ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3193
[населено място],12.11.2025г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1012 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД срещу решение № 53/20.02.2025г. по в. т.д. №477/2024г. на Варненски апелативен съд, III състав, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №75/11.07.2024г. по т. д. №145/2023г. на Окръжен съд – Добрич, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД е осъдено да заплати на Н. Н. Н. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 29.05.2023г., около 20:20 часа, в [населено място], по вина на водача на лек автомобил „БМВ 320 И“ с [рег. номер на МПС] , за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 27.09.2023г. до окончателно изплащане на задължението.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е определил приноса на пострадалия, който според него следва да бъде в степен поне от 50 %. Поддържа, че съдът неточно е приложил въведения с чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост като е определил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, което не съответства на съдебната практика по аналогични случаи, както и на характера и степента на причинените от процесното ПТП телесни увреждания, респ. на интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания. Твърди, че въззивният съд е извършил житейски нелогична и неправилна оценка на доказателствата по делото, приложил е избирателен подход при анализа на доказателствения материал и не е обсъдил определени доказателства, не е отчел, че механизмът, изложен в исковата молба, е останал недоказан по отношение на твърдението, че уврежданията са настъпили вследствие на удар от автомобила. Според касатора в решението липсват мотиви относно фактите и обстоятелствата по отношение на веригата от събития, която би могла да доведе до процесните увреждания, като възприемането на сключеното от деликвента споразумение изолирано от всички останали материали по делото е довело до създаването на едно порочно неправилно решение. Касаторът прави също оплакване, че въззивният съд неправилно и необосновано не е взел предвид, че механизмът на ПТП е част от основанието на претенцията по прекия иск по чл. 432 от КЗ. Претендира и присъждане на разноски.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1/ Определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обуславя ли се от анализ (по отделно и в неговата съвкупност) на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценка на избрани доказателства? 2/Следва ли решението на въззивната инстанция за липсата на съпричиняване да се основава само на сключено споразумение, съдържащо признание за умишлено причиняване на телесна повреда от деликвента, или следва да бъдат анализирани всички събрани доказателства по делото при наличие на явно противоречие между сключеното споразумение и събрания доказателствен материал в съдебните и досъдебни производства? 3/Наличието на самопризнание от страна на деликвента за извършено умишлено увреждане на пострадалото лице изключва ли възможността пострадалият да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат? 4/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК? 5/ Механизмът на ПТП-то част ли е от основанието на претенцията по прекия иск по чл. 432 от КЗ? Следва ли съдът да отхвърли исковата претенция, след като в хода на делото се установи, че /механизмът на/ настъпването на ПТП и увреждането на място, по време и по начин е различен от твърдения в исковата молба? По въпроса по т. 1 се позовава на противоречие с ППВС№4/1968г., решение №151 от 12.11.2010г. по т. д.№1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №88 от 17.06.2014г. по т. д.№2979/13г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №130 от 09.07.2013г. по т. д. №669/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др. Твърди, че въпросът по т. 2 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №18/17.09.2018г. по гр. д. №60304/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №97/06.07.2009г. по т. д. №745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №39/16.07.2010г. по т. д. №551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №43/15.04.2009г. по т. д. №648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., определение №750/30.11.2010г. по т. д. № 442/2010г. на ВКС, I ТК, I т. о., въпросът по т. 4 – с определение №1/06.01.2017г. по гр. д. №3594/2016г. на ВКС, ГК,I г. о. Касаторът въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация Н. Н. Н., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
За да постанови въззивното решение в обжалваната част, Варненският апелативен съд е приел за установено от влязлото в сила определение от 05.11.2024г. по н. о.х. д. №433/2024г. по описа на Добрички окръжен съд, с което е одобрено споразумение между ОП – Д. и деликвента М. М., че на 29.05.2023г., в [населено място], по [улица], при управление на лек автомобил марка и модел „БМВ 320 И“ с [рег. номер на МПС] , М. М. умишлено е причинил на Н. Н. Н. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на първа метакарпална кост на лявата ръка, счупване на медиалния израстък на лева глезенна става и изкълчване на лява скочна става. Приел е за установен следния механизъм на настъпване на ПТП: пострадалият е застанал пред спрелия автомобил, в опит да осуети потеглянето му; водачът е имал пряка видимост към пешеходеца, потеглил е право срещу него, с постоянно нарастващ интензитет; след първоначалното съприкосновение, което също е било възприето от водача, той е продължил да ускорява скоростта, пешеходецът се е задържал за кратко време върху капака на превозното средство, докато е изпаднал от него пред автомобила; във всеки един момент до изпадането на пострадалия пред автомобила, водачът е имал техническата възможност да предотврати инцидента, т. е. е имал пълен контрол върху случващото се на пътя.
