ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1220
Гр. София, 28.04.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на първи април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 236 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на страните.
Ищецът, Д. Х. К., обжалва решение № 146 от 04.08.2025 г. по гр. д. 196/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 135 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 812/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдената сума от 120 000 лв. до предявения размер от 250 000 лв. - претендирано обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния баща Х. М. К., починал на 23.10.2021 г., вследствие на настъпило застрахователно събитие – ПТП на 18.09.2021 г. на път II-79 между разклона А. мост и [населено място], от водача на лек автомобил „Т. Р. 4“ с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва върху претендираната сума от 21.02.2024 г. (датата на уведомяване на ответника) до окончателното изплащане на задължението, и съответно са присъдени разноски по делото. Поддържа, че решението в тази част е неправилно предвид постановяването му при неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че въззивният съд не е определил дължимото обезщетение при спазване на застъпения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, включително не е съобразил релевантните и доказани обстоятелства относно търпените от нея страдания и установените в законна лимити на застрахователните обезщетения. Счита, че неправилно въззивният съд не е съобразил инфлационните процеси в страната при определяне на размера на справедливото обезщетение. Моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен за пълния предявен размер.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Как се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди на дете в ранна възраст, преживяло загуба на родител?
2. Допустимо ли е съдът да намалява размера на дължимото обезщетение на малолетно дете за смъртта на родител поради липса на съвместно домакинство между тях?
3. Следва ли съдът при определяне на обезщетение за неимуществени вреди да отчита обществено – икономическата конюнктура (вкл. инфлационния индекс) и нормативно установените лимити на застрахователната отговорност?
4. Длъжен ли е съдът да извърши цялостна и съвкупна преценка на всички доказателствата и на личността на пострадалото дете (неговата възраст, семейна среда, емоционално състояние), обосновавайки ясно критерия „справедливост“ при определяне на размера на обезщетението?
В указания срок не е депозиран писмен отговор на касационната жалба на ищеца от ответника „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД.
Ответникът, „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, обжалва решение № 146 от 04.08.2025 г. по гр. д. 196/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 135 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 812/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е уважен предявеният от Д. Х. К. срещу него иск по чл. 432, ал. 1 КЗ над размера от 80 000 лв. до сумата 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния баща Х. М. К., починал на 23.10.2021 г., вследствие на настъпило застрахователно събитие – ПТП на 18.09.2021 г. на път II-79 между разклона А. мост и [населено място], от водача на лек автомобил „Т. Р. 4“ с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва върху претендираната сума от 21.02.2024 г. (датата на уведомяване на ответника) до окончателното изплащане на задължението, и съответно са присъдени разноски по делото. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва определения размер на обезщетението като прекомерен и несъответен на принципа на справедливост. Изтъква, че същият не съответства на установените по делото обстоятелства, че ищецът не е поддържал никакви отношения с починалия родител, който е имал друго семейство и е живеел в друго населено място, както и не държи сметка за икономическата конюнктура в страната. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е изложил свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и посочи кои правнорелевантни факти намира за установени от кои доказателства и кои остават недоказани. По тези доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната част и искът отхвърлен.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:
1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя?
2. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетението от 120 000 лв. в полза на Д. Х. К., въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да определи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към който да приложи относимите материалноправни норми?
С депозиран в срок писмен отговор ищецът, Д. Х. К., оспорва касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната от ответника част.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че застрахователят - ответник не оспорва основанията за ангажиране на гаранционно – обезпечителната му отговорност за чужди противоправни действия, доколкото необжалвано от него първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е уважена в размер на сумата 80 000 лв., респективно за безспорно между страните е намерил осъществяването в пълнота и кумулативна даденост на реквизитите от фактическия състав на предявения иск по чл. 432 КЗ. Посочил е, че спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху справедливия размер на обезвредата и наличието на съпричиняващо поведение на пострадалия спрямо собственото му увреждане - основание за намаление на обезщетението.
Изтъкнал е, че за да формира извод относно размера на дължимото обезщетение, е необходимо да вземе предвид възрастта на починалия; общественото му положение; отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди; начина на извършване на противоправното деяние – механизма на увреждането; естеството и интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания; прогнозата за възстановяване. Съобразил е, че тези критерии, въведени със задължителните указания, дадени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, се допълват от изискването обезщетението, като проявление на общественото разбиране за справедливост – чл. 52 ЗЗД, да държи сметка и за обществено -икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането, ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.
