ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5503

Гр. София, 28.11.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на трети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 4738 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, подадена от Г. Г. С., И. А. П., К. А. В. и Н. К. М. чрез адвокат И. Е. от АК – М. и приподписана от адвокат Й. Л. от АК – Х., която е насочена срещу въззивно Решение № 285 от 10.08.2024 г. по в. гр. д.№ 204/2024 г. на Софийски окръжен съд, І възз. гр. състав.

Ответницата по касация Е. А. К. не е депозирала отговор на жалбата.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 17 от 12.01.2024 г., постановено по гр. д.№ 154/2021 г. по описа на РС - гр. Сливница, с което е отхвърлен иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Н. К. М., К. А. В., И. А. П. и Г. Г. С. срещу Е. А. К. с искане да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че ищците са съсобственици по наследство на ПИ с идентификатор ***, адрес: [населено място], [община], област С., п. к. 2223, ул. „5-та“ № 8, с площ 1 947 кв. м., стар номер *, кв. 17 и изградената в имота еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 87 кв. м., при квоти: Н. К. М. - 1/4 ид. ч., К. А. В. - 1/8 ид. ч., И. А. П. - 1/8 ид. ч. и Г. Г. С. – 1/4 ид. ч. и ответницата да бъде осъдена да им предаде владението върху имотите съобразно притежаваните от тях идеални части, а по насрещния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на Н. К. М., К. А. В., И. А. П. и Г. Г. С., че Е. А. К. е собственик на основание наследство и давностно владение на така описания недвижим имот и изградената в него едноетажна жилищна сграда.

От фактическа страна е прието за установено, че страните по делото са наследници на К. М. Л., поч. на 09.05.1985 г. и К. С. Л., поч. на 01.11.1991 г., като Н. К. М. е дъщеря на общите наследодатели, И. А. П. и К. А. В. са наследници на починала в хода на производството втора дъщеря на общите наследодатели - Л. К. С., Гергана Г. С. е наследница на Г. К. С. (поч. на 14.11.1989 г.) - син на общите наследодатели, а ответницата Е. А. К. е наследник на А. К. С. - втори син на общите наследодатели (починал на 29.11.2009 г.).

С нотариален акт № 138, т. I, д.№ 260/1965 г. наследодателят на страните К. С. Л. е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], С. о., с площ от 1 432 кв. м., представляващо по плана на същото село парцел *, пл.№ * от кв. 7, при описани съседи, заедно с построените в парцела къща и кошара. Съгласно скица на ПИ № 15- 738109 от 07.07.2021 г. и схема на сграда № 15-738118 от 07.07.2021 г. ПИ № *** в [населено място] и площ от 1 947 кв. м. е с номер по предходен план * от кв. 17 и в него е построена сграда с площ 87 кв. м., с адрес - [населено място], ул. „5-та“ № 8. Изслушано е заключение на СТЕ относно идентичността на имота.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, разпределени в две групи: посочените от ищците А. М. Л. и Т. Д. И. и посочените от ответницата Н. С. Н. и Д. Х. Т..

Свид. А. Л. е заявила, че от Л. П. знае, че в имота в [населено място] живее дъщерята на нейния брат – на А.. Според свидетелката имотът бил на бащата на Л., който се казвал К.. Докато бил жив баща й, Л. често ходела в имота. Преди да почине К. живял в К. при дъщеря си Л.. След като починал А., Л. продължила да ходи в [населено място]. Свидетелката е посещавала имота два или три пъти, но не била виждала А. и В. в имота.

От разпита на свид. Т. И. е прието за установено, че тя живее в съседство на имота, който представлявал къща с дворно място около 2 дка. Имотът бил на К., който починал през 1991 година и от 1991 г. до 2014 г. там живеела В. - съпруга на А. С.. През другото време идвали дъщерите му Н. и Л. да го гледат. След 2014 г. в имота се нанесла ответницата, която не давала ключ на ищците, гонела ги и се разправяла с тях. Страните били в добри отношения, но спорът започнал откакто ответницата се нанесла в къщата през 2014 г., след смъртта на майка си (В.) и започнала да гони всички.

От разпита на свид. Д. Т. е прието за установено, че има вила в [населено място]. Познава ответницата, която има имот в [населено място], който представлява дворно място с къща. След смъртта на К. Л. първоначално в имота живял неговия син А. със съпругата си В., които облагородили двора и гледали животни. Когато А. се разболял, в имота започнала да идва Е. и заживяла там със съпруга си. Свидетелят не е виждал в имота други хора. Сградата, в която живеела Е. била построена от нейните родители – А. и В.. К. и К. живеели в стара къща, която се намирала в долния край на имота. В. споделяла, че са се разбрали с другите наследници, че ще се грижат за родителите на А. и нямало да имат претенции към къщата. След смъртта на В., дъщеря й Е. започнала ремонт на къщата – сменила дограми, врати, направена била баня и тоалетна в къщата. Свидетелят познава другите деца на К. Л., но посочва, че ги е виждал само два-три пъти на събора на селото.

От разпита на свид. Н. Н. е прието за установено, че познава имота от 1981 г. Там имало стара къща, в която живеел К. Л.. След като се разболял, синът му А. започнал строителство на нова къща. От А. и от съпругата му В. знае, че са викали всички роднини, за да се разберат кой ще гледа К.. Всички други роднини били отказали и А. продължил да гледа баща си. В периода 1991-1992 г. имало спор между роднините, но било подписано някакво споразумение, че целият имот се предоставя за ползване на А.. След смъртта на А. и съпругата му В., в имота останала да живее дъщеря им Е.. След 1991 – 1992 г. свидетелят не е чул някой да има претенции към имота и не е виждал никой да идва. След смъртта на А. през 2009 г., свидетелят не е виждал ищците в имота.

