ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3148

София, 10.11.2025г.

Върховен касационен съд - Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:Председател: Елеонора Чаначева

Членове:Васил Христакиев

Елена Арнаучковаслед като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т. д.№ 973 по описа на ВКС за 2025г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Ю. Б. АД, [населено място], универсален правоприемник на „Б. П. Б. АД, чрез адв. Д. Д. от САК, срещу решение № 1292 от 10.12.2024г. по възз. гр. д.№ 3154/2023г. на САС. С него, след частична отмяна на решение от 06.04.2023г. по гр. д.№ 7463/2018г. на СГС в обжалваната от ответниците осъдителна част, са отхвърлени предявените от „Ю. Б. АД, [населено място], против Т. К. В., Н. К. К., Ж. Я. К. и К. Н. К. осъдителни искове за произтичащите от договор за жилищен кредит № 5111/R/29.01.2008г. вземания за главница в размер на 106 478.47 евро, възнаградителна лихва в размер на 3239.04 евро, наказателна лихва в размер на 90.51 евро, договорни месечни такси в размер на 503.55 евро и нотариални такси в размер на 897.49лв., ведно със законната лихва от подаване на ИМ на 05.06.2018г. до окончателното изплащане, а в обжалваната от ищеца „Ю. Б. АД, [населено място] отхвърлителна част решение от 06.04.2023г. по гр. д.№ 7463/2018г. на СГС е потвърдено.

В касационната жалба на ищеца са релевирани оплаквания, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано - основания за касационно обжалване по т. 3 на чл. 281 ГПК. Поддържано е, че въззивният съд не е взел предвид всички изложени във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба възражения и изявления на ищеца, не е изследвал в пълнота относимите към конкретния правен спор факти и правни норми и не е направил задълбочен и правилен анализ на събраните по делото доказателства. Оспорва се изводът, че не са били налице предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост към момента на подаване и към момента на връчване на ИМ на ответниците, като извършен в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като не е съобразено условното /в случай, че се приеме, че предсрочната изискуемост не е настъпила в хода на първоинстанционното производство/ волеизявление на ищеца за обявяване на предсрочната изискуемост, обективирано в отговора на въззивната жалба и в насрещната въззивна жалба и по него липсват мотиви. Според касатора е неправилен, като извършен в противоречие с ТР № 8/02.04.2019г. по тълк. д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, изводът, че могат да бъдат присъдени само падежиралите вноски към датата на подаване на исковата молба. В тази връзка релевира оплакване за неправилно оставяне без уважение на доказателственото му искане за поставяне на допълнителна задача на ССЕ за установяване на размера на падежиралите вноски до датата на последното заседание пред въззивния съд, поддържайки, че това е следвало да се извърши и служебно. Ищецът намира за неправилен, като извършен в нарушение на чл. 20 ЗЗД, извода на въззивния съд, че лихвеният процент следва да бъде определен като сбор от индекса Юрибор и надбавка от 3.9 %, вместо - действително посочения лихвен процент от 6,4 % в ал. 3 на чл. 13, ал. 1 от договора и двустранно подписания погасителен план към него. В тази връзка посочва, че в преклузивните срокове за отговор ответниците не са направили възражение за друг, приложим към договора, лихвен процент и изтъква възмездния характер на договора за банков кредит. Счита, че е неправилно кредитирано заключението на ССЕ пред въззивния съд, като изготвено при прилагане на лихвен процент, различен от договорения, съответно, че задълженията на ответниците следва да бъдат определени въз основа на заключението на в. л. Л.Б. пред първоинстанционния съд, изготвено съобразно договорените от страните условия и приложимия лихвен процент. В тази връзка са релевирани оплаквания за необсъждане на заключението на в. л. Б. и за неизлагане на мотиви. По тези съображения искането е за отмяна на въззивното решение и за уважаване на исковете. Претендира се за присъждане на направените разноски пред трите инстанции.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, са въведени основанията за допускане на обжалване по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички факти и доказателства по делото в тяхната съвкупност?

2. Може ли предсрочната изискуемост по договор за кредит при предявен осъдителен иск да настъпи в хода на съдебното производство, в случай, че изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост е инкорпорирано в насрещна въззивна жалба и отговор на въззивна жалба, и представлява ли това факт по чл. 235, ал. 3 ГПК, който следва да бъде съобразен от въззивния съд?

3. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност за претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, следва ли искът да бъде отхвърлен изцяло или следва да бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила, и този факт да бъде съобразен и с нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК?

4. Съществено процесуално нарушение ли е отказът на съда да допусне поискана от страната допълнителна задача към съдебно-счетоводна експертиза, когато това доказателствено средство е от съществено значение за правилното решаване на делото?

5. Следва ли въззивният съд да допусне служебно експертиза за изясняване на факти, необходими за правилното решаване на спора?

Касаторът намира, че посочените по-горе въпроси са разрешени в противоречие с т. 9 на ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 8/02.04.2019г. по тълк. д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 50067/30.09.2024г. по т. д.№ 2717/2021г., II т. о., решение № 199/02.12.2024г. по т. д.№ 1700/2023г., I т. о., решение № 50292/20.03.2023г. по гр. д.№ 73/2022г., IV г. о., решение № 182/31.10.2024г. по т. д.№ 2575/2022г., II т. о., решение № 50078А от 14.07.2023г. по гр. д.№ 3262/2022г., III г. о. и др.

6. Следва ли съдът при тълкуване на договора за банков кредит да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи на тълкуване, съгласно чл. 20 ЗЗД?

По въпрос № 6 касаторът се позовава на решение № 106/16.07.2018г. по гр. д.№ 4088/2017г. на ГК на ВКС и др.

В подадения съвместен писмен отговор насрещната страна, ищците, чрез адв.Н. К. от САК, оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендират за присъждане на разноски за подаване на отговора.

Съставът на I т. о., в изпълнение на правомощията в производството по чл. 288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ищците срещу първоинстанционното решение в обжалваната от тях осъдителна част и с насрещна въззивна жалба на „Ю. Б. АД, [населено място], срещу решението в отхвърлителната му част.

Във въззивното производство е установено и безспорно, че между, от една страна, „Б. П. Б. АД /праводателя на ищеца/ и, от друга страна, ответницата Т. В., като кредитополучател, и ответниците Н. К. К., Ж. Я. К. и К. Н. К., като солидарни длъжници, е сключен процесният договор за кредит от 29.01.2008г. и два анекса към него, с предмет предоставяне на кредитополучателя на сумата 120 000 евро за покупка и ремонт на недвижим имот, срещу насрещно задължение за връщане на сумата, заедно с лихви, на месечни вноски, всяка с падеж 26-о число, с краен срок на погасяване 26.02.2043г., съгласно погасителен план. Установено и безспорно е, че, освен процесният договор, между същите страни, са сключени още два договора за кредит – договор от 27.12.2007г., по който на ответницата Т.В. е предоставен кредит от 160 000 евро и договор от 22.02.2008г., по който й е предоставен кредит от 85 000 евро, като задълженията по тези договори са обезпечени с договорни ипотеки. Не е спорно, че сумата по процесния договор за кредит е усвоена, а плащания по него са правени до края на 2016г., след което не са постъпвали суми. Въззивният състав е споделил изводите, че ответниците имат качеството на потребители по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като са ФЛ и няма данни кредитът да е предназначен за тяхната търговска или професионална дейност, както и за нищожност на двата анекса към процесния договор и за нищожност, на осн. чл. 146 ЗЗП, на клаузата на чл. 13, ал. 3 от процесния договор за кредит. Като е счел, че неравноправността на клаузата на чл. 13, ал. 3 от договора се изразява в предвидената възможност единствено за увеличаване на лихвения процент при нарастване на стойността на тримесечния Юрибор с 0.25 процентни пункта, но не и за неговото намаляване, съставът на апелативния съд е приел, че договорните задължения на ответниците следва да бъдат определени съобразно първоначално уговореното в договора - при възнаградителна лихва в размер на 3-месечния Юрибор плюс надбавка от 3.9%, без съобразяване на едностранното увеличаване на лихвения процент от банката и без ограничение в намаляването на 3-месечния Юрибор. Въз основа на заключението на допуснатата във въззивната инстанция ССЕ с в. л.С. със задача да установи произтичащите от процесния договор вземания на банката на база лихвен процент, формиран от 3-месечния Юрибор плюс надбавка от 3.9%, без съобразяване на едностранното увеличаване на лихвения процент от банката и без ограничение в намаляването на 3-месечния Юрибор, решаващият състав е приел, че нито към датата на подаване на ИМ, нито към момента на връчването й е налице договорно неизпълнение на кредитополучателя. В обжалваното решение са формирани мотиви, че предсрочната изискуемост може да бъде обявена и в течение на процеса относно вземането и това следва да бъде съобразено от съда, на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК, като, в случай, че волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост е инкорпорирано в ИМ или в отделен документ, приложен към ИМ, това изявление поражда последици с връчване на препис на ИМ с приложенията към нея на ответника. Направеният в случая краен извод е, че не е настъпила предсрочната изискуемост, тъй като е прието, че отсъстват обективните предпоставки - договорно неизпълнение към момента на връчване на ИМ. Същевременно въззивният съд е приел, че могат да се присъдят вноските с вече настъпил падеж, но е намерил, че това се отнася само за тези, които са падежирали към момента на подаване на ИМ, каквито в случая липсват, а е налице дори надплащане. По тези съображения, след частична отмяна на решението, като краен резултат, исковете на банката за произтичащите от договора за кредит задължения са изцяло отхвърлени.

Не е налице и приложното поле на въведеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Съдебната практика на касационния съд приема, че, като квалифицирана форма на неправилност, основанието „очевидна неправилност“ предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим обективно и пряко от мотивите към решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Изведени от съдебната практика на касационния съд, примерни хипотези на очевидна неправилност са прилагане от въззивния съд на закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решаване на спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, неприлагане на императивна правна норма, нарушаване на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формиране на изводите по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Съдебната практика приема, че всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите на въззивния акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност не е обосновано от касатора. Въведените от него доводи съставляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 ГПК. От мотивите на обжалваното въззивно решение настоящият състав не констатира въззивният съд да е нарушил основополагащи нормативни принципи и правила, да е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика или да е налице друга проявна форма на очевидна неправилност, според изведените от съдебната практика критерии, посочени по-горе.

Извън проверката за валидност и допустимост/ в обжалваните части/, за която касационният съд не е ограничен от въведените от касатора основания, каквато вероятност в случая не се констатира, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него зависи изходът на делото /т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ и същевременно по отношение на него е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от касационния съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по въпрос № 1 произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. За обосноваването й единствено са въведени доводи, че въззивният съд не е зачел правните последици на направеното от касатора изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем в насрещната въззивна жалба и в отговора на въззивната жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение, изводът, че не е настъпила предсрочната изискуемост е обоснован с липсата на обективните предпоставки - договорно неизпълнение, като въззивният съд изрично е приел, че предсрочната изискуемост може да бъде обявена и в течение на процеса относно вземането и това следва да бъде съобразено от съда, на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК. По тези съображения не е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК и по въпрос № 2.

Въпрос № 3 е значим за крайния изход на спора, доколкото въззивният съд е дал положителен отговор, но е приел, че искът за произтичащите от договора за кредит вземания може да бъде уважен само за погасителните вноски, чиято изискуемост е настъпила към момента на подаване на ИМ. По него обжалването следва да се допусне за преценка дали даденото разрешение е в съответствие с ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. С оглед отговора на въпроса съставът по необходимост ще се произнесе и по въпроси № 4 и № 5.

Основателно е и искането за допускане на обжалване по въпрос № 6, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД. Въпросът е значим за крайния изход на спора, тъй като касае извършеното от въззивния съд тълкуване на клаузата на чл. 13 относно дължимата по договора възнаградителна лихва. Обжалването следва да се допусне за преценка дали даденото разрешение е в съответствие с посочената от касатора и служебно известната на съда съдебна практика по т. 1, предл. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Обжалването следва да се допусне на въззивното решение само в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, исковете са отхвърлени. Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение, не се допуска до обжалване, тъй като не са въведени и липсват основания за допускане на обжалване. Делото следва да се насрочи в открито заседание с призоваване на страните.

Мотивиран от горното, съставът на I т. о.:ОПРЕДЕЛИ :

Допуска касационно обжалване на решение № 1292 от 10.12.2024г. по възз. гр. д.№ 3154/2023г. на САС в частта, с която, след частична отмяна на решение от 06.04.2023г. по гр. д.№ 7463/2018г. на СГС в обжалваната от ответниците осъдителна част, са отхвърлени предявените от „Ю. Б. АД, [населено място], против Т. К. В., Н. К. К., Ж. Я. К. и К. Н. К. осъдителни искове за произтичащите от договор за жилищен кредит № 5111/R/29.01.2008г. вземания за главница в размер на 106 478.47 евро, възнаградителна лихва в размер на 3239.04 евро, наказателна лихва в размер на 90.51 евро, договорни месечни такси в размер на 503.55 евро и нотариални такси в размер на 897.49лв., ведно със законната лихва от подаване на ИМ на 05.06.2018г. до окончателното изплащане.

Не допуска касационно обжалване на решение № 1292 от 10.12.2024г. по възз. гр. д.№ 3154/2023г. на САС в частта, с която е потвърдено решение от 06.04.2023г. по гр. д.№ 7463/2018г. на СГС в обжалваната от ищеца „Ю. Б. АД, [населено място], отхвърлителна част.

Указва на касатора „Ю. Б. АД, [населено място], в седмичен срок от съобщаването, да представи по делото платежен документ за внесена по сметката на ВКС за ДТ сума в размер на 5303.38лв., като го предупреждава, че при неизпълнение на указанията– делото подлежи на прекратяване. След изпълнение на указанията делото да се докладва на Председателя на I т. о. за насрочване, а в противен случай - на състава за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: