ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1230

гр. София, 28.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

като разгледа докладваното от М. Б. Ч. касационно търговско дело № 20268003900831 по описа за 2026 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 вр. чл. 396 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. С. Д., чрез адв. Н. Д. и адв. Г. Р. против определение № 164/07.04.2026 г. по в. т.д. № 21/2026 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата й за допускане на обезпечение на предявения от нея срещу ЗАД “ДаллБогг: ЖИ.т и Здраве” АД иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, причинено от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, до размер на 51 129 евро, ведно със законна лихва от уведомяване на застрахователя.

С частната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на определението на апелативния съд и се иска неговата отмяна. Развиват се подробни аргументи за наличието на обезпечителна нужда от исканото обезпечение предвид наложеното административно ограничение на дейността на застрахователното дружество, с което, според частната жалбоподателка, се препятства генерирането на приходи от застрахователна дейност по нови застрахователи полици. Поддържа се, че от значение е и цялостното поведение на застрахователното дружество, което е отказало плащане на обезщетение в проведеното извънсъдебно производство по чл. 380 КЗ, както и евентуалните му действия по провизиране на техническите му резерви. Счита се, че това обосновава в достатъчна степен интерес от налагане на мярка - запор на банкови сметки на ответника в “У. Б. АД, като подходящ способ за защита на съдебно предявеното вземане.

Препис от частната жалба не се връчва на ответната страна при обжалването на определението, с което е отказано обезпечение на иска (чл. 396, ал. 2, изр. 2 ГПК).

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. В обжалваното определение апелативният съд, сезиран в хода на въззивното производство с искане на ищцата по чл. 389 ГПК, е приел, че наличието на постановен, макар и още нестабилен осъдителен акт в първата инстанция, в достатъчна степен обосновава вероятната основателност на претенцията на кредитора и очакваното право на принудително изпълнение поне в този размер на дълга. Посочил е, че по отношение на увредените лица, ползващи се от задължителната застраховка, са създадени нарочни нормативни гаранции, въведени в КЗ съответни на Директива 2009/138/ЕО и Директива 2009/103/ЕО, с цел осигуряване защита на интересите на ползвателите на застрахователни услуги при задължително застраховане.

Създадените нормативни гаранции за платежоспособност на застрахователните дружества, нормативните изисквания за поддържане на съответните технически резерви в размер на задълженията към титулярите на полици и бенефициерите по застрахователни договори, задълженията за застрахователите да разполагат с достатъчно собствени средства, които да покриват капиталовото изискване за платежоспособност и минималното капиталово изискване, наред с предвидения надзор за наличието на предпоставките чрез Комисията за финансов надзор, изключват извод за обезпечителна нужда спрямо застраховател, чийто лиценз все още не е отнет.

Преценил е, че предприетите предварителни защитни мерки от надзорния орган действително индикират, че компетентната администрация е установила определени нарушения на задълженията на поднадзорното лице, но дори и при неблагоприятно развитие на санкциите срещу длъжника застраховател, и в тази хипотеза нормативната рамка предвижда специални възможности за защита на кредиторите – ползващите се от застраховка пострадали лица (чл. 519, ал. 1, т. 3 и чл. 565, ал. 2, т. 1 КЗ - функция на специализирания Гаранционен фонд като гарант - краен платец на вземанията на увредените лица за обезщетения по такива застраховки, сключени от застраховател със седалище в Р. Б. . Счел е, че тази допълнителна гаранция, наред с предвидените способи за набиране и поддържане на целевия Обезпечителен фонд (чл. 563 КЗ) изключват застрашаването на интересите на пострадалите лица като специално защитени кредитори на застрахователите, дори и в случаите не на потенциална, но и на реално настъпила неплатежоспособност или недостатъчност на техническите резерви. При тези предварителни бележки съставът на апелативния съд е намерил, че в конкретно описаната от молителя фактическа хипотеза на възпрепятствано получаване на премийни приходи от нови договори, интересите на ищцата като кредитор с гарантирано от Обезпечителния фонд вземане са достатъчно защитени и презумпцията за обезпечителната нужда по конкретната претенция е опровергана. Поради това апелативният съд е отхвърлил искането.

Настоящият състав намира обжалваното определение за правилно.

Обезпечението на иска цели защита на спорното материално право, докато трае висящността на процеса. Доколкото към датата на произнасяне на настоящия състав няма данни за обявяване по реда на чл. 235, ал. 5 ГПК на въззивно решение, подлежащо на принудително изпълнение, искането по чл. 389 ГПК се явява допустимо.

Въз основа на твърденията в приложената в електронното дело искова молба и представената към нея извънсъдебна претенция пред застрахователя по чл. 380 КЗ, може да се направи извод за допустимост на предявения от В. С. Д. против ЗАД “ДаллБогг: ЖИ.т и Здраве” АД осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезвреда на претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 28.03.2024 г. Следва да бъдат споделени изводите на апелативния съд за вероятна основателност на иска до частично уважения размер с първоинстанционното решение по делото, невлязло в сила.

Изложените от частната жалбоподателка доводи за наличие на обезпечителна нужда от допускане на обезпечението са неоснователни.

Независимо от твърдените административни мерки за ограничаване дейността на застрахователното дружество ответник, интересът на пострадалата ищца – ползващо се лице по задължителна застраховка “Гражданска отговорност”, не може да се приеме за застрашен.

Както е прието в множество съдебни актове на ВКС (определение № 242/22.05.2018 г. по ч. т.д. № 1234/2018 г. на ВКС, I т. о., определение № 371/01.08.2018 г. по ч. т.д. № 1703/2018 г. на ВКС, I т. о., определение № 565/09.10.2017 г. по ч. т.д. № 2330/2017 г. на ВКС, II т. о., др.), в областта на застраховането, в частност задължителното застраховане на гражданската отговорност на автомобилистите, действат специални нормативно уредени правила, с които се гарантират правата на увредените лица бенефициери по застрахователни договори, какъвто е и разглежданият случай. Законодателят е предвидил завишени изисквания към застрахователните дружества, спрямо останалите търговци, за да се обезпечи възможността за изпълнение на задълженията им по застрахователните полици, вкл. относно лицензирането на дейността по застраховане и презастраховане, поддържането на технически резерви, разполагането с достатъчно собствени средства, тяхната платежоспособност – чл. 28 и сл., чл. 86 и сл., чл. 154, чл. 164 и сл. КЗ. Спрямо тях се осъществява предвиденият в КЗ нарочен контрол от страна на Комисията за финансов надзор (чл. 7 КЗ). В Глава 52 от кодекса са разписани гаранции, осигуряващи изплащането от нарочно създаден Обезпечителен фонд на вземанията на увредените лица по сключени в страната застраховки “Гражданска отговорност” при отнемане на лиценз, ликвидация или несъстоятелност на застраховател. Това изключва извод за наличие на твърдяната от ищцата обезпечителна нужда от допускане на обезпечението на иска по реда на чл. 389 ГПК. Не може да се изведе обосновка за такава и от соченото в частната жалба поведение на застрахователното дружество, изразяващо се в отказ да заплати доброволно обезщетение по заявената извънсъдебна претенция. В разрез с доводите на частната жалбоподателка по делото са представени писмени доказателства (към въззивната жалба на застрахователя), установяващиа извършени изплащането от застрахователя на присъдените суми по първоинстанционното решение в необжалваната му част (на 14.08.2025 г. – 35 203,76 лева и съответно 4 699,68 лева), което също опровергава обезпечителната нужда на ищцата.

Ето защо, при констатацията за липса на една от задължителните предпоставки по чл. 391, ал. 1 ГПК за допускане обезпечение на предявения осъдителен иск, частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 164/07.04.2026 г. по в. т.д. № 21/2026 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.