ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5226
гр. София, 14.11.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2696 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Р. Т., чрез адв. А. Б., срещу въззивно решение № 233 от 24.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 643/2024 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което след частична отмяна на решение № 72 от 02.03.2023 г., постановено по гр. д. № 1181/2022 г. по описа на Районен съд – Петрич, е изменен определеният режим на лични отношения между бащата К. М. Т. и детето М. К. Т..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Дали при определяне на конкретните мерки на лични отношения съдът следва да съобрази конкретните обстоятелства, за установяването на които им е било указано с предходно решение на Върховния касационен съд на основание чл. 294, ал. 1 ГПК по делото, които имат значение за защита на интереса на детето и да обоснове мерките с установените обстоятелства?“; 2/ „Дали при определяне на конкретните мерки на лични отношения въззивният съд има задължение да мотивира своето решение, тоест да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните?“. Касаторът се позовава на приетото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II т. о. на ВКС.
Ответникът по жалбата К. М. Т., чрез адв. Т. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивният съд е установил, че в изпълнение на указанията на ВКС, от личния лекар на бащата К. Т. - д-р Б. С. и от РЗИ – Благоевград е изискана информация, вкл. медицинска документация за извършени прегледи на 30.11.2023 г., както и медицинската документация, касаеща всички травматични наранявания и проведените консултации на Т. с ортопед-травматолог и със специалист нервни болести за времето от 2015 г. до 2023 г. и тяхното лечение, както и информация за проведени от Т. консултации от 2017 г. до 2023 г. със специалист по психиатрия; че отново в изпълнение на указанията на ВКС е назначена съдебно-медицинска експертиза, изпълнима от вещо лице психиатър, което след като се запознае с материалите по делото, да извърши преглед на К. Т. и да отговори на въпросите.
Въззивният състав е посочил, че производството пред районния съд е образувано по искова молба, подадена от К. Р. Т. срещу К. М. Т., с която е предявен иск за прекратяване на гражданския брак между страните с развод, по вина на съпруга, упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете да бъде предоставено на майката, местоживеенето на детето да бъде определено при майката, като на бащата се определи режим на лични контакти, както и за осъждане на ответника да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 500,00 лв.; че спорът между страните е висящ в частта относно определения режим на лични контакти между детето М. К. Т., родено на 23.12.2019 г., и неговия баща К. М. Т.. От фактическа страна е съобразил ангажираните по делото писмени доказателства – постъпило обяснение от личния лекар на К. Т., съгласно което последният не се води на диспансер с нервно и психическо заболяване и не са му предписани лекарства за същото; информация от РЗИ – Благоевград и Р. – Благоевград за отчетените извършени прегледи, изследвания, хоспитализации и поставени диагнози на бащата за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2024 г.; медицинско удостоверение вх. № 13412/11.10.2024 г., с което районен психиатричен кабинет [населено място] удостоверява, че Т. не се води на отчет за психическо заболяване и няма данни същият да е посещавал кабинета за психиатрична помощ. Взел е предвид и заключението от приетата съдебно-психиатрична експертиза, че отсъстват данни бащата да е страдал/да страда от психично разстройство или неврологично заболяване, налагащи приема на медикамента Д.; че същият е психично клинично здрав, като регистрираните в етапната му епикриза заболявания нямат общо с психично здравен проблем, не крият риск от неблагоприятно отражение върху контакта му с детето М., още по-малко за живота и здравето му; че не са установени данни за актуално или минало болестно разстройство, налагащо употребата на медикаменти, които да са се отразявали/да се отразяват на неговата психика, лична самооценка, адекватно поведение и отношение към околните.
В обжалваното решение решаващият състав е взел предвид и заключението от допуснатата съдебно-психологическа експертиза с оглед установените в хода на производството данни за родителско отчуждение. От същото е установил, че при детето М. Т. се наблюдават поведенчески прояви, съответстващи на родителско отчуждение спрямо бащата К. Т., изразени в лека до средна степен; че вероятни причини за настъпване на отчуждението са прекъсването на физическия контакт между детето и бащата за последните три години, вследствие на тежко заболяване на детето, прояви на отчуждаващо поведение от страна на майката и вътрешни психологични фактори у детето; че развитието на отчуждението у детето спрямо бащата, основно е зависимо от поведението на майката; че и двамата родители притежават родителски капацитет, но с различен подход към отглеждането и възпитанието на детето, като и двамата родители имат известна осъзнатост за негативните последици от родителското отчуждение, но е необходимо допълнително образование и работа върху разбиранията им, особено при майката; че липсва изразена активност от страна на майката в посока насърчаване на самостоятелни контакти между бащата и детето. Отчел е и изготвения социален доклад относно детето, съгласно който детето живее с майката в [населено място], в къщата на нейните родители; детето М. е в добро общо здравословно състояние, жизнено и общително дете, като се отглежда в домашни условия и не е записвано в детска градина заради здравословното му състояние; и двамата родители могат да осигурят на детето добра битова среда за живеене, както и двамата родители могат да разчитат на помощ от своите близки при отглеждането на детето.
При тази фактическа обстановка въззивната инстанция е приела от правна страна, че в СК няма разписни правила по отношение на това какъв да бъде интензитетът на личния контакт с детето на родителя, комуто не са предоставени родителските права, като дава свобода на съда да преценява конкретните обстоятелства с оглед интереса на детето като възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта му, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности – чл. 59, ал. 4 СК; че тези обстоятелства в съвкупност формират комплексния критерий, въз основа на който се извършва преценката, като това е минимумът, който трябва да бъде взет предвид при изследване на най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето.
Въззиввният състав е намерил, че с оглед преодоляване на установеното родителско отчуждение на детето спрямо бащата, подобряване ефективността на мерките относно личните отношения на детето с бащата и елиминиране на констатирания от вещото лице риск от процеси, които да повлияят трайно върху нормалното психо-емоционално развитие на детето и формиране на личността му, следва да бъде определен режим на лични контакти, при който постепенно да се възстанови нормалното общуване и емоционалната връзка между дете-баща. С оглед влошените отношения между майката и бащата, които проектират върху детето отрицание към бащата, е преценил като неудачно срещите да бъдат осъществявани в присъствие на майката. Изложил е съображения, че изцяло в интерес на детето е то да общува както с баща си, така и с членовете на неговото семейство; че майката от своя страна следва да осъзнае отговорността си за бъдещето на детето в тази насока и да има поведение, което съдейства за възстановяване на тези отношения, независимо от личното й отношение към бащата; че неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за работа за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Предвид констатацията на вещото лице, че майката не проявява готовност за активно съдействие в насърчаването на връзката на детето с бащата, въззивният съд е изтъкнал, че следва да бъдат положени усилия за родителско сътрудничество в името на детето; че развитието на детето трябва да се извършва при грижата, подкрепата и авторитета и на двамата родители, независимо от тяхната раздяла и всеки един от тях, в името на благополучието на детето трябва да му внушава уважение и респект и към другия родител, както и да съдейства и емоционално подкрепя детето си. Спрямо бащата е посочил, че същият следва да осъзнае, че за осъществяване на нормални контакти между него и детето, следва да промени отношението към майката. Обобщил е, че в изключителен интерес на детето е двамата родители да преодолеят противоречията помежду си, като за целта следва да се съобразят с препоръките на вещото лице и да ползват психологическо консултиране.
При тези съображения въззивната инстанция е преценила като подходящ следният режим на лични контакти на детето М. Т. с неговия баща К. Т.: - първият месец от влизане в сила на решението, бащата да взема детето всеки петък от месеца за времето от 10:00 ч. до 12:00 ч., като срещите се осъществяват в присъствието на социален служител от Дирекция „Социално подпомагане“ – Петрич; - следващите два месеца от влизане в сила на решението (втори и трети месец), бащата да взема детето всяка сряда и петък от месеца за времето от 10:00 ч. до 12:00 ч., като срещите се осъществяват в присъствието на социален служител от Дирекция „Социално подпомагане“ - Петрич; - следващите три месеца (четвърти до шести месец) от влизане в сила на решението, бащата да взема детето всяка първа и трета събота от месеца за времето от 10:00 ч. до 17:00 ч.; - следващите три месеца (седми до девети месец) от влизане в сила на решението, бащата да взема детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца с преспиване в дома на бащата за времето от 10:00 ч. в събота до 18:00 ч. в неделя; - след изтичане на така определения деветмесечен период, бащата да взема детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца за времето от 10:00 ч. в събота до 18:00 ч. в неделя с преспиване в неговия дом; през първите три последователни дни през времето, определено за зимна и пролетна ваканция съобразно заповед на МОН за съответната година, двадесет дни през лятната ваканция, във време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката, като майката следва до 30 април на съответната година да уведоми писмено бащата кога ще ползва отпуска си, а ако не направи това в посочения срок, бащата ще има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено майката до 31 май на съответната година, и като през посочените периоди по време на пролетната, зимната и лятната ваканции бащата взема детето в 10:00 ч. на първия ден до 18:00 ч. на последния ден; през четните години бащата да взема детето по време на следните официални празници: трети март, шести май, шести септември, като взема детето в 10:00 ч. на съответния ден и го връща в 18:00 ч., бащата да взема детето за Коледа (Бъдни вечер и Р. Х. от 10:00 ч. на 24 декември и връща детето в 18:00 ч. на 26 декември, с преспиване в дома на бащата; през нечетните години бащата да взема детето по време на следните официални празници: първи май, двадесет и четвърти май, двадесет и втори септември, като взема детето в 10:00 ч. на съответния ден и го връща в 18:00 ч., на Великден (от Разпети петък до понеделник, които в съответната година са определени за празнуването му), като взема детето в 10:00 ч. на Разпети петък и връща детето в 18:00 ч. в понеделник, на Нова година, когато да взема детето в 18:00 ч. на 28 декември и го връща в 18:00 ч. на първи януари; както и да взема детето на рождения му ден от 10:00 ч. до 12:00 ч. и на рождения ден на бащата от 10:00 ч. до 12:00 ч. Така постановените мерки според въззивния състав ще осигурят възможност на детето да общува пълноценно и с другия си родител и за преодоляване на установеното по делото родителско отчуждение.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Поставените от касатора в изложението въпроси, които са взаимосвързани и обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос за обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса какъв режим на лични контакти следва да се определи за детето и родителя, който не упражнява родителските права, за приложението на чл. 294 ГПК и задължителната сила на указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на закона, както и за задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните с оглед интереса на детето, не обуславят допускането на касационния контрол.
В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка с критериите, установени с Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/74 г. на Пленума на ВС (ППВС № 1 от 12.11.1974 г.), а също и с трайната практика на ВКС, които са от значение за формиране на преценката за интереса на детето, родителския капацитет за упражняване на родителските права и режима на лични контакти на детето с другия родител съгласно разрешенията на задължителната и константната съдебна практика. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Следва да се посочи, че в своята практика Върховният касационен съд последователно е изтъквал, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. В този смисъл е приетото в решение № 147/4.06.2014 г. по гр. д. № 1557/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г. на ІV г. о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр. д. № 4794/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 59 от 04.05.2018 г. по гр. д. № 2396/2017 г. на III г. о. и др. Най-добрият интерес на детето определя решението на съда при определяне мерките за личните отношения включително, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете.
В ППВС № 1 от 12.11.1974 г., което не е загубило сила, са изброени примерно обстоятелства, чиято промяна може да обоснове изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права и/или режимът на лични контакти на детето с родителя, който не упражнява родителските права. Те са разделени в две групи, като в първата група се включват промени, засягащи положението на детето или мерките и тяхната ефективност, а втората група включва обстоятелства, свързани с нововъзникнали права и задължения на родителите, по повод задължителното спазване на вече определените мерки. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, и висшия критерий за решението на съда е детският интерес.
Същевременно режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. Свиждането и вземането на детето от родителя, на когото не са предоставени родителските права, са неразделни части от поддържането на лични отношения. От изключително значение с оглед защита интереса на децата е при какви условия ще се осъществява контактът. С оглед на това съдилищата следва да посочват достатъчно детайлно и прецизно условията, за да не се препятства изпълнението на определения режим, както и за да се избягват конфликти или спорове между родителите. Във всички случаи следва да се държи сметка от съда и за това, че новият режим на лични контакти действа от влизане в сила на съдебното решение. До този момент са в сила и подлежат на изпълнение в зависимост от конкретния случай или определените от съд привременни мерки, или постановените такива с предходно, вече влязло в сила, съдебно решение.
Всички тези положения са съобразени от въззивния съд. Съобразявайки служебното си задължение да следи за най-добрия интерес на детето, в мотивите на решението си съдът е извършил преценка на конкретните обстоятелства и правнорелевантни факти, въз основа на които е определил режим на лични контакти, при който постепенно да се възстанови нормалното общуване и емоционалната връзка между детето и бащата с оглед констатираните по делото прояви на родителско отчуждение. Несъгласието на касатора с оценката и анализа на доказателствата и крайния резултат по спора, респ. изложените в тази връзка доводи не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК.
Следва да се посочи още, че според трайно установеното в практиката разрешение, а и предвид изричната разпоредба на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В случая въззивният съд е изпълнил тези указания като е събрал нужните доказателства във връзка със здравословното състояние на бащата и е допуснал изслушването на съдебно-психиатрична експертиза по поставените от касационната инстанция въпроси. Подложил е същите на анализ, след което е определил така постановените мерки на лични отношения, преценявайки, че същите ще осигурят възможност на детето да общува пълноценно и с баща си, както и за преодоляването на установеното по делото родителско отчуждение. Както се посочи в мотивите по-горе, несъгласието на жалбоподателя с извършения анализ на доказателствата по делото, не е от естество да обоснови допускане на касационно обжалване.
Поради изложеното не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 233 от 24.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 643/2024 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: