ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3394/02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1367 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Рентали“ ЕООД, чрез адв. М. П. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 383/01.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 148/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 16 с-в, с което след отмяна на решение № 260588/25.11. 2024 г., постановено по гр. д. № 882/2022 г. по описа на СГС, ГО, І-5 с-в, изцяло са уважени предявените от Р. К. К. и В. С. А.-К. срещу „Рентали“ ЕООД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. чл. 93, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 37980,26 лв., представляваща задатък по чл. 12 от предварителен договор от 09.05.2017 г. за покупко-продажба на недвижим имот, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 22.01.2018 г., до окончателното заплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като необосновано – в противоречие с логическите правила, апелативният съд е достигнал до неправилния фактически извод, че в обективната действителност не са настъпили фактите, при чието проявление е възникнало потестативното право на обещателя по процесния предварителен договор с едностранно волеизявление да го развали („да се откаже“ от него – арг. чл. 93, ал. 2 ЗЗД). В този смисъл, твърди, че той е положил дължимата грижа, за да настъпи падежът на поетото непарично задължение за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на процесния обособен обект - снабдил се е с Акт, обр. 15/01.12.2017 г., за чието съставяне купувачите са били своевременно уведомени както по телефона, така и при проведени срещи, вкл. и на 08.12.2017 г. с приложен препис от този документ. Счита, че неизпълнението от купувачите на поетото договорно задължение за заплащане на втората парична вноска от уговорената продажна цена в размер на сумата от 67967 евро е съществено с оглед интереса на кредитора, като ищците в електронно писмо от 29.12.2017 г. са признали, че са изпаднали в забава, но това правнорелевантно обстоятелство не е взето предвид от въззивния съд при формиране на своето вътрешно убеждение. Поддържа, че в процеса на доказване не е установен приетият за изяснен от апелативния съд факт, че със своето поведение обещателят е възпрепятствал изпълнението на насрещната парична престация (за заплащане на съответната вноска) – поради необоснован отказ да получи плащане. В този смисъл, твърди, че в предварителния договор е уговорено по коя банкова сметка да бъде преведена продажната цена, поради което купувачите не са се нуждаели от съдействие от обещателя, за да изпълнят своите парични задължения.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Възможно ли е да се тълкуват договорите от съда, като се разширява приложното поле на договора?“ (твърди се противоречие с решение № 150/22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1704/2015 г., I т. о.; решение № 31/13.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 661/2008 г. на II т. о.; решение № 47/31.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 706/2010 г. на II т. о.; решение 120/31.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 992/2018 г., ІІІ г. о.; решение № 251/07.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1002/2011 г., решение № 31/13.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 661/2008 г. на II т. о.; решение № 47/31.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 706/2010 г. на II т. о.; решение № 31/13.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 661/2008 г., ІІ т. о., решение № 47/31.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 706/2010 г., ІІ т. о. и решение № 251/07.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1002/2011 г., ІІ т. о.); 2. „По отношение на спорната клауза в процесния предварителен договор относно изпадането в забава на страните, а по-точно коя от страните следва да отправи покана за изповядване на сделка при наличието на готовност и от двете страни?; 3. „Относно обективната невъзможност на купувачите да заплатят втората вноска по договора“ и 4. „Допустимо ли е смесване в тълкуването на договорите и обвързване на облигационните договорености с договора за изработка, когато с предварителния договор за покупко-продажба на имот е сключен и договор за строителство?“ (касаторът счита, че отговорите на материалните въпроси от т. 2 до т. 4, вкл. ще допринесат както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото).
Ответниците по касационната жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че правният спор по делото се съсредоточава относно обстоятелството в полза на коя от страните по облигационното правоотношение, породено от предварителен договор за покупко-продажба на апартамент в новострояща се жилищна сграда, е възникнало потестативното право с едностранно волеизявление да развали („да се откаже“) договора, респ. за коя от тях е възникнало притезателното право да получи обезщетение съобразно уговорения задатък. Взел е предвид, че в клаузата на чл. 11 от процесния предварителен договор е уговорено, че, в случай че купувачът - без да са налице обективни пречки за това, откаже да сключи окончателен договор (в нотариална форма) в сроковете и при условията на съглашението, той губи платеното от него капаро по т. 6а, а в клаузата на чл. 12, че, ако продавачът се откаже, без да са налице обективни пречки за сключване на окончателен договор и не прехвърли на купувача правото на собственост върху имота в предвидената от закона форма (нотариален акт) в сроковете и при условията, уговорени в договора, обещателят следва да върне заплатеното капаро по т. 6а в двоен размер. Анализирайки събраните по делото доказателства, апелативният съд е обосновал фактическия извод, че е „налице изпълнение“ по процесния предварителен договор, тъй като за жилищната сграда, където се намира процесният апартамент, през 2010 г. е издадено разрешение за строеж, което е презаверено през 2016 г., като строителната площадка е открита на 08.11.2010 г.; актът за приемане на конструкцията е съставен на 24.02.2017 г., а Акт, обр. 15 на 01.12.2017 г. Изяснил е, че в клаузата на чл. 6а от договора страните са придали характер на задатък на сумата, авансово заплатена при подписването на договора като част от продажната цена (в размер на 19419 евро).
По втория спорен по делото въпрос кога възниква задължението на купувачите да заплатят втората вноска, представляваща 70% от уговорената продажна цена, респ. дали са изправна страна, апелативният съд, позовавайки се на решение № 150/22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1704/2015 г., I т. о., е приел, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуването се извършва съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. При установяване на действителната воля на страните, изразена в клаузата на чл. 6б от договора, решаващият съд е приел, че страните са постигнали съгласие втората парична вноска (в размер на 67967 евро, представляваща 70% от уговорената продажна цена) да бъде заплатена от купувача на продавача в деня на нотариалното прехвърляне на правото на собственост на процесния апартамент – съобразно уговорената степен на завършеност, в срок до 10 дни след надлежно писмено уведомяване на купувачите от продавача за съставен Акт, образец 15 за установяване годността за приемане на строежа. Страните са уговорил, че частично продажната цена може да бъде заплатена със собствени средства и частично със заемни средства. Съгласно клаузата по чл. 6 сумата от 9710 евро, представляваща остатъкът от 10% от дължимата продажна цена, трябва да бъде заплатена в срок до 10 дни, след като продавачът надлежно уведоми писмено купувача за издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация и Акт, обр. 16 на сградата. При осъщественото тълкуване на отделните клаузи от процесния договор по правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е обосновал правното съждение, че изпълнението на задължението на купувачите да заплатят втората парична вноска (67967 евро) е обусловено от снабдяването им от продавача с Акт, обр. 15. В този смисъл са и уговорките в раздел VI „Степен на завършеност“ – в чл. 29 страните са постигнали съгласие, че обектите ще бъдат предадени от продавача на купувача в „груб строеж“ (от удостоверение № 8/04.04.2017 г. се установява, че сградата, в която се намира процесният обект, е достигнала до стадий на завършеност „груб строеж“).
Въззивният съд е приел за установено, че Акт, обр. 16 е издаден на 16.06.2020 г., като съставянето на този акт за въвеждане в експлоатация на сградата е било предпоставка за осъществяване на последното плащане - 10% от пълния размер на договорената продажна цена, но за правилното решаване на правния спор, пренесен пред въззивния съд, е от значение обстоятелството дали е породена изискуемостта на поетото от купувачите правно задължение за заплащане на втората парична вноска. Съобразно този релевантен факт апелативният съд е анализирал събраните по делото доказателства – приел е, че процесният Акт, обр. 15 е издаден на 01.12.2017 г., а от електронното писмо от 08.12.2017 г., адресирано от В. А. до ищеца Р. К., Акт, обр. 15 е достигнал до знанието на купувачите на същия ден. В това писмо обаче не е посочена дата за сключване на окончателния (транслативния) договор (в нотариална форма), а само е посочено „до 21.12“. От друга страна, това писмо е съставено в отговор на писмото от 20.11. 2017 г. на ищеца К. до В. А., с което той я уведомява какви документи са необходими за отпускане на банковия кредит. С последващо писмо от 08.12.2017 г. В. А. е изпратила на ищеца К. прикачен файл, съдържащ проекта на нотариален акт, но отново не е посочен конкретен ден за сключване на окончателния договор. От писмо № 1/02.01.2018 г., съставено от служител при „А. Б. АД, се установява, че е било одобрено искането на ищците за сключване на договор за ипотечен кредит с цел - заплащане на продажната цена по сметка на продавача за придобиване на правото на собственост върху процесния апартамент. Банката е описала и необходимите документи за превеждането на сумите на съответните траншове - първи в размер на 132931,90 лв., а втория в размер на 18991,10 лв. (след представяне на Акт, обр. 16). За одобряването на кредита по електронен път е била уведомена В. А., но от писмото от 15.05.2019 г. „А. Б. АД се изяснява, че с купувачите по процесния предварителен договор не е сключен договор за банков кредит, тъй като на 01.02.2018 г. ищецът Р. К. е уведомил банката, че прави отказ поради промяна на предварително уговорената продажна цена от страна на продавача.
При преценката на показанията на свидетеля А., осъществена по правилата на чл. 172 ГПК, апелативният съд е обосновал фактическия извод, че субективните възприятия на свидетеля, че К. e признал в неговите писма за забава с банката и затова купувачите не могат да сключат окончателен договор в уговорения срок, респ. че К. е изразил съгласие да заплати на обещателя неустойка за забава, се опровергават както от разменената между страните по договора електронна кореспонденция, така и от съдържанието на кредитното досие при „А. Б. АД – от него се установява, че ищците са се снабдили с необходимите документи за отпускане на кредита в началото на м. 11.2017 г., т. е. преди те да са уведомени за издаването на Акт, обр. 15.
Апелативният съд последователно е разгледал спорните въпроси: 1. Кога е налице признание на задължението; 2. Дали неизпълнението на ищците е съществено и 3. Готови ли са били купувачите да изпълнят задължението си за заплащане на втората вноска от цената на апартамента.
По първия въпрос е приел, че писмото от 29.12.2017 г., на чието съдържание първоинстанционният съд се е позовал в решаващите си мотиви, не е прието като доказателство (изрично в този смисъл определението на първоинстанционния съд на л. 399 от делото), а вещо лице не може да събира доказателства в полза на която и да е от страните по спора. От друга страна, в писмото били посочени „компромисни варианти“ за уреждане на отношенията между страните по договора, а не се съдържа изрично признание от страна на ищеца Р. К. (ищцата изобщо не е направила каквото и да е волеизявление), до който незаконосъобразен извод е достигнал първоинстанционният съд. С изготвянето на проектите на писмото с дата 16.12.2017 г. и проекта на анекса продавачът-ответник всъщност е признал, че не може да снабди сградата с разрешение за ползване в уговорения срок.
По втория въпрос апелативният съд е изяснил, че, макар и ищците да са били уведомени за издаването на Акт, обр. 15 на 08.12.2017 г., съгласно клаузата на чл. 6 „б“ от предварителния договор „70% от договорената цена се заплаща от купувача на продавача в деня на нотариалното прехвърляне на собствеността под формата на нотариален акт в срок до 10 дни след надлежното писмено уведомяване на купувача от страна на продавача за издадения Акт, обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа“. В този смисъл, този уговорен 10-дневен срок е следвало да изтече на 18.12.2017 г., но при съобразяване на почивните и празнични дни, то забавата на купувачите, ако се приеме, че съществува, би била 8 работни дни, което обстоятелство не може да обоснове съществено неизпълнение на поетото договорно задължение за сключване на окончателен договор – той не е от правното естество на „фикс-сделките“. От друга страна, към 16.12.2017 г., т. е. в срока по чл. 6 „б“ от предварителния договор са провеждани преговори между страните за удължаване на срока за снабдяване на сградата с разрешение за ползване, за промяна на продажната цена в посока увеличение, както и за начина на плащане.
По третия въпрос апелативният съд е съобразил, че с писмо от 04.01.2017 г. (вероятно годината била грешно посочена) купувачите уведомяват продавача, че разполагат с надлежната сума и искат от дружеството да посочи банкова сметка, по която продажната цена да бъде преведена или да се потвърди, че сметката е тази, посочена в т. 7 от договора. Поискано е от продавача да уточни ден и час за сключване на окончателния договор в нотариална форма, както и да предостави на купувачите одобрен проект на нотариален акт преди сключването на окончателния договор. В този смисъл, в това писмо се съдържало волеизявление на ищците за изпълнение на задължението им по чл. 6 „б“ от предварителния договор. От справка от „Еконт“ се установявало, че ищецът е подал следните пощенски пратки: две на 04.01.2018 г. (сутрин и следобед) и една на 06.01.2018 г., които са получени от служители на ответното дружество, вкл. от В. А. (брокер на недвижими имоти, с която ищците са преговаряли); посочени са и адресите, на които е извършвано връчването (3 бр.), като единият от тях съвпада с този, посочен в предварителния договор. Въззивният съд е приел за достоверни показанията на свидетеля К., който изяснява, че на 05.01.2018 г. ищците са опитали да връчат по-горе описаното писмо на управителя на ответното дружество; чакали са около 20 минути и тъй като никой не е дошъл да получи писмото, са си тръгнали. Но именно когато излизали от офиса, „шефът“ се появил, Р. се опитал да му връчи писмото, но т. нар. „шеф“ казал: „Ние нямаме вече никакви взаимоотношения, така че няма да взема никакво писмо“ и си тръгнал. Братът на свидетеля бил готов с парите към този момент, понеже е бил одобрен от банката. При формиране на своето вътрешно убеждение въззивният съд е взел предвид и съдържанието на писмото от 08.01.2018 г., с което А. е отговорила на писмото на ищеца от 04.01., като е изяснила, че е озадачена от неговото съдържание, тъй като според нея продавачът не е в неизпълнение на своите договорни задължения да уведоми купувачите за издадения Акт, обр. 15 – за съставянето на този документ купувачите били своевременно уведомени на 08.12.2017 г., като за неговото издаване в договора не бил предвиден срок. Именно А. е водела комуникацията с ищците - срещи, имейли, съобщения, телефонни разговори. Изготвила е и оценките във връзка с отпускането на кредит, както и е предоставила необходимите документи за това, вкл. изпратила е на ищците Акт, обр. 15 (тя била надлежно упълномощена от обещателя да извършва действия от негово име и за негова сметка). Апелативният съд е съобразил, че с нотариална покана, адресирана на 05.01.2018 г. от продавача и получена от купувачите на 08.01.2018 г., обещателят е уведомил ищците, че са в неизпълнение на задължението да заплатят втората вноска от уговорената продажна в размер на 67967 евро, като уговореният 10-дневен срок за това започвал да тече от 08.12.2017 г., поради което продавачът счита, че от датата на получаване на тази нотариална покана процесният предварителен договор за продажба е прекратен поради неплащане на договорената продажна цена, поради което има право на основание клаузата по чл. 11 от договора, във вр. с чл. 93, ал. 2 ЗЗД да задържи като обезщетение за причинените му имуществени вреди платената по т. 6 „а“ от договора сума като задатък.
Въззивният съд е разгледал и спорното по делото обстоятелство дали са били породени предпоставките за пораждането и надлежното упражняване от страна на обещателя на потестативното право с едностранно волеизявление да развали („да се откаже“) процесния предварителен договор за покупко-продажба. Изяснил е, че съгласно чл. 95 ЗЗД кредиторът изпада в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си, като по сила на чл. 96 ЗЗД, когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него, а ако и длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните последици. В конкретния случай, за да настъпи изискуемостта за плащане на втората вноска по предварителния договор (в размер на 70% от уговорената продажна цена), освен уведомяването на купувачите за издаването на Акт, обр. 15, е следвало да настъпи и „денят на нотариалното прехвърляне на собствеността“ върху този апартамент (съгласно клаузата на чл. 6 „б“ от предварителния договор). Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се изяснява, а и не е спорен между страните фактът, че „денят на нотариалното прехвърляне на собствеността“ не е конкретизиран, като в процеса на доказване обещателят не е установил, че е поканил купувачите за сключването на окончателния договор. Задължението на продавача да прехвърли правото на собственост на купувачите с окончателен договор, сключен в нотариална форма, както и да се яви за сключването на тази транслативна сделка в ден и час при нотариус, е уговорено в Раздел ІV „Права и задължения на продавача“. При така изложените правни съждения въззивният съд е възприел правните доводи, релевирани от ищците във въззивната жалба - във връзка с тълкуването на уговорения в чл. 6 „б“ от предварителния договор срок за сключване на окончателен договор („деня на нотариално прехвърляне на собствеността“), че задължение на продавача е било да определи датата на сключване на окончателния договор в нотариална форма, като покани купувачите за осъществяване на тази сделка. В този смисъл, за продавача не е породено потестативно право с едностранно волеизявление да преустанови договорната връзка между страните в процеса, поради което поради установяване, че продавачът се е отказал от сключване на окончателния договор „без да са налице обективни пречки за изповядване на сделката“, както и че правото на собственост не е било прехвърлено, апелативният съд е изградил правното си заключение, че е настъпила уговорената в клаузата на чл. 12 от предварителния договор правна последица: продавачът следва да върне на купувачите заплатеното капаро по т. 6 „а“ от този договор. Поради основателност на главния иск с правно основание чл. 93, ал. 1, изр. 2 ЗЗД обжалваното решение е отменено, а вместо него е постановено друго, с което продавачът е осъден да възстанови заплатената от купувачите сума в размер на 37980,26 лв., служеща като капаро, поради което апелативният съд не е разгледал предявения под евентуалност кондикционен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият процесуалноправен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и тази, цитирана от касатора - апелативният съд, след като е извършил систематическо, логическо и телеологическо тълкуване на релевантните клаузи в процесния предварителен договор, е приел, че, за да настъпи изискуемостта за плащане на втората вноска по предварителния договор (в размер на 70% от уговорената продажна цена), освен уведомяването на купувачите за издаването на Акт, обр. 15, е следвало да настъпи и „денят на нотариалното прехвърляне на собствеността“ върху този апартамент (съгласно клаузата на чл. 6 „б“ от предварителния договор). Счел е, че този ден не е конкретизиран, като в процеса на доказване обещателят не е установил, че е поканил купувачите за сключването на окончателния договор. От друга страна, съобразил е, че задължението на продавача да прехвърли правото на собственост на купувача с окончателен договор, сключен в нотариална форма, както и да се яви за сключването на тази транслативна сделка в ден и час при нотариус, е уговорено в Раздел ІV „Права и задължения на продавача“. Обещателят е следвало да определи датата на сключване на окончателния договор в нотариална форма, като покани купувачите за осъществяване на тази сделка. В този смисъл, за продавача не е породено потестативно право с едностранно волеизявление да преустанови договорната връзка между страните в процеса, поради което поради установяване, че продавачът се е отказал от сключване на окончателния договор - „без да са налице обективни пречки за изповядване на сделката“, както и че собствеността не е била прехвърлена, апелативният съд е обосновал правното съждение, че е настъпила уговорената в клаузата на чл. 12 от предварителния договор правна последица: продавачът следва да върне на купувачите заплатеното капаро по т. 6 „а“ от този договор.
Дали при осъщественото от въззивния съд тълкуване на действителната воля на страните в процесния предварителен договор, извършено по правилата на чл. 20 ЗЗД, респ. дали при анализа на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият и третият въпроси не са правни, поради което те не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – по същество с тях се релевира правен довод за необоснованост на решаващите фактически изводи на апелативния съд, а именно дали при осъществяване на своята мисловна логическа дейност решаващият съд правилно е установил правнорелевантните обстоятелства, при проявлението на които би възникнала изискуемостта на задължението на всяка една от страните за сключване на окончателния договор в нотариална форма, респ. дали купувачите са били поставени в обективна невъзможност да заплатят втората вноска по предварителния договор.
Четвъртият материалноправен въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд – въззивният съд не е имал повод да разисква дали с процесния предварителен договор са поети задължения и по договор за изработка, какъвто представлява и договорът за строителство, а е уважил предявеният иск за връщане на предоставената по този двустранен договор като задатък сума в размер на 37980,26 лв., тъй като е настъпила уговорената в чл. 12 от предварителния договор материалноправна предпоставка - продавачът се е отказал от сключване на окончателния договор „без да са налице обективни пречки за изповядване на сделката“, вследствие на което правото на собственост не е било транслирано.
Ответниците по касационната жалба претендират да им бъдат присъдени съдебни разноски за настоящата съдебна инстанция, но не са доказали, че са ги извършили, поради което това процесуално искане се явява неоснователно.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 383/01.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 148/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 16 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.