ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4961
гр. София, 31.10.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. ч. гр. д. № 3659 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Касаторът В. С. Ш., чрез адвокат Д. Г. от САК, обжалва въззивно Определение № 8546 от 30.04.2025 г. по възз. ч.гр. д.№ 3670/2025 г. по описа на СГС, ГО, с което е потвърдено протоколно Определение № 4477 от 27.02.2025 г., постановено по реда на чл. 130 ГПК по гр. д.№ 26890/2024 г. по описа на СРС, 157 с-в.
Касаторът моли да се допусне касационно обжалване на въззивния акт, който да бъде отменен и делото да бъде върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира присъждането на разноски.
В срок е постъпил отговор от ответниците по жалбата Й. С. Г., Т. Н. Т., М. М. Т., Е. М. Т. и В. М. Т., чрез адвокат А. Д. от САК. Оспорват жалбата и считат, че никой от въпросите в изложението не обуславя допускане на обжалването, респ. – че жалбата е неоснователна. Молят да не се допуска касационно обжалване, евентуално – определението да бъде потвърдено. Претендират присъждането на разноски. Заявяват възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:
С потвърденото от въззивния съд протоколно Определение № 4477 от 27.02.2025 г. по гр. д.№ 26890/2024 г. по описа на СРС, 157 с-в, е върната искова молба с вх.№ 154620 от 13.05.2024 г., подадена от В. С. Ш. срещу Й. С. Г. и М. С. Т. (починал в хода на процеса и заместен от неговите наследници по закон Т. Н. Т., М. М. Т., Е. М. Т. и В. М. Т. – преживяла съпруга и деца), с която е предявен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че към момента на обобществяване на имотите, чрез включването им в ТКЗС на с. Бистрица (1948 г.), а именно: 1) Имот № *, представляващ ливада в [населено място], м. К. с площ 1,64 дка, преди внасянето на имота в ТКЗС с площ от 1,8 дка, който имот съгласно действащата кадастрална карта попада в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], площ 893 кв. м. и в ПИ № *** по КККР на [населено място], площ 860 кв. м. (с посочени трайно предназначение на територията, категория на земята и съседи на имотите по КККР); 2) Имот № *, представляващ нива в [населено място], м. К., с площ от 1,505 дка, който съобразно действащата кадастрална карта изцяло попада в ПИ с идентификатор *** в [населено място], в. з. К. дол, площ 1 162 кв. м. (с посочени трайно предназначение на територията, категория на земята и съседи) и 3) Имот № *, представляващ нива в [населено място], м. К., с площ от 1,642 дка, който съобразно действащата кадастрална карта изцяло попада в ПИ с идентификатор *** в [населено място], в. з. К. дол, площ 1 958 кв. м. (с посочени трайно предназначение на територията, категория на земята и съседи), са били съсобствени между общия наследодател на страните Й. Т. и на наследодателя на ответника С. Т., при условията на евентуалност са били съсобствени между наследниците на С. Т. - Й. Т., С. Т. и М. Д., и е прекратено производството по делото.
Въззивният съд е споделил фактическите и правните изводи на първата инстанция, съобразно които установителният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим само когато съществува правен интерес за ищеца за предявяването му, който е обвързан с това да е налице висящо административно производство или възможност то да бъде образувано, включително и след успешно провеждане на иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Ако производството не може да бъде образувано, поради неподаване на заявление или изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ или отхвърляне на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ с влязло в сила съдебно решение, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В настоящия случай, съобразно твърденията на ищеца и представените доказателства, заявление за възстановяване е подадено от един от наследниците на С. Т., а именно С. Т., в негово лично качество, доколкото към момента на внасянето на имотите в ТКЗС, според твърденията на ищеца и доказателства по делото, общият наследодател на страните - С. Т. е бил починал още 1946 г., следователно отчуждени собственици са наследодателя на страните Й. Т. и наследодателя на ответниците С. Т.. При тези факти е отречена възможността да се приеме, че подаденото заявление от С. Т. представлява подадено заявление от името и на наследодателя на страните – Й. Т. с произтичащия от това извод за процесуална недопустимост на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявим от нейни наследници. Съдът се е позовал на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, с което е обосновал решаващ извод, че установителният иск за собственост към минал момент не е допустим, ако ищецът по него не е подал заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок.
В изложението на основанията по чл. 280 ГПК са поставени следните въпроси:
1. „Допустим ли е иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ от останалите наследници, ако заявлението за възстановяване е депозирано от един от наследниците?“ – с довод, че е налице противоречие с т. 3А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, защото съдът не е съобразил, че ако сънаследник е подал заявлението по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, то ползва и останалите сънаследници и не е необходимо останалите сънаследници да подават заявление за същия имот;
2. „Ако в полза на сънаследниците от единия наследник е заявен за възстановяване даден имот, то те трябва ли да предявяват иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ?“ – с довод, че е налице противоречие с т. 3А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК;
3. „Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот?“ – с довод, че е налице противоречие с т. 3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, като СГС дори не е обсъдил нотариалните актове за разпореждане със спорния имот;
4. „Налице ли е правен интерес за ищеца да води иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако след успешното му провеждане той може да инициира административното производство по чл. 14, ал. 1 вр. ал. 7 и ал. 7а ЗСП33?“ – с довод, че е налице противоречие с т. 2 от ТР № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК, с т. 3А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК (че когато в полза на сънаследник е подадено заявление за даден имот, то той може, след успешното упражняване правото на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да инициира административното производство по чл. 14, ал. 1 вр. ал. 7 и ал. 7а ЗСПЗЗ), Решение № 381 от 04.05.2010 г. по гр. д.№ 419/2009 г. на ВКС, І г. о., ГК, Решение № 123 от 12.01.2021 г. по гр. д.№ 4730/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. и Решение № 19 от 15.07.2019 г. по гр. д.№ 1620/2018 г. на ВКС, ІІ г. о.;
5. „Допустим ли е иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако общият наследодател на страните е починал преди колективизацията (1948 г.)?“ - с довод, че е налице противоречие с Решение № 258 от 11.07.2012 г. по гр. д.№ 906/2011 г. на ВКС, ІІ г. о.;
6. „Следва ли сънаследникът лично да е подал заявление за възстановяване на имот, за да възникне за него правото на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и съответно да е налице интерес от водене на такъв иск, ако той лично не е претендирал имота?“ - с довод, че е налице противоречие с Решение № 35 от 21.03.2011 г. по гр. д.№ 1052/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.;
7. „Ако един сънаследник изготви опис-декларация и внесе имот в ТКЗС, то този факт лишава ли останалите сънаследници от собственост?“ - с довод, че е налице противоречие с Решение № 258 от 11.07.2012 г. по гр. д.№ 906/2011 г. на ВКС, Решение № 100 от 23.07.2010 по гр. д.№ 3426/2008 г. на ВКС, IV г. о. и Определение № 646 от 28.06.2011 г. по гр. д.№ 909/2010 г. на ВКС, I г. о.
Касаторът поддържа, че е налице и основание за допускане до касационна проверка по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с довод, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като „делото е образувано по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а в мотивите се излагат и обсъждат обстоятелства на иска по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, какъвто иск не е предявяван“.
Не е налице основание за допускане на обжалването.
Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, при вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен, недопустим или при негова очевидна неправилност, обжалването се допуска независимо от наличието или отсъствието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Довод за вероятна нищожност не е заявен и данните по делото не повдигат съмнение за наличие на такъв порок. Обжалваното определение не е и процесуално недопустимо. Същото е постановено в отговор на надлежно сезиране с частна жалба срещу подлежащо на въззивно обжалване първоинстанционно определение, като произнасянето е в рамките на сезирането. В мотивната част на определението са изложени съображения досежно процесуалната допустимост на предявения пред СРС иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като преценката за недопустимост не е аргументирана с разсъждения, относими към производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ по обжалване на индивидуалния административен акт по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради което не е налице нито вероятна недопустимост, нито очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Изследвайки наличие на предпоставки в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, съставът на ВКС констатира, че въпрос № 3 е поставен без всякаква връзка с обстоятелствата по делото и в този смисъл не обективира общо основание за допускане на обжалването. Предявеният от касатора иск не е за защита на притежавано от него право на собственост в качеството му на действителен собственик, чието право да е смутено/отречено от извършено от ответниците разпоредително действие по смисъла на разясненията, направени с т. 3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК. За процесуалната допустимост на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е ирелевантно какви действия с имота – както фактически, така и правни, са извършвали ответниците, легитимиращи се с позитивен акт по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради което СГС не е имал задължение да обсъжда нотариалните актове за разпореждане със спорните имоти.
Не е обсъждан от въззивния съд и съответно без обуславящо значение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е и въпрос № 7.
Останалите формулирани питания почиват на предпоставеното от касатора обстоятелство, че подаденото от С. С. Т. заявление ползва и касатора по силата на чл. 14, ал. 1 ППЗСПЗЗ, доколкото е подадено за възстановяване на земи, приживе притежавани от бащата на заявителя С. З. Т.. Същевременно, изложението в обстоятелствената част на исковата молба налага несъмнен извод, че касаторът не се намира в родствена връзка по произход със С. З. Т., доколкото бащата на касатора - С. М. Ш., е едноутробен брат със С. С. Т., а техен общ родител е майка им Й. Г. Т.. В исковата молба също е посочено, че оставеното от починалия през 1946 г. С. З. Т. наследство е поделено през 1947 г., като Й. Г. Т. и С. С. Т. са получили общ дял, а правата си касаторът черпи от смъртта на Й. Г. Т., с откриването на чието наследство на 10.10.1970 г. за касатора като неин внук възниква правото да получи дял от полученото при делбата от 1947 г.
При тези факти се налага извод, че разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ППЗСПЗЗ би представлявала правно основание за разпростиране действието на подаденото от С. С. Т. заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ и по отношение на касатора, ако в него бе посочено, че се претендира реституция от заявителя в качеството му на наследник на Й. Г. Т.. Заявление с подобно съдържание категорично не е подавано. Безспорно е също, че не е проведен и иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ от касатора или друг от наследниците на Й. Г. Т. преди изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в § 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр. 13 от 2007 г.), т. е. до 12.05.2007 г. При тези обстоятелства обоснован се явява изводът на СГС, че правото на ищеца да иска от органа по поземлената собственост издаване на решение за възстановяване на собствеността в негова полза е погасено. Това от своя страна обосновава извод, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустим. Изложеното сочи на пълно съответствие между произнасянето на СГС и задължителната практика, обективирана с т. 3А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, респ. отсъствие както на общата, така и на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси №№ 1, 2, 4, 5 и 6.
Независимо от настоящото произнасяне, разноски не следва да се присъждат на ответниците по жалбата, тъй като не са представили доказателства да са направили такива за защитата пред ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 8546 от 30.04.2025 г. по възз. ч.гр. д.№ 3670/2025 г. по описа на СГС, ГО.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на разноски за защитата пред ВКС в полза на Й. С. Г., Т. Н. Т., М. М. Т., Е. М. Т. и В. М. Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: