ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3078гр. София, 03.11.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на …. през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1107 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Рут Д. (Д.) Туфано – Х., гражданин на САЩ, представлявавана от адв. Д. М., срещу решение № 1296 от 11.12.2024г. по гр. д. № 1718/2024г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 260099 от 08.02.2024г. по гр. д. № 7725/2018г. на Софийски градски съд, е отхвърлен искът с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, предявен от Рут Д. (Д.) Туфано – Х. срещу „Застрахователна компания Олимпик“ АД, Р. К. чрез „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ, за сумата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП на 11.07.2013г., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2013г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определен на 30 000 лв. Счита, че не е съобразен критерият за справедливост, тъй като решаващият съд не е взел предвид всички релевантни факти и обстоятелства, а именно видът и тежестта на получените травми, техният постоянен и траен характер, липсата на възможност за възстановяване, възрастта на пострадалата, дългия период на болки и страдание, както и физическите и психическите последици от увреждането. Навежда доводи, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в кредитиране на първоначалните показания на свидетелката М. Н., както и липсата на обсъждане на повторния разпит, при който е споделила непосредствените си наблюдения от лятото на 2023г. относно начина, по който ищцата е принудена да използва основно лявата си ръка, затрудненията и храненето, съпроводено с усилия. Твърди, че в настоящия случай размерът на обезщетението е следвало да бъде определен към момента на постановяване на съдебния акт с оглед на пълната компенсация на вредите, а не към момента на деликта през 2013г. и с оглед съществуващите към тази година социално-икономически условия. Излага аргументи, че не е съобразена икономическата конюнктура и инфлационните индекси. Навежда доводи и че с оглед производството по принудителна ликвидация/несъстоятелност на ответното дружество обезщетенията, за които има присъдена законна лихва, се изплащат от Кипърския гаранционен фонд единствено до размера на главницата.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти и обстоятелства, релевантни за формиране на критерия за справедливост, като ги анализира и посочи значението им за увеличаването, съответно намаляването на присъдения размер, включително да отчете вида и характера на претърпените от увреденото лице болки и страдания, трайните увреждания на здравето му, както и произтичащите за него негативни последици. Твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 186 от 14.02.2017г. по т. д. № 1501/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 99 от 08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с конкретната икономическа обстановка в страната, включително размера на инфлацията и нормативно определените лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и следва ли да вземе предвид минималната работна заплата към датата на ПТП, за да определи размера на обезщетението? Поддържа, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 104 от 05.07.2022г. по гр. д. № 2467/2021г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 390 от 08.01.2013г. по гр. д. № 920/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 233 от 20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 103 от 09.11.2020г. по т. д. № 2546/2019г. на ВКС, ТК, II т. о.

3. Относно задължението на въззивния съд по чл. 236, ал. 2 ГПК да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, относими към фактите от значение за разрешаване на правния спор. Счита, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 50250 от 17.01.2023г. по гр. д. № 667/2022г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 548 от 06.12.2010г. по гр. д. № 1119/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г. о.

Ответникът „Застрахователна компания Олимпик“ АД, Р. К. чрез „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ, не представя отговор на касационната жалба.

Ответникът по касация Г. Д. А. не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 11.07.2013г. е настъпило ПТП, причинено при независимо съизвършителство от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. Позовал се е на задължителната сила на присъдата на основание чл. 300 ГПК. Констатирал е, че ищцата е получила фрактура на дясна мишнична кост и счупване на две ребра в долната част на гръдния кош, в областта на ребрената дъга. Позовал се е на СМЕ, съгласно която функциите на ръката не се използват в нормален обем и това създава ежедневни трудности на ищцата, която живее сама. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни оплакванията на въззивния жалбоподател, че лошото функционално състояние на крайника се дължи на допълнителни падания, които са отразени в документи по анамнестични данни, без да има яснота каква е фактологията около тези инциденти, действително ли при тях е засегната и увредена дясната ръка и в каква степен. Критично е преценил свидетелските показания на свидетелката М. Н., тъй като не е посочила, че общува често с ищцата, живееща в САЩ, и е изтъкнал, че възприятията на свидетелката са опосредени от разказ на самата ищца. Отчел е, че травмите са в две зони на тялото, но не са създали опасност за живота, лечението е било без оперативни интервенции, без поставяне на гипсова имобилизация, но с траен ефект на слабост и намален обем на функционалността на дясната ръка. Решаващият съд е приел за безспорно, че ищцата е преживяла и силен емоционален и психически стрес, тъй като е пътувала във връзка с щастливо събитие, а е претърпяла трагичен инцидент в чужда държава. Апелативният съд е отчел обществено икономическите условия към момента на инцидента (2013г.), минималната работна заплата, възлизаща на 310 лв., обичайната практика на съдилищата по подобен род дела, както и възрастта на пострадалата. Отхвърлил е възражението на последната, че съдът следва да отчете инфлационните процеси и да съобрази факта, че конкретният застраховател поради несъстоятелността си не изплаща лихви. Изтъкнал е, че обезщетенията се определят към момента на реализирането на деликта (2013г.) и съществуващите към него социално-икономически условия, а постъпили впоследствие изменения могат да бъдат компенсирани само с начисляването на законна лихва.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В изложението са поставени материалноправни въпроси, свързани с критериите за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които са релевантни за изхода делото, но по отношение на тях не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В създадената по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика, в това число и сочената от касатора – решение № 186 от 14.02.2017г. по т. д. № 1501/2015г. по описа на ВКС, II т. о, решение № 103 от 09.11.2020г. по т. д. № 2546/2019г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г., ТК, ІІ т. о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 177 от 27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 31 от 25.03.2014г. по т. д. № 1203/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 73 от 27.05.2014г. по т. д. № 3343/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изходи от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, в това число претърпените от ищцата увреждания, проведеното лечение, периода на търпените болки и страдания, прогнозата за оздравяване, датата на настъпване на увреждането и възрастта на ищцата към този момент (62г.), минималната работната заплата за страната към 2013г., социално-икономически условия към този момент, и е определил обезщетение в размер на 30 000 лв. Противно на твърдението в касационната жалба и изложението, при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид, че е останал траен ефект на слабост и намален обем на функционалността на дясната ръка, чиито функции не се използват в нормален обем, което създава ежедневни трудности на ищцата, живееща сама. С оглед на това въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният от касатора трети процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доводи и оплаквания, в т. ч. и изрично посочените в изложението към поставения въпрос, отнасящи се до свидетелските показания на свидетелката М. Н.. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, са резултат от самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, както и следствие от обсъждане на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения. Обстоятелството, че въззивният съд не е споделил тезата на касатора, не е основание да се приеме, че е налице твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС. Поради това настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството на касатора не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1296 от 11.12.2024г. по гр. д. № 1718/2024г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: