О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3402
София, 02.12. 2025 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и двадесет и пета година в състав:
Председател: Ирина Петрова
Членове: Десислава Добрева
Мария Бойчева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 1832 по описа за 2025 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Г. Г. Д. срещу решение № 153 от 16.05.2025г. по в. т.д.№ 151/2025г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решението по т. д. № 438/2023г. на ОС С. З. за отхвърляне на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищцата - Й. Г., роден 2021г., настъпила при пътна злополука на 27.06.2023г., за разликата над 60 000лв. до претендираните 200 000лв.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа се, че обжалваният акт е постановен при неправилно ценене на събраните по делото доказателства и е в противоречие с практиката на касационната инстанция при формиране на изводите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществените вреди на майката и при преценка за степента на съпричиняване поради неупражнена родителска грижа по отношение на детето, чиято възраст към момента на злополуката е една година и осем месеца. Възразява се, че неправилно въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че ищцата е поставила сина си във висока степен на риск и заплаха и неправилно е намалил определеното застрахователно обезщетение със 70%. Поддържа, че няма как съпричиняването да е равно или по-голямо от това на дееца; че ако делинкветнът - водач на МПС не бе допуснал нарушение на правилата за движение, без значение е поведението на майката. Касаторът твърди, че грижите за детето са били възложени на трето лице и дори да бъде счетено, че не са положени в обема, необходим при конкретната ситуация, следва да бъде съобразено, че обстановката обективно не е предполагала/изисквала опеката да бъде засилена, „чрезвичайна“, тъй като деликтът е настъпил в черешова градина, където не се очаква да има предвидими опасности (трафик, голямо събиране на хора, водоеми), каквото внимание не е необходимо и в паркове, зони обособени за отдих, детски площадки. Акцентира се, че в овощната градина се е намирал единствено автомобилът на делинквента, той не е бил постоянно в движение, преместен е инцидентно, а „в повечето време е бил в покой“. Възразява се, че дори майката да не беше възложила грижата на трети лица, съпричиняването й не следва да надхвърли 30%, каквато според касатора е съдебната практика в сходни случаи. Изложени са и доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и определен занижен паричен еквивалент за търпените морални вреди. Искането е за отмяна на решението и уважаването на иска за разликата до претендираната сума от 200 000лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите при въведена допълнителна предпоставка - разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС:
1/ „Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда относно конкретните обстоятелства, от които се извежда извод за съпричиняване и причинна връзка, на задължението на съда да приеме съпричиняване при доказана причинна връзка и доказано конкретно поведение, довело до настъпване на вредоносните последици, установено по реда на задължителната съдебна практика, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? при сочено противоречие с ТР № 1/2001г. т. 12;
2/ „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“ поради твърдяно противоречие практика на ВКС - т. 2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК, т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК, решението по гр. д.№ 5488/2013г. на ІV г. о., определение по гр. д.№ 619/2010г. на ІІІ г. о., решението по гр. д.№ 55/1988г. на ОСГК.
3/ „Може ли да се приеме съпричиняване без да е доказана причинна връзка между поведение на пострадалия, в случая и на неговите родители и настъпилия вредоносен резултат?“ с позоваване на противоречие на обжалвания акт с решение по т. д.№ 1117/2009г. на ІІ т. о. на ВКС;
4/ „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“ при сочено несъответствие с решение по т. д.№ 60341/2016г. на І т. о. и решението по т. д.№35/2009г. на ІІ т. о. на ВКС;
5/ „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпването на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици?“ с позоваване на противоречие с решението по т. д.№ 35/2009г. на ІІ т. о.на ВКС;
6/ „Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем - може ли приносът да е хипотетично предполагаем?“ поради противоречие с решенията на ВКС по т. д.№ 1858/2013г. на І т. о., решението по гр. д.№ 53091/2015г. на ІІІ г. о., решението по т. д.№ 525/2008г. на ІІ т. о., решението по т. д.№ 977/2010г. на ІІ т. о., решението по н. д. №1359/1967г. на ІІІ н. о. и други цитирани.