По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил свидетелските показания на А. И. и Г. Н., съгласно които след инцидента въззивникът е бил настанен в болница, бил е напълно неподвижен, не е можел да се обслужва сам, имал е нужда от постоянни грижи, оплаквал се е от болки, за които се е налагало да приема обезболяващи, като това състояние продължило и след изписването му от болницата, а впоследствие е започнал да се раздвижва и да посещава кинезитерапевт. Съдът е кредитирал показанията на тези свидетели, че и понастоящем въззивникът продължава да изпитва болки, ограничения в движението на крака като накуцва, станал е по-мълчалив, затворил се е в себе си и е ограничил контактите. Решаващият съд е съобразил степента, характера и вида на уврежданията, преживеният стрес, продължаващите и след инцидента болки и страдания. Отчел е социалния статус на въззивника, социално–икономическото развитие в страната, лимитите на застрахователни обезщетения, както и обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет на вредите. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 50 000 лв.
По спорния въпрос относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия Н. Н. въззивният съд не е кредитирал свидетелските показания на деликвента М. М., като е счел, че същите са в разрез с възприетото от експертизите и споразумението, одобрено в наказателното производство. Приел е, че единствената причината за настъпването на инцидента е поведението на водача на МПС, тъй като привеждането на автомобила в движение и насочването му към пострадалия е зависело изцяло от неговата воля и действия. Не е установил причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Поради гореизложеното е счел, че не са налице основания за намаляване на определения от съда размер на дължимото застрахователно обезщетение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият въпрос относно преценката на съда относно наличието на съпричиняване и четвъртият въпрос относно задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК са свързани с оплакванията на касатора, че при формирането на изводите си по въведеното възражение за съпричиняване въззивният съд не е обсъдил и взел предвид действията на всеки един от участниците преди настъпването на самото произшествие, а също и че присъденият размер на обезщетението не съответства на вида и тежестта на причинените увреждания. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не е доказана допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в цитираното от касатора Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №60155/16.08.2021г. по гр. д. №3441/2020г. на ВКС, IV г. о., решение №72/25.06.2018г. по гр. д. №1934/2017г. на ВКС, IV г. о., решение №247/06.01.2020г. по гр. д. №540/2018г. на ВКС, III г. о., решение №52/07.06.2017г. по гр. д. №3463/2016г. на ВКС, I г. о. и други, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции.
По приложението на чл. 51, ал. 2 от ГПК също е налице постоянна съдебна практика – ППВС №17/1963г., както и решение №206 от 12.03.2010г. по т. д. №35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №98 от 24.06.2013г. по т. д.№596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №151 от 12.11.2010г. по т. д.№1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №169 от 02.10.2013г. по т. д. №1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №16 от 04.02.2014г. по т. д. №1858/13г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение №92 от 24.07.2013г. по т. д. №540/12г. на ВКС, ТК, І т. о. и други. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
В настоящия случай въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и определяне на размера на съпричиняване от страна на пострадалия. Освен на одобреното споразумение по н. о.х. д. №433/2024г. по описа на Добрички окръжен съд, въззивният съд се е позовал на данните от приетите в първоинстанционното производство автотехнически експертизи относно механизма на произшествието, като въз основа на тях е приел, че пострадалият е застанал пред спрелия автомобил, в опит да осуети потеглянето му, а водачът е потеглил право срещу него. Изложил е и аргументи защо не кредитира показанията на деликвента М. М., като е посочил, че същите са в разрез с данните от експертизите и задължителната сила на споразумението, одобрено в наказателното производство. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и обстоятелства по делото, както и да мотивира своя акт, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Вторият и третият въпрос в изложението са предпоставени от становището на касатора, че изводът на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия е основан единствено на одобреното споразумение по н. о.х. д. №433/2024г. по описа на Добрички окръжен съд и на признанието на делинквента, обективирано в това споразумение. Независимо, че при произнасянето си се е позовал на одобреното споразумение между ОП – Д. и деликвента М. М., въззивният съд е основал своите изводи за поведението на двамата участници в процесното ПП на приетите в първоинстанционното производство автотехнически експертизи, с които е съпоставил и свидетелските показания на деликвента. С оглед изложението въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не съответства на съдържанието на решаващите мотиви. Касаторът не е обосновал и допълнителните селективни критерии на които се позовава. Съгласно решение по т. д. № 728/2008 г. на І т. о. на ВКС, предмет на изследване в наказателното дело е поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен, ако съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението, и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. В съответствие с това разрешение, въззивният съд е съобразил задължителната сила на одобреното споразумение относно наличието на противоправно поведение на застрахования водач, но не се е позовавал на същото като доказателство за поведението на пострадалия ищец.
Не са налице сочените допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване и по петия формулиран от касатора въпрос относно основанието на иска по чл. 432 от КЗ. По поставения въпрос е формирана последователна практика на ВКС, която въззивният съд е съобразил. В решение № 129/29.11.2012г. по т. д. № 346/2011г. на ВКС, II т. о., е прието, че отговорността на застрахователя зависи от доказаните в исковото производство срещу него обстоятелства: застрахователен договор, застрахователно събитие, причинено от застрахования делинквент, вреди, причинно – следствена връзка между вредите и застрахователното събитие. В решение № 329 от 17.06.2025 г. по гр. д. №4565/2023 г. на ВКС, ГК, IV г. о., се приема, че да възникне отговорността на застрахователя по застраховка гражданска отговорност, включително и по задължителната застраховка гражданска отговорност на автомобилистите трябва да е възникнала отговорност на застрахования за причинени от него на трето лице вреди и за последното да е възникнало вземане за обезщетение за вредите по отношение на застрахования. В случаите на задължителната застраховка гражданска отговорност на автомобилистите отговорността на застрахования спрямо третите лица възниква на деликтно основание. Затова, независимо дали се касае до отговорност за непозволено увреждане на физическо лице - чл. 45 от ЗЗД или такава на юридическо лице - чл. 49 от ЗЗД, трябва да са се осъществили всички елементи от състава на деликта, така както са посочени в първата от цитираните разпоредби. Част от тези елементи са противоправното действие или бездействие на делинквента (застрахования) и причинени на трето лице вреди (имуществени и/или неимуществени). Сами по себе си тези елементи не са достатъчни за да възникне отговорност за обезщетение на вредите, а за това е необходимо да съществува и причинна връзка между тези вреди и действието или бездействието на делинквента, което изрично е посочено в т. 2 от ППВС № 7/1959. Наред с това в постоянната си практика ВКС приема, че съдът е длъжен непосредствено да събере доказателства с участието на страните в процеса като изследва механизма на ПТП, което ще е от значение за изводите му относно степента на съпричиняване, респ. за размера на имуществената отговорност / решение №85/28.05.2009г. по т. д.№768/2008г. на ВКС, II т. о. /Анализирайки събраните по делото доказателства, за да установи механизма на настъпване на ПТП, въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Обстоятелството, че съдът не е приел за доказани всички твърдения на ищеца за механизма на настъпване на ПТП, не предпоставя задължителен извод за неоснователност на претенцията му, каквото е разбирането на касатора, доколкото по делото са приети за доказани самият факт на настъпване на ПТП, противоправното поведение на застрахования при касатора водач и причинната връзка между това поведение и претърпените от ищеца увреждания. Още повече, че в конкретния случай въззивният съд не е могъл да формира извод за липса на елементите от фактическия състав на отговорността на застрахователя по чл. 432 от КЗ, доколкото е бил обвързан от влязлата в сила като необжалвана част на първоинстанционното решение, с която искът е бил уважен за сумата от 25 000 лева.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение/определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ – във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ – въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението/определението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушение на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 от ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът аргументира очевидната неправилност, като възпроизвежда касационните си доводи и оплаквания, във връзка с които са поставени правните въпроси в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК, обсъдени в настоящото определение.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд в обжалваната му част.
На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, въпреки направеното изрично искане в отговора на касационната жалба, доколкото по делото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на такова.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53/20.02.2025г. по в. т.д. № 477/2024г. на Варненски апелативен съд, III състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 75/11.07.2024г. по т. д. №145/2023г. на Добрички окръжен съд „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД е осъдено да заплати на Н. Н. Н. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 29.05.2023г., около 20:20 часа, в [населено място], по вина на водача на лек автомобил „БМВ 320 И“ с [рег. номер на МПС] , за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 27.09.2023г. до окончателно изплащане на задължението.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.