При тези факти са формирани следните правни изводи по съществото на спора:

Произнасянето по първоначално предявения ревандикационен иск е в зависимост от резултата по предявения от ответницата насрещен положителен установителен иск да бъде установено право на собственост въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Въззивният съд е пресъздал твърденията на ответницата: че от 1993 г. родителите й живяли в имота до смъртта си и не са имали спорове за него с никого, вкл. и с ищците; ответницата заживяла в имота още докато баща й бил жив и до настоящия момент го владее и поддържа; счита, че е собственик на дворното място и жилищната сграда на основание наследство и давност от родителите си, към което е присъединила и осъществявано от нея лично владение. Посочено е, че по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата по предявения насрещен иск е да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ на основание давност, осъществявана постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно в периода 31.12.1993 г. – 01.01.2004 г. от нейните родители, а след тяхната смърт от нея самата. При предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на ищеца, противопоставяйки свои собствени права и/или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца, т. е. да докаже своите правоизключващи или правопогасяващи възражения.

Фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС изисква да са налице няколко елемента при условията на кумулативност. На първо място да е налице владение по смисъла на чл. 68 ЗС - като упражняване на фактическа власт върху имота, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Вторият елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС е владението да е осъществявано за срок по-дълъг от 10 години. Анализът на събраните по делото гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Д. Т. и Н. Н. са дали основание на въззивния съд да направи категоричен извод, че ответницата е установила владение върху спорния имот още през 2013 г., ползвала е същия с намерение да го свои без ничие противопоставяне и е била допусната в имота от своите родители приживе. Родителите на ответницата пък установили владение през 1990-1991 г., след смъртта на К.. Това владение продължило до тяхната смърт (А. С. е починал на 29.11.2009 г., а съпругата му В. С. - на 30.09.2014 г.) и нито е било смущавано, нито прекъсвано, като е продължило повече от десет години. Въззивният съд е кредитирал показанията на втората група свидетели – тези на ответницата, за които е прието, че подробно описват имота и хронологията на събитията; отразяват техни лични впечатления; те са безпротиворечиви и последователни. От показанията им е направен извод за явно, спокойно и несмущавано владение на имота, упражнявано първоначално от А. С. и неговата съпруга В. С., а след тяхната смърт - от дъщеря им Е. К.. Действията им показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на други собственици. От показанията на свид. Т. И. се установява, че ответницата не допускала ищците до имота. Възраженията във въззивната жалба, че доказателствата за упражнявано владение били косвени, са приети за неоснователни, тъй като и двамата разпитани свидетели на ответницата са имали преки впечатления, които отразяват техни възприятия. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свид. А. Л., тъй като е посещавала имота само два или три пъти като последният път било след смъртта на К. и свидетелката не си спомня дали е бил починал А.; свидетелката не е сигурна и точно как се стига до имота, поради което впечатленията й са определени като твърде общи и не се подкрепят от другите събрани доказателства по делото. Посочено е, че показанията са противоречиви относно това кой и кога е живял в процесния имот.

Обобщено е, че ответницата успешно е провела пълно и главно доказване на правнорелевантните обстоятелства по спора, поради което са налице предпоставките по чл. 79, ал. 1 ЗС. По тази причина предявеният насрещен иск е намерен за основателен, а искът по чл. 108 ЗС – за неоснователен както по изложените от СОС съображения, така и по изложените от районния съд мотиви, към които окръжният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по конкретно поставени въпроси, сред които и правния проблем за доказването чрез косвени доказателства. В тази връзка в практиката на ВКС (цитираното от касаторите Решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д.№ 921/2010 г. на ВКС, ІV г. о., както и служебно известните на състава Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д.№ 5252/2014 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 223 от 16.11.2016 г. по гр. д.№ 1626/2016 г. на ВКС, І г. о. и др.) се приема, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт, като трябва да се отчита връзката с правно релевантния факт и възможността доказваният факт да не е свързан еднозначно с правнорелевантния, т. е. да се е осъществил в друга връзка; при обсъждането на косвените доказателства в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката следва да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на релевантния факт. Решаващите мотиви на въззивния акт се основават на показанията на свидетелите Д. Т. и Н. Н., които са представили пред съда факти, на които не са били очевидци, обсъждането на които сочи на отклонение от правилата, разяснени в практиката на ВКС, поради което ВКС приема, че по отношение на поставения от касаторите проблем е налице както общото, така и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 48,29 лв.

Предвид несъответствието между имената на касаторката Н. К. М. в съставяните от нея документи и в удостоверението за наследниците на К. М. Л. и К. С. Л., на последната следва да бъдат дадени указания за изясняване на този въпрос.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 285 от 10.08.2024 г. по в. гр. д.№ 204/2024 г. на Софийски окръжен съд, І възз. гр. състав.

На касаторите, чрез адвокати И. Е. и Й. Л., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 48,29 (четиридесет и осем лева и двадесет и девет стотинки) лева, като ПРЕДУПРЕЖДАВА касаторите, че в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

На касатора Н. К. М., чрез адвокати И. Е. и Й. Л., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението ДА ПРЕДСТАВИ ПО ДЕЛОТО ксерокопие на валиден документ за самоличност за установяване на имената й, като в случай че собственото й име по документите за самоличност не е Н., да представи и декларация за идентичност на лице с различни имена с нотариална заверка на подписа й и отразяване, че й е известна отговорността по чл. 313 ГПК.

Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след изтичане на срока за изпълнение на дадените на касаторите указания.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: