ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2148

Гр. София, 27.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Д. С.

ИВО ДАЧЕВ

като разгледа докладваното от съдията Дачев гр. д. № 4829 по описа за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 3 ГПК Б. Я., и касационна жалба на К. К. М. чрез адв. А. А., срещу въззивно решение № 529 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 734/2023 г. на Апелативен съд – София.

В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на РБ се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1.Допустимо ли е да се присъди обезщетение за нарушаване на правото на справедлив процес по чл. 6, § 1 ЕКПЧ, включително за забавено разследване, когато лицето не е било страна в съответното съдебно или наказателно производство? 2.Допустимо ли е повторно предявяване на иск за обезщетение с идентична фактическа обстановка, но под различно формално правно основание, когато предходният иск е приключил с влязло в сила решение? 3.При определяне на обезщетение за нарушаване на правото на разумен срок, следва ли съдът да отчита вече изплатени суми или друга форма на компенсация за същите вреди, с оглед недопускане на неоснователно обогатяване?

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване към касационната жалба на К. К. М. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при разрешаването на следните правни въпроси: 1.Допустимо ли е присъждане на обезщетение в изключително нисък размер за преките наследници на убития (този въпрос според касатора е от значение за точното прилагане на закона и същевременно - решен в противоречие с практиката на ВКС, приложена към изложението); 2.Относно разбирането за понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, по който въпрос се сочи противоречие с решение по гр. д. № 1600/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.

Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, излагайки съответни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди решението на Окръжен съд – Благоевград, с което Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на К. К. М. на основание чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив процес при разследване на убийството на баща му, и с което този иск за разликата до пълния предявен размер от 169 800 лв., както и искът за присъждане на имуществени вреди на същото основание в размер на 169 800 лв. са отхвърлени, Апелативен съд – София е приел за установено, че в нощта на 8-ми срещу 9-ти октомври 1998 г. бащата на ищеца К. М. - К. М., на 33 години, е станал жертва на умишлено убийство чрез огнестрелно оръжие. Към датата на смъртта ищецът е бил на три години. По случая е било образувано сл. дело № 323/1999 г. на О. - К. срещу неизвестен извършител, производството по което е било спряно с постановление на наблюдаващия прокурор от 21.02.2000 г., тъй като въпреки положените процесуални усилия от органа по разследване извършителят не е бил открит. През 2011 г. производството е възобновено, като след извършване на различни процесуално-следствени действия през 2012 г. срещу две лица бил внесен обвинителен акт в съда, но наказателното производство, в което ищецът по настоящото дело К. М. е бил конституиран като граждански ищец, приключило окончателно с решение от 28.12.2015 г. на ВКС, с което подсъдимите били оправдани по повдигнатите им обвинения за убийство.

През 2017 г. ищецът предявил срещу Прокуратурата на Р. Б. искове по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от забавено правосъдие, по които с решение от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на ВКС, ІV г. о., на ищеца са присъдени 5000 лв. за неимуществените вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 323/1999 г. на О. К. и н. о.х. д. № 270/2012 г. на Окръжен съд – Кюстендил в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧОС.

След влизане в сила на това решение ищецът М. предявил срещу Прокуратурата на Р. Б. нови два иска за имуществени и неимуществени вреди, които са предмет на настоящото производство, но не за поправяне на вредите от забавено правосъдие, а от липса на справедлив съдебен процес. Въз основа на уточненията на исковата молба с молби от 01.03.2021 г., 31.03.2021 г., тези, направени в първото проведено открито съдебно заседание, както и в становище от 28.03.2022 г. съдът е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, за поправяне на имуществените и неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на неразкриване на извършителя на убийството на баща му. Въззивният съд е посочил, че в хипотезата на чл. 6, § 1 от Конвенцията е уредена правна защита на две самостоятелни субективни права: на справедлив съдебен процес и на приключване на същия в разумен срок, нарушаването на всяко от които може да причини независимо отделни вреди, подлежащи на самостоятелна репарация. Съдът е отграничил претендираните по настоящото дело неимуществени вреди от вредите от забавено правосъдие, за които Прокуратурата вече е била осъдена да заплати на ищеца обезщетение в размер на 5000 лв., както и вредите от самото престъпление, като е подчертал, че вредите, свързани с неразумната продължителност на наказателния процес, както и тези от самото убийство, не са предмет на разглеждане в това производство. По този начин съдът е ограничил източника на задължението от деликта до факта, че извършителят на престъплението е останал неразкрит, но не и със самото престъпление и начина, по който то е било извършено. Поради това отрицателните емоционални преживявания, душевни терзания и чувства, свързани пряко със самото убийство, не са подложени на репарация. Така, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд е счел присъдените 3 000 лв. от първата съдебна инстанция за достатъчни за поправяне на неимуществените вреди от неразкриването на убиеца, респ. от противоправното поведение на ответника, изразяващо се в необезпечаването на разследването с доказателства, необходими за разкриване на извършителя, като е взел предвид в тази връзка, че от събраните гласни доказателства чрез разпитания свидетел не се установяват вреди, надхвърлящи обичайните. По отношение на имуществените вреди съдът е възприел съображенията, изложени от първоинстанционния съд, че пропуснатите ползи от издръжка, която ищецът не е получил поради смъртта на баща си, и за която сума не е осъдил убиеца поради неразкриване на последния, представляват вреди от самото убийство, за които Прокуратурата не следва да отговаря.

При така очертаните решаващи мотиви на въззивния съд атакуваното решение не може да се допусне до касация по поставените от страните въпроси.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираните от касаторите въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване.

Първият процесуален въпрос в изложението към касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. е насочен към активната материално-правна легитимация по иск по чл. 6, § 1 КПЧОС на лице, което не е било страна в наказателното производство. Този въпрос е изцяло неотносим към настоящия случай, предвид приетото в тази връзка от въззивния съд, че ищецът е бил конституиран като граждански ищец в процеса по повдигнатите обвинения за убийството на баща му. Ето защо, този въпрос изобщо не е решен от въззивния съд, вкл. и по начин, противоречащ на съдебната практика на ВКС. Вторият въпрос засяга допустимостта на производството по повторно заведен иск, основан на същите факти и за същото искане, но предявен на различно правно основание от това по вече приключилото дело. И този въпрос не е обуславящ решаваща воля на съда, нито е от значение за изхода на спора. Съдът ясно е отграничил претенцията, предмет на разглеждане в настоящото дело, от неимуществените вреди, причинени на ищеца от прекалената продължителност на процеса, които вече са репарирани, и изрично е отказал да разглежда последиците от забавеното правосъдие. Същевременно, ясно е очертана и разликата в противоправното поведение на ответника, което в случая се изразява в непредприемане на необходимите мерки за попълване на делото с достатъчно и годни доказателства за разкриване на извършителя на убийството на бащата на ищеца. Следователно, нито противоправното поведение на делинквента, нито вредите за пострадалия, нито очертаната причинно-следствена връзка между тях, са идентични между настоящото и вече приключилото производство. Изложеното очертава неотносимостта и на третия въпрос на Прокуратурата, касаещ определяне на обезщетение при нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок (какъвто не е предметът на настоящото производство) и отчитане на вече осъществената компенсация на същите вреди (които в случая са различни). Тъй като тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по спора, те не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението и по въпроса в изложението към касационната жалба на К. К. М. относно присъждане на обезщетение „в изключително нисък размер за преките наследници на убития“. Този въпрос не отговаря на общата селективна предпоставка за допускане до касация, защото въззивният съд ясно е посочил, че Прокуратурата на РБ не дължи поправяне на вредите от самото престъпление, на което основание е отхвърлен и искът за имуществени вреди. Следователно, въпросът не е обуславящ крайните изводи на въззивния съд, който не го е обсъждал в обжалваното решение. Независимо от това, наличието на съдебна практика по въпроса изключва основанието за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в която въпросът е поставен.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано и по втория въпрос на касатора М., тъй като, макар и обусловил крайните решаващи изводи на съда, даденият отговор не противоречи на съдебната практика, установена по приложението на материално-правната норма на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на Върховния касационен съд, според която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът се ръководи от множество обективни критерии и фактори, един от които е степента на икономическо развитие на страната към датата на настъпване на вредоносните последици. Въззивният съд е не се е отклонил от даденото в практиката разрешение, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и прецизно е определил дължимия се в случая размер с оглед всички конкретни обстоятелства и събраните доказателства за вида и характера на вредите, които подлежат за поправяне.

Решението не е и очевидно неправилно. По силата на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК.

С оглед изхода на делото и отхвърлянето на жалбите и на двете страни, сторените от тях разноски в касационното производство следва да останат в тежест на всяка една така, както са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 529 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 734/2023 г. на Апелативен съд – София.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.