11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6004
гр. София, 22.12.2025г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3418 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Д., подадена чрез процесуален представител адв. В. Х. срещу решение № 720/28.05.2025г., постановено по в. гр. д. № 1029/2024г. по описа на Апелативен съд – София.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 919/18.02.2024г. постановено по гр. д. № 6173/2023г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. 266, ал. 2 от ЗЗД по предявения от „Грийнлайф – Пропърти“ ЕООД срещу Й. Д. с ЕГН [ЕГН] инцидентен установителен иск е признато за установено в отношенията между страните, че вземането на ищеца от ответника на увеличена на основание чл. 266, ал. 2 от ЗЗД цена на жилището и паркомястото към него – предмет на сключен на 11.03.2020г. предварителен договор за продажба и строителство на недвижими имоти възлиза на 78 000 евро и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по предявения от Й. Д. срещу „Грийнлайф – Пропърти“ ЕООД иск е обявен за окончателен сключеният между страните предварителен договор при тази цена.
В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане решението на въззивната инстанция да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и предявеният иск с основание чл. 266, ал. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен, а искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД да бъде уважен при уговорените между страните условия, а евентуално делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Касационният жалбоподател поддържа, че недопустимо въззивният съд е внесъл едностранна промяна в съдържанието на процесния предварителен договор, като е изменил размера на уговорената между страните продажна цена на основание чл. 162 от ГПК съгласно промяна в цените на строителните материали и е определил увеличение в размер на 25 % и по този начин не е изпълнил задължението си да възпроизведе клаузите на предварителния договор, така както страните са ги уговорили. Така въззивният съд е пренебрегнал свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД и задължителната практика, както е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е приел за разглеждане в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД предявеният насрещен иск по чл. 307 от ТЗ за изменението на предварителния договор в частта досежно цената, произнасяйки се по недопустим иск. Въззивният съд не е констатирал така допуснатото съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, макар изричните доводи в този смисъл и е постановил решение в разрез с установената практика на ВКС.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Грийнлайф – Пропърти“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. К. З., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД предявен от Й. Д. срещу „Грийнлайф – Пропърти“ ЕООД за обявяване за окончателен на сключения между тях на 11.03.2020г. предварителен договор за продажба с предмет ателие № 21 в сграда, находяща се в [населено място], район „Възраждане“, [улица], вх. „Б“, ет. 5, със застроена площ от 53.13 кв. м., представляващо самостоятелен обект с ид. .............................. и паркомясто № 82 с площ от 13.38 кв. м., находящо се в подземен гараж ПГ1, съставляващ самостоятелен обект с ид. ............................ по КК на [населено място] при твърдения, че ответникът се е задължил да построи със свои средства и да продаде на ищеца в завършен вид, описан в Приложение № 1, недвижимите имоти за обща цена от 62 400 евро при условие, че купувачът спази утвърдения финансов план по чл. 3 за изплащането й на пет вноски, в срокове и при условията, посочени в договора. Ищецът заплатил първата вноска от 15 600 евро, част от която е депозит в размер от 5 000 евро; изряден е в изпълнението, тъй като при липса на покана след снабдяването на сградата с акт Образец 14 задълженията за следващи вноски не са станали изискуеми; срокът за подписване на окончателния договор до 31.07.2022г. е изтекъл, но той не е сключен от страните, а след това ищецът не е бил поканен и не е договорена нова дата за нотариално изповядване на продажбата.
В срока по чл. 133, ал. 1 от ГПК ответникът „Грийнлайф – Пропърти“ ЕООД отговорил, че искът е неоснователен и предявил „насрещен“ иск за изменение на предварителния договор в частта относно продажната цена чрез увеличаването й от 62 400 евро на 81 120 евро по твърдения, че обявената на 11.03.2020г. пандемия от коронавирус и въведените в страната на 13.03.2020г. извънредно положение и противоепидемични мерки довели до сериозен ръст в цените на всички строителни материали и труда и оттам до увеличаване себестойността на готовия обект; тези обстоятелства се отразили върху изпълнението на предварителния договор, тъй като променят съотношението на стойностите на насрещните престации и нарушават драстично еквивалентността им; позовал се, че запазването на цената противоречи на изискванията за справедливост и добросъвестност.
Първоинстанционният съд квалифицирал иска на ответника по чл. 307 от ТЗ в доклада и по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 266, ал. 2 от ЗЗД – в решението. Приел, че дължи разглеждането му при условие на уважен иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. За да намери, че и този иск е основателен – до размера от 78 000 евро установил, че е настъпила промяна в цените на строителните материали, но от значение е промяната/оскъпяването към 31.07.2022г., а не оскъпяването към 2023г. и не оскъпяването на сградата, което според експерта инж. Б. Т. е в размер на 48.65 % спрямо 12.03.2020г. Изтъкнал, че условие, от което зависи основателността на иска, е материалите да не са закупени преди оскъпяването, а от изпратеното на 06.04.2020г. от дружеството писмо приел, че може да се предположи, че то е разполагало с необходимите материали в първите два месеца от срока за строителството. При доказаност на иска по основание, съдът определил съгласно чл. 162 от ГПК, че увеличението е 25 % и увеличената продажна цена възлиза на 78 000 евро. С оглед достигнатата степен на завършеност – издаден акт образец 14 – приел, че изискуеми са задълженията на ищеца за увеличението от 25 % върху първата вноска, равняващо се на 3 900 евро и за втората вноска в увеличения със същия процент размер – 19 500 евро /15 600 евро + 25 %/. Останалите вноски обосновал, че се дължат при настъпване на уговорените условия. Предварителният договор е обявен за окончателен при продажна цена от 78 000 евро и при условието по чл. 362, ал. 1 от ГПК ищецът да заплати на ответника сумата от 23 400 евро /3 900 евро + 19 500 евро/ дължими до момента вноски по чл. 3, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от договора в двуседмичен срок от влизането на решението в сила.
При установените по делото факти, от правна страна въззивният съд приел, че правилото на чл. 307 от ТЗ уреждащо правото на длъжника, който има произтичащо от договор неизискуемо задължение, да измени или прекрати договора по съдебен ред, ако поради непредвидени обстоятелства запазването му противоречи на добросъвестността и справедливостта, може да бъде изключено от специалната приложима в случая правна норма на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД. Съобразил, че сключеният между страните договор е предварителен за продажба и за изработка, с който обещателят се е задължил да построи и продаде на купувача. Взел предвид, че съобразно чл. 266, ал. 2 от ЗЗД при изменение на цените на материала и работната ръка по време на изпълнение на договора за изработка се изменя съответно и възнаграждението. Обещателят – изпълнител може да се позове на увеличение на цените на строителните материали и труда и да претендира вземане за увеличена по реда на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД продажна цена. Приел, че изложените в „насрещната“ искова молба на ответника факти и заявеното искане следва да се подведат под правната норма на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД, като предявеният иск е установителен – за вземане от увеличената продажна цена на ателието и паркомястото, които дружеството се е задължило да построи и продаде на първоначалния ищец. Като ответник по иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД приел, че дружеството – строител има правен интерес да заяви този иск като инцидентен установителен. С него ще се реши въпросът увеличила ли се е продажната цена /част от нея е възнаграждението за построяването на обектите/ поради промяна на цените на строителните материали и труда по време на изпълнението на предварителния договор и с колко. Изтъкнал, че разрешението по този иск следва да се съобрази при уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, тъй като в заместващото окончателния договор решение се посочват съществените условия на договора – имотът и продажната цена. От погрешното квалифициране на иска по чл. 307 от ТЗ в доклада на първоинстанционния съд приел, че следва само възложена на ответника доказателствена тежест при по-тежки условия. Посочил, че по предявения иск е било достатъчно ищецът да установи изменение/увеличаване на цените на материала и труда.
Съобразил в тази връзка, че страните са подписали договора на 11.03.2020г., преди обявяването на 13.03.2020г. на извънредното положение в страната поради пандемията от Ковид-19. Обещателят е поел задължение да построи ателието и паркомястото в подземния гараж и да ги прехвърли на купувача във вид на завършеност, както е посочено в Приложение 1, срещу цена от 62 400 евро, заплатена от ищеца при условията на финансовия план по чл. 3: на пет вноски, втората, третата, четвъртата и петата от които – след уведомления от строителя за: получен акт образец № 14; поставена в имота дограма и получен акт образец № 15 и № 16, както е посочено в чл. 3, б. а) - д). Определен е бил срок за сключването на окончателен договор до 31.07.2022г.- чл. 4 (1), който спира да тече при спиране на строителството поради форсмажорни обстоятелства – чл. 4 (4). Купувачът Д. е заплатил първата вноска от 15 600 евро, включващ депозит в размер на 5 000 евро.
От заключението на проведената пред първата инстанция ССчЕ от вещото лице инж. Б. Т. приел за установено, че ответникът – изпълнител не е извършил строителството на ателието и подземния гараж с паркомястото в обещания вид на готовност в уговорения срок до 31.07.2022г. и удължения /с периода на извънредното положение/ срок - 28.09.2022г. В този срок сградата е построена до етап „груб строеж“ изцяло с издаден акт, образец 14. Ателието е изградено до етап, доближаващ се до описаната в Приложение № 1 степен на завършеност – изпълнени всички вътрешни довършителни работи, но не са извършени довършителни работи по общите части, фасади, вертикални планировки и външни връзки. Подземният гараж с паркомястото е изграден почти напълно, като е останало очертаването и номерацията. Приел, че не е спорно обстоятелството, че в този вид обектите са били към 06.06.2023г., когато е издадено удостоверение за данъчна оценка при степен на завършеност „след груб строеж – 100%“, както и към месец септември 2022г. Според същото заключение в месец юли 2022г. цените на строителните материали като арматурно желязо, бетон, тухли, машинна мазилка и циментова замазка са се повишили спрямо цените в месец април 2020г. – приложение № 2. С оглед степента на завършеност на двата обекта тези видове материали са използвани в изграждането им. Количествата изпълнени СМР са установими чрез подробна количествена сметка или строителни показатели от таблица за площообразуване при отчитане на степента на завършеност. При прилагане на втория метод вещото лице е посочило, че средните строителни стойности на обектите, определени на база уедрени средни пазарни цени и при Еталон 01 – Пететажна сграда - възлизат към договарянето през месец март 2020г. на 39 996.23 лева за ателието и 5 270.96 лева за паркомястото, а към месец септември 2022г. на 56 027.61 лева за ателието и 8 147.87 лева за паркомястото. Експертът е установил, че увеличението е с 40.08 % относно ателието и с 54.58 % относно паркомястото или средно с 47.33 %. Това увеличение отчита поскъпването на материалите и труда до забавата на строителя.
С оглед констатациите на вещото лице за ръста на цените на строителните материали при извършване на строителството от правна страна въззивният съд приел, че инцидентният иск е установен в своето основание и размерът му следва да се определи при приложение на чл. 162 от ГПК. Съобразил, че приложеният от СГС процент на увеличението на цената – 25 % е по – нисък от установения с експертизата и от претендирания – 30 %, като при липса на жалба от продавача – строител извел извод, че неговото вземане от увеличената продажна цена възлиза на 78 000 евро и че това е цената, за която следва да се обяви предварителният договор за продажба за окончателен.
Изтъкнал, че тълкуването на уговорките относно финансовия план по чл. 3 б. а) - д) и чл. 4 (1) във връзка една с друга и с останалите уговорки сочи, че вноските за цената са платими от ищеца след уведомяване от продавача за осъществяване на съответните факти и до изтичане на срока по чл. 4 (1), респ. по чл. 4 (4). Приел, че ищецът не е неизправна страна, тъй като строителят не е извършил строителните дейности, необходими за снабдяването на сградата със съответните актове, а освен това задължението на ищеца за увеличената част на цената е съдебно установено с инцидентния иск по чл. 266, ал. 2 от ЗЗД в същото производство. В този случай заключил, че обявяването на предварителния договор за окончателен следва да бъде обусловено от заплащане на цялата останала част от цената в размер на 62 400 евро /78 000 евро – 15 600 евро/. Доколкото обаче ответникът не е обжалвал решението в тази част и промяната в условието по чл. 362, ал. 1 от ГПК относно размера на подлежащото на изпълнение от ищеца насрещно задължение би нарушило забраната за влошаване на положението на обжалващия – чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено при визираните в него условия. Ето защо потвърдил първоинстанционното решение, с което предварителният договор е обявен за окончателен при условието ищецът да заплати на ответника сумата от 23 400 евро /3 900 евро + 19 500 евро/ дължими до момента вноски по чл. 3, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от договора в двуседмичен срок от влизането на решението.
Касаторът Й. Д. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси:
1/ Има ли право съдът с постановеното на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД съдебно решение да внася промени в съдържанието на сключения между страните предварителен договор?
2/ Може ли да се обяви за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД сключен предварителен договор при положение, че едната страна по договора е неизправна по отношение на поето с предварителния договор задължение за заплащане на цена на имота, предмет на договора и неизправната страна? Е ли е възможно развалянето на обявен за окончателен по съдебен ред предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот?
3/ Допустимо ли е изменение на иска едностранно от съда без да е направено такова искане с исковата молба, респ. насрещна такава и при липса на определение за изменение на иска?
4/ Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
Сочи, че първият от поставените въпроси е разрешен по делото в отклонение с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 537/08.07.2010г. по гр. д. № 349/2009г., III ГО; решение № 533/30.06.1999г. по гр. д. № 125/1999г., II ГО и решение № 30/05.04.1973г. по гр. д. № 13/1973г. на ОСГК на ВС, а вторият – в противоречие с ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985г., както и с решения на ВКС по чл. 290 от ГПК № 58/20.07.2022г. по т. д. № 309/2021г., I ТО; решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г., III ГО; решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г., IV ГО и решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. № 92/2009г., IV ГО. Третият въпрос твърди, че е решен в противоречие с приетото в решение № 537/08.07.2010г. по гр. д. № 349/2009г., III ГО; решение № 74/04.04.2011г. по гр. д. № 675/2010г., III ГО.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
Първите три въпроса от изложението са мотивирани с довод за въведена от въззивния съд промяна в съдържанието на предварителния договор, чрез изменение размера на уговорената между страните продажна цена при промяна в цените на строителните материали, при което съдът не е изпълнил задължението си да възпроизведе клаузите на предварителния договор, така както страните са ги уговорили. В този контекст въпросите се свеждат до това може ли съдът да промени уговорената в предварителния договор цена и може ли да се обяви за окончателен предварителен договор, купувачът по който не е изплатил напълно уговорената цена.
В цитираната от касационния жалбоподател практика на ВКС в постановени решения по чл. 290 от ГПК е прието, че с решението на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД съдът няма право да внася промени в съдържанието на сключения между страните предварителен договор. Съдът е длъжен да възпроизведе клаузите на предварителния договор, така както страните са ги уговорили. С иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД се цели постигане на правните последици на несключения окончателен договор и с постановеното по иска съдебно решение се замества несключения извънсъдебно окончателен договор, поради което в диспозитива на решението съдът е длъжен да възпроизведе клаузите на предварителния договор. Тези разрешения са приложими във всички случаи на предявен иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключен класически предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот.
По въпроса относно възможността в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД да бъде променяна уговорената в предварителния договор цена, е установена практика на ВКС, в която е дадено разрешение, че за да бъде упражнено правото по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, следва да е налице предварителен договор, съдържащ уговорки относно съществените условия на окончателния договор, като индивидуализацията на престациите следва да е такава, че решението на съда да замести окончателния договор. С решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, с което се уважава иска, следва да бъдат възпроизведени клаузите на предварителния договор, като съдът не може да се отклонява от тяхното съдържание и формулировка, нито може да вменява нови права и задължения за страните /решение № 46/17.09.2015г. по т. д. № 4489/2013г. на ВКС, II ТО/. Когато сключеният между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот включва елементи на договор за изработка, уговореното възнаграждение подлежи на изменение съгласно чл. 266, ал. 2 от ЗЗД, но ако такива елементи липсват, уговорената цена не подлежи на промяна /решение № 288/02.07.2012г. по гр. д. № 783/2011г., IV ГО/. Определяне на цената на имот, предмет на предварителен договор, с помощта на вещо лице в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, се допуска само в случаите, когато с предварителния договор за покупко-продажба са обещани повече от един недвижими имоти и цената е уговорена общо за всички имоти, но искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е предявен само за част от уговорените обекти. В решение № 475/08.06.2010г. по гр. д. № 1311/2009г. на ВКС, III ГО и в решение № 101/20.04.2011г. по гр. д. № 776/2010г., III ГО е прието, че в тези случаи е налице делимост и всеки купувач самостоятелно разполага с иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на договора за окончателен в съответната идеална част, която следва да му бъде прехвърлена по съдебен ред срещу съответната част от цената, а цената на всеки отделен обект е установима с помощта на вещо лице и искът не може да се отхвърли поради липса на цена за отделните обекти.
Прието е също, че според разпоредбата на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД ако през време на изпълнението на договора за изработка надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението съответно се изменя, макар и да е било уговорено изцяло. С тази разпоредба на страните по предварителния договор за покупко-продажба на бъдеща вещ е дадена възможност да уговарят по различен начин продажната цена. Те могат да уговорят изрично плащането й изцяло преди започването на строежа без отчитане на евентуални изменения на цените, а биха могли да уговорят и заплащане първоначално само на прогнозна цена и съответно начин на изменението й към момента на прехвърлянето на правото на собственост. В случаите обаче когато с влязло в сила решение предварителният договор за покупко-продажба на изградения имот е обявен за окончателен, то въпросът за размера на продажната цена и дали същата съобразно уговореното подлежи на изменение по реда на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД, не може да бъде пререшаван. Това е така, защото решението, с което е уважен искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е конститутивно. То замества окончателния договор и създава ново правно положение. По тази причина тълкуването на действителната воля на страните по предварителния договор относно това дали уговорената продажна цена може да бъде изменена е направено вече с това влязло в сила конститутивно решение. След влизане в сила на това решение се преклудират възраженията на продавача, че му се дължи по-висока цена съобразно разпоредбата на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД, поради което те не могат да бъдат разглеждани в самостоятелно производство с предмет такъв иск /решение № 398/02.11.2011г. по гр. д. № 1535/2010г., IV ГО/.
Съгласно задължителното правно разрешение дадено в Тълкувателно решение № 4/09.05.2023г. по тълк. д. № 4/2020г. на ОСГТК на ВКС, съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 от ГПК предварителен договор за покупко - продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена.
Наличието на установена практика по поставените въпроси, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото с постановените по чл. 290 от ГПК решения на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
В конкретния случай въззивният съд не е изменил предявения иск служебно, нито е внесъл промени в съдържанието на предварителния договор в противоречие с предмета на делото. Взел е предвид, че сключеният между страните предварителен договор е със смесена правна характеристика и създава облигационна обвързаност между страните по договор за изработка – строителство и изграждане на бъдеща вещ от ответника и задължение да се сключи окончателен договор за прехвърляне правото на собственост върху нея след като същата се построи и стане самостоятелен обект на собственост и годен предмет на сделка с транслативно действие. Съобразил обстоятелството, че е имало фиксирана цена на стойността на ателието и паркомястото от 62400 евро, част от която е и възнаграждение за построяване на обектите, но това не означава, че възнаграждението по договора за изработка не може да бъде коригирано, щом като през време на изпълнението му надлежно определената цена на материала или на работната ръка се е изменила – чл. 266, ал. 2 от ЗЗД. По предявения конститутивен иск приел, че за ответника е налице правен интерес от предявяване на инцидентен установителен иск за установяване на изменения размер на възнаграждението, поради което приел, че предявеният в този смисъл иск е допустим. Със заключение на вещо лице приел, че искът е доказан по основание – установена е увеличена строителната стойност към момента на уговорения краен срок за сключване на окончателен договор – 31.07.2022г. и вземането на продавача за продажна цена, включваща и възнаграждение за построяване, възлиза общо на 78 000 евро и по нея предварителният договор следва да се обяви за окончателен. Така, след приспадане на авансово внесената сума от 15600 евро, приел че дължимата разлика до пълния увеличен размер на цената е 62400 евро. От нея съгласно уговорения финансов план в чл. 3 от договора изискуеми са станали първите две от вноските, поради което предварителният договор е обявен за окончателен при условие, че купувачът заплати на продавача сумата от 23 400 евро в двуседмичен срок от влизане на решението в сила.
Ако се изключи приложението на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД, това би означавало нарушение на принципа за еквивалентност на престациите, както и на справедливостта и добросъвестността. Никоя от страните не може да се обогати за сметка на другата, а освен това в договора, страните не са изключили възможността за промяна на възнаграждението.
Решаващите си изводи въззивният съд извел след обсъждане на всички релевантни за спорното право факти, посочил изрично кои счита за установени, действайки в съответствие с неотклонната практика на ВКС по въпроса за задълженията на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК.
При тези мотиви, решението на въззивния съд не е постановено в отклонение от практиката на ВКС, а е в съответствие с даденото в нея разрешение. Определенията по чл. 288 от ГПК, на противоречие с които се позовава касаторът не са практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По поставените въпроси по делото не е налице съответно допълнителната предпоставка за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски в полза на ответника по касация не следва да се присъждат, доколкото отправеното от страната искане в този смисъл не е подкрепено с доказателство за реално извършени съдебно деловодни разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3042/20.05.2025г., постановено по в. гр. д. № 14563/2024г. по описа на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.