ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5240
София, 16.11.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 1983 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Н. Д., чрез адв. С. К. от АК – Бургас, и насрещна касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 1097/04.11.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 500/2021 г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 261801/15.12.2020 г. по гр. д. № 9913/2019 г. на Софийски градски съд, Прокуратурата на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Л. Н. Д. сумата от 7 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие от поддържаното обвинение за извършени престъпления по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, вр. чл. 18 НК и по чл. 321, ал. 1, вр. чл. 93, т. 20 от НК по ДП № 539/2008 г. по описа на ОП - Бургас, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1164/2013 г. на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва от 09.11.2017 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 7 000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 30 000 лв.
Ищецът Л. Н. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът му за разликата над 7 000 лв. до 30 000 лв. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига следните правни въпроси - общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка на всички конкретно обективни съществуващи обстоятелства.“ и 2. „Справедливо ли е обезщетението за неимуществени вреди съобразно чл. 52 от ЗЗД, когато е определено в противоречие с иначе правилно изложени критерии за определянето му как следва да се прилага принципа за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди?“. По първия въпрос сочи, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., а по втория поддържа противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 192/26.03.2024 г. по гр. д. № 4814/2022 г. на IV г. о., решение № 290/15.05.2024 г. по гр. д. № 2496/2023 г. на III г. о., решение № 377/19.06.2024 г. по гр. д. № 4064/2023 г. на IV г. о. и др.
О. П. на Р. Б. не е взел становище по касационната жалба на ищеца.
В рамките на преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК Прокуратурата на Р. Б. обжалва с насрещна касационна жалба решението в осъдителната му част, като излага доводи, че в тази част решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Моли то да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси: 1. „За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.“; 2.„Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?“. Счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по отношение на втория въпрос сочи противоречие с решение № 35/31.03.2022 г. по гр. д. № 1925/2021 г. на III г. о.; решение № 60231/24.11.2021 г. по гр. д. № 3888/2020 г. на IV г. о.; решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о.
Ищецът Л. Н. Д., не е подал писмен отговор на насрещната касационна жалба на ответника.
Касационната жалба на Л. Н. Д. е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление. Прието е за установено, че по образуваното ДП № 539/2008 г. по описа на ОП – Бургас са разследвани множество лица, сред които и ищецът Л. Н. Д.. На 25.02.2009 г. на ищеца е повдигнато обвинение за тежки умишлени престъпления, променяно няколко пъти и в крайна сметка с обвинителен акт е обвинен в извършването на престъпления по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал .2, т. 1 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, вр. чл. 18 НК и по чл. 321, ал. 1, вр. чл. 93, т. 20 НК. Въз основа на този обвинителен акт е образувано НОХД № 1164/2013 г. по описа на Специализирания наказателен съд, което е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 21.12.2016 г., след като е била потвърдена с решение по ВНОХД № 118/2016 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. Безспорно установено по делото е, че още преди повдигането на обвиненията, ищецът заминал извън страната във връзка със служебни ангажименти и след това бил посъветван от адвоката си да не се прибира, с оглед на вероятност да бъде арестуван като останалите обвиняеми по делото. Той живял в чужбина сам една година след повдигане на обвиненията срещу него, след което при него заминали съпругата и децата му. Посочено е, че ищецът се върнал в България едва след като влязла в сила оправдателната му присъда. Съдът е приел за установено също, че майката на ищеца страдала от психично заболяване и състоянието й се влошило в хода на воденото наказателно производство, а баща му приел емоционално случващото се с ищеца. Бащата на ищеца починал в хода на делото при настъпил пожар в дома му. Прието е за безспорно обстоятелството, че преди образуването на наказателното производство, Д. имал успешен бизнес, участвал в няколко дружества в различно качество, включително в строителна фирма, а в рамките на около година след повдигането на обвиненията и съответно оставането му в чужбина, бизнесът му започнал да запада, клиентите и бизнес партньорите се оттеглили и ищецът започнал да има сериозни трудности с изплащането на взети от него кредити във връзка с дейността му.
Въззивният съд е приел от правна страна, че при наличие на незаконосъобразно образувано наказателно производство, обичайните вреди, изразяващи се в обикновеното безпокойство и страх за бъдещето, напрежението и стресът от неправдата, недоверието в държавата и нейните институции, се предполагат, доколкото са житейски и логически обосновани при съществуващата опасност да бъдат неоправдано засегнати жизненоважни за пострадалия права и интереси. Същевременно е счел за установено по делото настъпването и на вреди, който надхвърлят обичайните терзания на личността при образувано наказателно производство. Въз основа на събраните свидетелски показания е установено, че ищецът е изпитвал силен стрес от това, че несправедливо е обвинен в извършването на тежки умишлени престъпления, който чувствително се е отразил на емоционалния му свят, засегнати били честта и достойнството му, в резултат от което той бил напрегнат, необщителен, губел мисълта си при разговор, не можел да спи спокойно, да се храни и видимо отслабнал. Голяма част от приятелския му кръг се отдръпнала от него. Освен това бизнесът му западнал, като ищецът се справял първата година след образуването на производството, но след като видял как целият му бизнес пропада се сринал психически. За това допринесло в значителна степен и широкото медийно отразяване на случая. В същото време оправдаването му нямал голям медиен отзвук, поради което и в момента обществото в [населено място] все още се съмнявало в неговата невиновност. Въззивният съд е приел, че отговорността на прокуратурата следва да бъде ангажирана за претърпените от ищеца вреди и по повод уронване на доброто му име в професионалната му среда, тъй като според показанията на свидетелят Т. преди делото ищецът имал обществен живот и бил организатор на различни спортни и други мероприятия. Освен това страдал за това, че усилията, които е вложил в развиването на бизнес и осигуряване на добро материално състояние на него и семейството му и които са довели до положително развитие на живота му, в резултат от делото са останали напразни. В същото време е бил подложен на стрес и от материалното затруднение, в което е изпаднал и невъзможността да покрива дълговете си. От друга страна, въззивният съд е приел, че причинените страдания, свързани с оставането на ищеца в чужбина са в резултат от взето от него решение по препоръка на адвоката му. Той сам предпочел да се укрива в друга държава от органите на разследването и съда, вместо да участва в производството по делото, поради което страданията от раздялата със съпругата и децата му, както и терзанията, които изпитвал за това, че не може да вижда и помага на болната си майка и да присъства на погребението на баща си, не са в пряка причинно-следствена връзка с образуваното наказателно производство и повдигнатото обвинение. Въззивният съд е отчел, че наказателното производство не било забавено извън разумния срок по смисъла на чл. 6 от ЕКЗОЧОС, макар по отношение на ищеца да е продължило 7 години, 9 месеца и 26 дни, тъй като то се отличава със значителна фактическа и правна сложност, насочено било срещу множество лица, целяло разкриване на организирана престъпва група, провеждани били редица процесуални и други действия, събирано било голямо количество доказателствен материал. Наред с това, укриването на ищеца в чужбина допринесло за по-голямата продължителност на производството, доколкото наложило ангажиране на допълнителен ресурс и време за установяване на местоположението му. Поради така изложените съображения въззивният съд е формирал извода, че справедливият размер на обезщетението, който би репарирал всички настъпили неимуществени вреди и в същото време не би накърнил забраната за неоснователно обогатяване възлиза на 7 000 лв. При определянето на този размер съдът е взел предвид установените емоционални страдания на ищеца, влиянието на делото върху неговите чест и достойнство, стресът, на който същият е бил подложен във връзка с професионалната си дейност и разочарованието от погиването на успешните му бизнес начинания, включително обичайните терзания на личността при налично повдигнато наказателно обвинение и страхът за нестабилното правно положение, както и недоверието, което всичко това предизвиква в държавата и нейните правоприлагащи органи. В същото време съдът е съобразил, че голяма част от страданията на ищеца са резултат от собствения му избор да се укрие от органите на реда и да заживее в друга държава, като се раздели със семейството и родителите си, като в голямата си част и провалът на бизнеса му се дължи на отсъствието му от страната и невъзможността пряко да влияе на развитието му и общественото мнение. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 7 000 лв. до присъдения размер от 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 09.11.2017 г. до окончателното изплащане, а в частта, в която искът е уважен за сумата от 7 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.11.2017 г. до окончателното изплащане, първоинстанционното решение е потвърдено.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Първият въпрос, формулиран в изложението на ищеца Л. Н. Д., е за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Посочено е на първо място, че по делото е установено настъпването на вреди, които надхвърлят обичайните терзания на личността при образувано незаконосъобразно наказателно производство. Съобразени са значителните отрицателни емоции, силният стрес от това, че несправедливо е обвинен в извършването на тежки умишлени престъпления, медийният отзвук на случая, уронването на доброто му име в професионалната му среда, разочарованието от погиването на успешните му бизнес начинания. Взето е предвид още и медийното отразяване на случая. От друга страна съдът е взел предвид също, че делото не е забавено извън разумния срок по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, както и че голяма част от страданията на ищеца са резултат от неговото поведение и избора му да се укрие от органите на реда в друга държава, като се раздели със семейството и родителите си. С оглед на така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е стигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 7 000 лв. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не е пропуснал да съобрази и социално-икономическите условия в страната. Следователно въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал свои фактически и правни изводи по спора. Предвид това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие с установената съдебна практика.
Вторият въпрос, повдигнат от ищеца, уточнен и обобщен, съобразно правомощията на касационния съд съгласно т. 1 от ТР № 1/2010 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касае съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са: въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Съдебното минало и наличието други предишни осъждания също следва да бъдат отчетени. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания. В настоящия казус въззивният състав не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Посочил е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение, т. е. е налице причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда, и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, анализирайки поотделно критериите при определянето на размера на обезщетението. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
Насрещната касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. подадена по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК, сезира ВКС условно и той не може да я разгледа, ако първоначалната не бъде допусната до касационно обжалване, бъде оттеглена или по каквато и да била друга причина не бъде разгледана по същество – чл. 287, ал. 4 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1097/04.11.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 500/2021 г. по описа на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.