и позволяват да се направи заключение, че ответниците са владяли част от имота през различни периоди. Посочено е, че по делото не се установява в условията на пълно доказване, че ответниците са владяли целия имот, но дори да са осъществявали владение по отношение на целия имот, то не е било явно и несъмнено. Поради това е прието, че независимо от дългия период от време, през който са използвали имота, в тяхна полза никога не е започвала да тече придобивна давност за целия УПИ.
Прието е, че по делото несъмнено е установено, че те са осъществявали владение върху реална част от него, представляваща 236 кв. м. от УПИ [№], защрихована в скицата на вещото лице с жълт цвят, като това се потвърждава от писмените доказателства относно бившата овощна градина, от експертните заключения и от гласните доказателства, като в съдебно заседание вещото лице е посочило, че имотът се обработва и ползва за добив на селскостопанска продукция. Прието е, че премахването на оградата, която е била поставена от З. К. категорично сочи на установяване на фактическа власт и на намерение за своене.
Прието е, че ответниците са съвладелци върху процесната реална част от имота, като всяка от тях заедно с останалите е упражнявала фактическа власт върху процесната реална част с намерение за своене.
Изложени са съображения, че съдът служебно следва да вземе предвид дали през периода на осъществяваното владение е била налице законова пречка за придобиване на собствеността по давност. Прието е, че такава пречка в случая е налице, доколкото съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ като с оглед чл. 200, ал. 2 ЗУТ правилото на чл. 200, ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот.
Съобразено е, че с решение № 402 на Общинския съвет на [населено място] на основание чл. 19, ал. 2 ЗУТ е определено [населено място] като такова с преобладаващ стръмен терен, поради което е приложима разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 5 ЗУТ (препис-извлечение от Протокол № 32 от 29.04.2010г. от заседание на Общински съвет [населено място]), която разпоредба поставя изискване имотът да спазва размерите от най-малко 12 м. лице и 250 кв. м. повърхност. Взето е предвид, че според експертното заключение процесната реална част е с площ от само 236 кв. м. и се намира в дъното на парцела УПИ [№] и няма лице към прилежащата към него улица. Посочено е, че според първоначалното експертно заключение от процесния парцел УПИ [№] не е възможно обособяването на два самостоятелни парцела (УПИ), дори и в хипотезата на чл. 19, ал. 4 ЗУТ. Изложено е, че съгласно чл. 19, ал. 3 ЗУТ определените в ал. 1 най-малки размери на урегулираните имоти за ниско застрояване (лице и повърхност) могат да бъдат намалявани най-много с една пета в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка с положението на заварените масивни сгради, когато това не влошава условията за целесъобразно застрояване, въз основа на заключение на общинския експертен съвет.
Съобразено е, че в хода на въззивното производство е изискано от [община] заключение на общинския експертен съвет по чл. 19, ал. 3 ЗУТ относно възможността за обособяване на три самостоятелни УПИ от УПИ [№] и УПИ [№] кв. 13 по плана на [населено място] и е приложено препис-извлечение от Протокол № 5 от 18.04.2024г. от заседание на общинския експертен съвет по устройството на територията при [община], в който е обективирано Решение № 16, според което могат да се обособят три нови урегулирани поземлени имоти от разделянето на УПИ [№] и УПИ [№], като всеки един от новообразуваните парцели да бъде с площ от по 361,53 кв. м. и лице от по 11,72 м. Посочено е, че в конкретният случай такава възможност не е налице досежно владяната от ответниците реална част от 236 кв. м., тъй като дори и да се приложат изискванията на чл. 19, ал. 3 вр. ал. 1, т. 5 ЗУТ, то процесната реална част не отговаря на тях - макар да има повърхност от над 200 кв. м., няма лице.
Взето е предвид, че в случая процесната реална част от 236 кв. м., разделя УПИ IV на две други части, които не се присъединяват към съседен имот, като според експертното заключение и скицата на вещото лице едната оставаща част е 206 кв. м., а другата 108 кв. м. Оставащата част от 108 кв. м. не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, вкл. в хипотезата на чл. 19, ал. 3 ЗУТ.
Изложени са мотиви, че по отношение на имота, който е съседен на процесния, от н. а. № 103, том ІІ, дело № 751/1970г. е установено, че ТКЗС „Я. С.“ [населено място] е продало на Ю. Ю. Б. недвижим имот - парцел ІІІ, пл. № 268 от кв. 13 по плана на [населено място], общ. Г. Д., като свидетелката Ш. М. Д. е заявила, че този съседен имот е на Ю. Б.. Посочено е, че ответниците са представили по делото нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение № 116 от 10.05.2023г., том ІІІ, рег. № 4608, дело № 454 от 2023г. (констативен нотариален акт, издаден въз основа обстоятелствена проверка), с който им е признато, че са собственици на съседния парцел ІІІ, въз основа на наследствено правоприемство и придобивна давност. Изложени са съображения, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Прието е, че от доказателствата по делото не е установено в условията на пълно и главно доказване ответниците да са придобивали собствеността върху съседния УПИ [№] или на реална част от него и в този смисъл невъзможността да се приеме, че съседният имот е собственост на ответниците обуславя извода, че не е налице правна възможност те да придобият по давност процесната реална част от УПИ [№] посредством присъединяването й към този съседен имот.
Прието е, че в конкретния случай се касае за урегулирани поземлени имоти в границите на населено място, по отношение на които не съществува правна възможност владението върху реално определена част да доведе до придобиване на право на собственост върху идеална част, съответна на владяната реална част.
Посочено е, че на основание чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.), може да бъде придобита идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, но само в случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), тоест до 1973г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на този закон, в ЗТСУ (отм.) и в последващия действащ благоустройствен закон ЗУТ няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от парцел по давност при осъществявано давностно владение върху съответна реална част от парцела.
Прието е, че възражението за изтекла в полза на ответниците придобивна давност е неоснователно, а по делото са установени всички предпоставки за уважаването на иска по чл. 108 ЗС като основателен.
При така изложените от въззивния съд съображения, поставяйки правните си въпроси в изложението, касаторите посочват, че в основата на неправилните фактически констатации на въззивния съд на първо място стои обстоятелството, че съдът е възприел като вярно твърдението на ищеца, че те владеят само реална част от процесния недвижим имот и то частта, намираща се в южната му страна, която няма достъп до улица, което е възпроизведено и в заключението на изслушаната по делото СТЕ. Наред с това считат, че въззивният съд не е обсъдил част от представените по делото писмени доказателства (уведомленията, изпратени от З. К. до И. Б. и до Ю. С. - наемател на А. Б.), че не е обсъдил целия събран по делото доказателствен материал в съвкупност и не е изследвал всеобхватно показанията на разпитаните по делото свидетели.
Настоящият състав на І г. о. на ВКС, като взе предвид изброените в обжалваното решение доказателства и ги съпостави със събраните по делото (вкл. посочените в касационната жалба уведомления, показанията на разпитаните свидетели и представените писмени доказателства във въззивното производство), приема, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по първия правен въпрос, поставен в изложението, а именно длъжен ли е въззивният съд като втора инстанция по съществото на спора, да обсъди всички доказателства по делото както поотделно, така и в съвкупност. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел извършването на преценка дали при постановяване на решението си въззивният съд е съобразил трайно установената практика на ВКС по този правен въпрос.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 408 от 24.07.2025г. по в. гр. д. № 841/2024г. на Благоевградския окръжен съд.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 33.90 евро и да представят доказателства, че дължимата държавна такса е внесена, като касаторите бъдат уведомени, че при неизпълнение на указанията в срок подадената от тях касационна жалба ще бъде върната.
При своевременно представяне на доказателства за внесена държавна такса в посочения размер, делото да се докладва на председателя на І г. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: