ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5052

гр. София, 05.11.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 4561/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Ф. Р., А. Д. и Н. Д., и тримата със съдебен адрес в [населено място], срещу въззивно решение № 93 от 12.07.2024 г. по в. гр. д. № 89/2024 г. на Кърджалийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 466 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 152/2022 г. на Кърджалийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против С. Ф. Х. искове по чл. 108 ЗС за признаване на установено, че С. Ф. Р. е собственик на 5/8 ид. части, а А. Д. и Н. Д. са собственици на по 1/8 ид. част от следните сгради, находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по КККР, с адрес [населено място], махала „С.“, общ. К., а именно: сграда с идентификатор **** със застроена площ от 134 кв. м, брой етажи: 2, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна; сграда с идентификатор **** със застроена площ от 44 кв. м, брой етажи: 1, с предназначение: друг вид сграда за обитаване; сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 38 кв. м, брой етажи: 1, с предназначение: селскостопанска сграда, както и за осъждане на ответника да им предаде владението върху съответните идеални части.

Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са наследници по закон /преживяла съпруга и деца/ на Ф. Д., починал на 15.06.2021 г., който от 04.05.1977 г. – момента на изселването му в Р. Т. до възстановяване на българското му гражданство на 12.03.2021 г. не е бил български гражданин. С нот. акт № 69/16.08.2019 г. ответникът С. Х. е признат за собственик на процесните сгради на основание давностно владение, които представляват търпими строежи и не подлежат на премахване. В декларация от 21.01.2019 г., подписана от Ф. Д. и Р. С. Р. (майка на ответника С. Х.), е посочено, че деклараторите са живели дълги години на семейни начала и са построили през 1990 г. двуетажна масивна жилищна сграда и стопанска постройка /не посочват процесната лятна кухня/, в която живели и в която къща се родил ответникът през 1994 г. В декларацията също е посочено, че и двамата вече не живеят в имотите, а в тях живее само синът им С. Х., който е довършил изцяло сградите, ползва и стопанисва имотите, и че изразяват съгласие за своя сметка той да проведе процедура и установи правото си на собственост. Анализирайки показанията на разпитаните по искане и на двете страни свидетели, съдът е приел, че наследодателят Ф. Д. се е върнал от Р. Т. в Р. Б. около 1990 г., а по-късно е заживял в страната на семейни начала с майката на ответника, с която започнали да строят къща с нейни средства. По делото не е установен точният момент на завършване на строежа на къщата, тъй като според свидетелските показания същата не е била завършена в периода 1993 г. – 1995 г., като през 1995 г. не е бил довършен вторият етаж, а в представените по делото удостоверения за търпимост, издадени от община Кърджали, е посочено, че сградите са били изградени през 1990 г.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че в периода от 1990 г., когато е започнал строежът на жилищната сграда и стопанската постройка, без лятната кухня, която за първи път се посочва в удостоверенията за търпимост на имотите от 02.05.2019 г., до 21.07.2000 г., съгласно действалата редакция на чл. 29, ал. 1 ЗС наследодателят Ф. Д. като чужденец, при отсъствие на изрично разрешение от министъра на финансите, не е могъл и не е придобил право на собственост върху процесните сгради. Въззивният съд е приел, че наследодателят на страните не e придобил собствеността на процесните имоти и на основание давностно владение, осъществено и в периода от 21.07.2000 г. и до 21.01.2019 г., тъй като от свидетелските показания е установено, че къщата е построена от Р. Р., а Ф. Д. не е афиширал своене на имота за себе си. Също така е посочено, че за спорния период от 21.07.2000 г. до 21.01.2019 г. за наследодателя на ищците не е изтекъл непрекъснатия законов десетгодишен давностен срок, годен да го направи едноличен собственик на спорните имоти, тъй като в периода 2009 г.-2012 г. е бил на лечение в [населено място], а в периода 2015 г.-2016 г. е бил екстрадиран в Р. Т. и придобивната давност е била прекъсната. От друга страна от свидетелските показания е установено, че навършилият през м. януари 2012 г. пълнолетие ответник С. Х. е започнал да свои процесните имоти като е довършил втория етаж на жилищната сграда, лятната кухня, направил е ремонт и е сменил дограмата на жилищната сграда с пари, давани от майка му. С оглед на това съдът е обосновал извода, че по делото не е установено наследодателят на страните да е владял непрекъснато и своил единствено за себе си процесните имоти в продължение на десет години, поради което е приел предявените искове за неоснователни.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Приема ли се за български гражданин лице, което притежава валидни български документи за самоличност, издавани на български граждани в периода, през който ги притежава, и може ли това лице, което притежава валидни български документи за самоличност, издавани на български граждани, да придобие право на собственост върху сгради в Р. Б. на основание изтекла придобивна давност – десетгодишна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, и тече ли такава, при наличието на документ, издаден от Министерството на правосъдието, в който няма данни, че същото това лице е български гражданин в периода, през който притежава валидни български документи за самоличност, издавани на български граждани при действието на чл. 29, ал. 3 ЗС в редакция ДВ, бр. 33/19.04.1996 г. (в този смисъл е и разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗС в редакция ДВ, бр. 31/1990 г. ) в периода, през който това лице притежава валидни български документи за самоличност, издавани на български граждани, и необходимо ли е разрешение от министъра на финансите по чл. 29, ал. 3 ЗС в този случай; 2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 3. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите и писмените доказателства. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по жалбата С. Ф. Х. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и е по съществото на спора и, с оглед посочените по-горе съображения на въззивния съд за отхвърлянето на иска, сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.

По отношение на поставените свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касаторите казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение.

В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Събраните по делото писмени доказателства и свидетелските показания са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на установените от тях факти въззивният съд е приел, че по делото не е установено наследодателят на страните да е придобил собствеността на процесните имоти на основание осъществено от него давностно владение. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационното жалба.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно.

Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Разноски в полза на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са направени от него.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 93 от 12.07.2024 г. по в. гр. д. № 89/2024 г. на Кърджалийския окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: