ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3032

гр. София, 28.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1060 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 36 от 05.02.2025 г. по в. гр. д. № 542/2024 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 73 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 58/2023 г. на Районен съд – Берковица в частта, с която касаторът е осъден да заплати на М. Р. Х. разликата над сумата от 4499, 05 лв. до сумата от 7911, 55 лв., заявена като частична претенция от общия размер от 15 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени щети на лек автомобил „Ф. П. с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва от 30.01.2023 г. до датата на окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че въззивният съд го е лишил от възможността да докаже възражението си, че е заплатил на ищеца част от претендираното обезщетение /3412, 55 лв./, той като не е приел представеното в производството пред въззивната инстанция писмено доказателство за извършеното плащане – платежно нареждане от 14.07.2022 г. Доколкото в исковата молба се твърди, че претендираното обезщетение не е заплатено от застрахователя, касаторът счита, че ищецът е въвел в заблуждение съда. В касационната жалба се релевира оплакване, че въззивният акт не е надлежно мотивиран, тъй като съдът не е обсъдил доказателствата по делото във връзка с доводите и възраженията на страните. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът твърди в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото „относно признаването на правото на ищеца да получи обезщетение, надвишаващо с една трета имуществените вреди, които са му причинени“, поради което е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения кои от тях кредитира и защо не кредитира други, както и да обсъди наведените от страните релевантни за спора доводи и възражения, като изложи мотиви кои от тях намира за неоснователни и защо?; 2. Задължен ли е въззивният съд при възприета различна правна квалификация на иска от тази с първоинстанционното решение да даде указания за пропуснатите от страните възможности да докажат релевантните факти?; 3. Задължен ли е въззивният съд в решението си да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните доказателства?; 4. Как се разпределя доказателствената тежест по вземането от неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД, когато въззивникът претендира връщане на сума, която е била преведена на въззиваемата?; 5. Налице ли е хипотеза на „неосъществено основание“ по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД в случаите, когато страна по договор за застраховка вече е превела част от сумата, необходима за възстановяване на причинени вреди, но съдебното решение не е съобразено с това?; 6. Дали при констатиране на неправилна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, въззивният съд има право да обезсилва решението му и да връща делото за ново произнасяне или е длъжен, като определи правилната квалификация, сам да се произнесе по съществото на спора?“. Във връзка със задължението на въззивния съд да мотивира съдебния си акт касаторът се позовава на практика на ВКС, на която твърди, че постановеното от окръжния съд решение противоречи: Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о., гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., т. д. № 1245/2013 г., I т. о., т. д. 674/2014 г., II т. о. и т. д. № 1544/2014 г, II т. о.

Ответникът по касация М. Р. Х. е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че установената от първостепенния съд с обжалваното решение фактическа обстановка за наличие на деликт, причинен от водача на застрахования при ответника лек автомобил „Фолксваген голф“ с рег. [рег. номер на МПС] в причинна връзка, с който са настъпили материални щети на стойност 7911,55 лв. на собствения на ищеца лек автомобил „Ф. П. с рег. [рег. номер на МПС] , както и наличието на валидно застрахователно обезщетение не са спорни между страните.

Съобразил е, че въззивните доводи са за неправилност на атакуваното решение на районния съд, тъй като не е отчетено, че на 14.07.2022 г. ответникът като застраховател по заведената от ищеца щета е заплатил застрахователно обезщетение за причинените от процесното ПТП вреди в размер на 3412, 55 лева. Въззивният съд е посочил, че този факт не е обсъждан от първоинстанционния съд, тъй като не е бил въведен от страните в производството – в исковата молба са изложени твърдения за образувана щета през 2020 г. и липса на заплатено застрахователно обезщетение, като на това твърдение ответникът не е противопоставил възражение за извършено от него плащане нито в отговора на исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание, нито в хода на първоинстанционното производство.

Съставът на окръжния съд е отразил в решението си, че за първи път възражение за платено на 14.07.2022 г. застрахователно обезщетение в размер на 3412, 55 лв. от страна на застрахователя е направено с въззивната му жалба. Извършил е преценка, че се касае до възражение, основано на ново обстоятелство, което не е въведено своевременно от ответника в хода на първоинстанционното производство, като във въззивната жалба липсват твърдения във връзка с приложение на предвиденото в чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК изключение, а именно страната да не е имала възможност да узнае за наличието на плащане, евентуално да е била налице обективна пречка да се позове на извършеното плащане в срока за отговор на исковата молба или до приключване съдебното дирене в първата инстанция. Подчертано е, че не са налице и въззивни доводи за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение, което би обосновало приложение на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, като дори не е направено искане за приемане на приложеното към жалбата копие на платежно нареждане. По тези съображения съдът е счел възражението на ответника за погасяване чрез плащане на 14.07.2022 г. /преди подаване на исковата молба/ на спорното обезщетение за преклудирано и неподлежащо на съобразяване от въззивния съд. Липсата на други доводи за неправилност на първоинстанционния акт и изложеното е обосновало потвърждаването на атакуваното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Предвид позоваването от касационния жалбоподател в първата част на изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация във връзка с признатото от съда право на обезщетение трябва да се изтъкне, че съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, който е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото в изложението само е подчертано, че въззивният съд неправилно е игнорирал извършеното от страна на застрахователя плащане на обезщетение по заведената по искането на ищеца щета. Касае се до твърдения за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, които обаче биха съставлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на предпоставките, формиращи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Независимо от това следва да се изтъкне, че в случая касаторът не мотивира в съответствие с изискванията, изяснени в мотивите към т. 4 на цитираното тълкувателно решение, съществуването на визираното допълнително основание за достъп до касация.

Въпросите по т. 1 и т. 3 от изложението на основанията за достъп до касация се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си твърденията и възраженията на страните и всички доказателства по делото. Този въпрос е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въпроса. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които е поставен въпросът, за необсъждане от съда на възражението на застрахователя за нищожност на застрахователния договор поради невъзможен предмет и поради липса на застрахователен интерес от сключването му. В случая следва да бъде съобразено, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която на ищеца на основание чл. 432, ал. 1 КЗ е било присъдено обезщетение за имуществени вреди вследствие ПТП, причинено от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, до сумата от 4499, 05 лв. С оглед формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение за частично уважаване на иска въззивният съд не е могъл да пререшава въпроса относно валидността на застрахователния договор, съответно не е дължал обсъждането му. Що се отнася до твърдяното от касатора игнориране на извършеното от ответника плащане на застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди в размер на 3412, 50 лв. на 14.07.2022 г. /преди датата на подаване на исковата молба, основание за образуване на делото по иска по чл. 432, ал. 1 ГПК/ и на представеното в тази връзка доказателство, то в атакувания акт подробно е мотивирано, че се касае до факт, който е въведен в процеса едва с въззивната жалба, тоест от ответника извън срока за отговор на исковата молба, а по отношение на представеното доказателство за осъществяването му дори не е направено искане за приемането му като доказателство. Доколко тези аргументи на съда съответстват на процесуалните действия на страните по делото и на съдопроизводствените правила е въпрос по правилността на въззивния акт, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба.

Останалите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са включени в предмета на делото и не са значими за изхода на конкретния спор. Доколкото въззивният съд не е извършвал правна квалификация на спорното материално право, различна от тази на първоинстанционния съд /от двете инстанции спорното право е квалифицирано по чл. 432, ал. 1 КЗ/, без значение за конкретното дело са въпросите по т. 2 и т. 6 относно дължимите от въззивния съд процесуални действия при извод, че правната квалификация на предявения иск е неправилна. Що се отнася до останалите въпроси, които касаят претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, то същите не са обсъждани от въззивния съд и не са с обуславящ решаващите му изводи характер именно с оглед извършената правна квалификация на спорното материално право. Що се отнася до тезата на касатора, че в случая с присъждането със съдебното решение на сума, която вече е платена от въззивника ответник, се достига до неоснователно обогатяване на ищеца, то същата не е предмет на настоящия спор, определен от надлежно релевираните в процеса твърдения, възражения и доводи на страните по делото.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд - Монтана.

При този изход на производството по чл. 288 ГПК и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. с ДДС, чието договаряне и извършване се установява от договор за правна помощ и съдействие от 02.05.2025 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36 от 05.02.2025 г. по в. гр. д. № 542/2024 г. на Окръжен съд - Монтана.

ОСЪЖДА „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на М. Р. Х., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] разноски в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.