Отчел е, че към датата на деликта загиналият е бил на възраст 27 г., а ищецът - на 5 г. Съобразил е, че от данните по делото се установява, че на 18.09.2021 г. около 16.40 ч. на път II-79, между разклона „А. мост“ и [населено място], е настъпило пътно - транспортно произшествие, при което водачът на лек автомобил „Т. Р. 4“ с регистрационен [рег. номер на МПС] , С. Д. Ц., е нарушил правилата за движение по пътищата и при неправилно извършване на маневра изпреварване е блъснал лек автомобил „К. Рио 1.3“, с регистрационен № А 6 3861 КВ, управляван от И. Н. П., и лек автомобил „Мерцедес Ц 220“ с регистрационен [рег. номер на МПС] , управляван от Ж. С. С.. Посочил е, че в резултат на произшествието е причинена смъртта на бащата на ищеца - Х. М. К., пътник в автомобила, управляван от Ц.. Допълнил е, че този механизъм на пътния инцидент следва да се приеме за установен предвид задължителната сила на присъда № 12/6.03.2023 г. на Окръжен съд - Бургас, постановена по н. о. х. д. № 942/2022 г., обвързваща гражданския съд, сезиран с иск за гражданскоправните последиците от деянието по силата на чл. 300 ГПК. Счел е, че от приетото по делото удостоверение за раждане се установява, че ищецът е рождена дъщеря на починалия при пътния инцидент. Кредитирал е показанията на свидетеля Г. М. и намерил, че от същите се установява, че три години преди датата на смъртта на бащата родителите на ищеца са се разделили, като тя е останала да живее при майка си и дядо си по бащина линия, а баща й е напуснал семейното жилище, както и населеното място, което са обитавали, създавайки ново семейство. Посочил е, че свидетелят е дал показания, че през времето, когато са живеели заедно, бащата е полагал грижи за детето си, както и финансово е подпомагал домакинството; след раздялата общуването между баща и дъщеря се е осъществявало посредством онлайн платформа и при посещения на бащата в населеното място, където детето живее с майка си. Съобразил е установената от показанията на свидетеля значима промяна в душевния интегритет на ищеца, провокирана от безвъзвратната загуба, намерила израз в продължително скърбене и силно емоционално разстройство. Подчертал е, че за детето лишаването от родител в ранна детска възраст следва да се окачестви като тежка емоционална травма и увреждане със значим занапред отзвук; загубена е бащинската фигура, значима за формирането на личност; не ще може да разчита на бащина подкрепа; да изгради съдържателна връзка с родителя си, като основа за стабилно и емоционално наситено общуване. Съдът е отбелязал и че считано от 2018 г. и към момента на увреждането, лимитът на отговорността на застрахователя е увеличен от 10 000 000 лв. на 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Допълнил е, че не следва да се пренебрегва и фактът, че от двегодишната възраст на детето бащата е престанал да бъде част от непосредствено близкия му семеен кръг, поради напускане на семейното жилище и създаване на ново семейство. Изтъкнал е и положителната за ищеца перспектива за възстановяване от психическата травма в подкрепящата среда на другия родител – нейната майка, и близките от семейството. Обобщил е, че при съобразяване на всички релевантни обстоятелства намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените вреди е в размер на сумата от 120 000 лв. В отговор на доводите по жалбата на ищеца е добавил, че посоченият размер на обезщетението за морални вреди съответства както на общественото разбиране за справедливост на съответния етап на развитието на обществото, обусловено и от икономическата конюнктура в страната за респективния период, изразено и чрез произнасяния по аналогични случаи, така и на възприетия от ЕСПЧ подход за определяне на обезщетението при отчитане стандарта на живот в съответната държава – членка. Изтъкнал е, че е константна съдебната практика и че размерът на обезщетението се определя и преценява към момента на извършване на увреждащото въздействие и е съобразен с настъпилите вреди и прогноза за възстановяване, а инфлационните процеси за времето от увреждането до присъждане на обезщетението не оказват влияние и не следва да се отчитат.
Въззивният съд е намерил за неоснователно въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, изразяващо се в нарушение на правилата за движение по пътищата, поради неупотребата на предпазен колан към момента на инцидента, като е кредитирал депозираните заключения на вещи лица по съдебна автотехническа експертиза – д-р и.. Ю. П., и медицинска експертиза – д-р Б. М., съобразно които предвид механизма на пътния инцидент и при правилно поставен обезопасителен колан произтеклите увреждания не биха били предотвратени, тъй като не би бил избегнат контактът със страничната дясна конзола на автомобила, с предната конзола, с тавана и дясната врата при наблюдаваните деформации по автомобила с навлизане навътре към купето на метални части от конструкцията, точно на мястото, където се е намирал починалият пътник.
По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.
Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на страните.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставените от касатора – ищец въпроси и първият поставен от касатора – ответник въпрос касаят критериите за определяне на справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение.
По въпросите е налице задължителна съдебна практика по ППВС № 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др.
Съобразно даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при смърт са възрастта на починалия, общественото му положение, възрастта на претендиращите обезщетение роднини, както и особеностите на техните отношения. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура към датата на настъпване на вредите.
Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с възрастта на починалия, общественото му положение, възрастта на претендиращата обезщетение дъщеря, както и особеностите на техните отношения – взаимопомощ, обич, полагани грижи, търпените от нея страдания от загубата му. Взел е предвид и момента на настъпване на ПТП и е отчел социално-икономическото състояние в страната и установените застрахователни лимити. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Вторият формулиран от касатора – ответник въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е обсъдил събраните доказателства по делото, изложил е подробни мотиви по всички доводи на страните, включително защо приема определеният от него размер на дължимото обезщетение за справедлив и защо не намира, че пострадалият е допринесъл настъпването на вредоносния резултат, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.
Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на страните.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 146 от 04.08.2025 г. по гр. д. 196/2025 г. по описа на Апелативен съд - Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.