7/ „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина/допринасяне на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението?“ като се сочи противоречие с решенията по т. д. №977/2010г., по т. д. № 525/2008г., по т. д.№ 35/2009г., и други цитирани, всички на ІІ т. о. на ВКС.
8/ „Налице ли е съпричиняване към вредоносния резултат при неизпълнение на задължението, произтичащо от чл. 125, ал. 3 Семейния кодекс - родителят да осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете?“
9/ „Как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действието на увредения се отнася към увреждането и каква е степента, в която то обективно допринася за настъпването на вредата? Следва ли съпричиняването на вредоносния да е по-голямо от това на дееца?“
10/ „При доказано неизпълнение на задължението, произтичащо от чл. 125, ал.З СК родителят да осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете, следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по - голям процент от неблагоприятните последици?“
11/ „Как следва да се упражнява родителския надзор върху малолетно дете, за да се приеме упражняване на такъв, достатъчно ли е да докаже, че един от родителите е заедно с детето си и изключва ли се упражняване на „непрестанен надзор над малолетно дете, ако родителят не го държи за ръка постоянно или при настъпване на инцидент с детето, ако не е доказано, че родителят е можел да види и възприеме настъпваща опасност? Обстановката в овощната градина не е предполагала реална опасност за живота на детето. Автомобилът е преместен инцидентно с оглед придвижването в лехите с продукция. С него не се е работило постоянно, за да бъде той опасност“
12/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“
13/ „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищцата и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?“
14/ „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?“
По последните три въпроса се сочи противоречие с решение по т. д. № 486/2012Г. II т. о. , решение по т. д. № 2998/2013г. на I т. о. , решение по т. д. № 1948/2013г. II т. о. /.
15/ „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално възпроизвеждане на част от свидетелски показания и позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост? с твърдение за противоречие с решение по т. д. №486/2012г. II т. о. , решение по т. д. №2998/2013г. на I т. о., решение по т. д. № 1948/2013г. II т. о.
16/ „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС №4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?“ при сочено противоречие с решение по т. д.№ 1015/2011г. на ІІ т. о. на ВКС.
17/ „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното, както е направено в обжалваното решение?“ с позоваване на решенията по т. д. № 708/2009г. на II т. о., по т. д. № 2974/2013г. на II т. о., по т. д.№ 14/2009г. на ІІ т. о. на ВКС.
18/ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2023 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?“
19/ „Нарушен ли е принципът на справедливост при формалното сочене от съда за съобразяване с лимита и икономическите условия при определяне на обезщетения, но реално липсва такова съобразяване с определяне на много по-нисък размер на обезщетение от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния при наличие единствено на положителни факти и обстоятелства и липса на каквито и да е негативни такива, обосноваващи занижен размер?“ с позоваване на противоречие с ППВС №4/68г. и решения по чл. 290 ГПК;
20/ „При приложение на принципа на справедливост и прилагане на съпричиняване длъжен ли е съдът да намали обезщетението с точния обем на приетото съпричиняване, който отчита или има право на преценка относно обема, с който намалява обезщетението, за да се гарантира определяне на точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и постигане целите на паричното компенсиране?“
21/ „Длъжен ли е съдът при отчитане на съпричиняване винаги да намали размера на обезщетението или разпоредбата на чл. 51 ЗЗД - при съпричиняване съдът може да намали определено обезщетение - в закона е предвидена възможност и да не се намали размера на обезщетението при отчетено съпричиняване?“ поради твърдяно противоречие с решението по н. д.№510/2008г. на І н. о. на ВКС.
Въведено е и, че обжалваният акт е в противоречие и с приетото в решението по гр. д. № 3388/2023г. на IV г. о. на ВКС, а именно, че „отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и гарантираното с чл. 6, ал. 2 КРБ и с чл. 20 и чл. 47 Хартата за основните права в Европейския съюз равенство пред всеки закон.
Сочи се, че касираното решение е в противоречие с практиката на отделни състави на ВКС - решенията по гр. д. № 1733/2010г на IV г. о. и по гр. д. № 166/2011 г. на IV г. о. и по въпроса:
22/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и относимите към спора доказателства?“
Изложено е и, че решението в частта за съпричиняването е очевидно неправилно, тъй като при наличните данни не може да се приеме, че майката е могла да види и възприеме МПС като опасност за детето й.
В писмен отговор ответникът в касационното производство оспорва обосноваването на предпоставките за допускане на касационното обжалване. Оспорва и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ищцата срещу първоинстанционния акт, с който, при приет за справедлив размер на обезщетението в претендирания размер от 200 000лв. и отчетен принос на ищцата за настъпване на злополуката поради неупражнен родителски надзор над детето в размер на 70%, е присъдено обезщетение в размер на 60 000лв. Искането във въззивната жалба е аналогично на искането пред ВКС - уважаване на иска в предявения размер.
Съставът на апелативния съд е възприел за установена следната фактическа обстановка по делото: Към момента на пътната злополука загиналото дете Й. е било на 1 година и 8 месеца, а ищцата, негова майка, на 23 години. В деня на злополуката, ищцата с двете й деца Д. и Й., заедно със свидетелката М. И. и нейното дете, пристигнали от [населено място] в землището на [населено място], [община] баня с автомобил - бус, управляван от М. В.. Заради децата влезли в черешовата градина с буса, който бил паркиран в края на реда и започнали да берат череши. Децата останали при М. и свидетелката, а майката Г. Д. отишла по - напред в реда и казала децата да стоят при М. И. и тя да ги гледа. Наложило се М. В. да премести буса и отишъл да го вземе. Свидетелката тръгнала с децата по - напред, оставила ги да си играят долу до черешово дърво и също се качила да бере плодове от върха със стълба като ги поглеждала. В един момент свидетелката чула викове - М. викал на „жена си“, слязла от стълбата и видяла М. с Й. на ръце да бяга към тях. Майката Д. била по - напред, дошла веднага, след като чула виковете на „мъжа си“. Свидетелката видяла само М. като пристигнал с детето Й. на ръце, а самата злополука не видяла. Когато ищцата възприела да носят детето, припаднала. Свидетелката сочи, че не видяла кога детето е тръгнало към буса, произшествието е станало за момент, за секунди, самата тя не знае как.
Назначената експертиза е установила, че злополуката е настъпила в светлата част на денонощието при нормална видимост, участъкът между редовете бил прав и равнинен, ориентиран в посока запад-изток. Вещото лице е посочило, че когато водачът М. В. е предприел преместване по - напред н автомобила, детето Й. Г. се е намирал в близост до предната му лява част. В. се качил в автомобила, но не е възприел детето и потеглил напред. Мястото на прегазването се намира в междуредието - между 29 и 30 ред. Ударът е настъпил с предна лява част на предната броня, на около 0,40 м. от левите габарити, детето е паднало на терена, а в резултат на движението на автомобила напред, е прегазено с предно ляво колело в областта на главата. След прегазването, тялото му е било зад предна лява гума, под автомобила. Водачът е усетил, че автомобилът е минал през препятствие и веднага спрял. Слязъл и установил, че детето е под колата и лежи неподвижно. В резултат на удара, детето Й. Г. е получило травматични увреждания, несъвместими с живота.
Въз основа на заключението на автотехническата експертиза, съставът е формирал категоричен извод, че водачът М. В., за който се твърди, че е баща на детето, се е качил в автомобила, задвижил го е, без да се убеди предварително, че Й. е в безопасност, че някой се грижи за него, че пътят пред автомобила е свободен. За несъмнено е прието за установено противоправното му поведение в причинна връзка с деликта.
При подробно обсъждане на събраните гласни доказателства относно реакцията на ищцата, когато видяла мъртвото си дете, ужаса, изживян след смъртта му, посочване на общите критерии за определяне на справедливо по размер обезщетение за моралните болки и анализ на конкретното им проявление в настоящия спор, въззивната инстанция е приела, че справедливият размер на обезщетението е в претендирания от ищцата размер - 200 000лв.
Преценката е основала на съображенията, че извън нормалното разбиране за човешките отношения е, родител да погребе дете, че изключително тежко, до границата на невъзможност е за родител да преживее своето дете и да стане свидетел на неговата смърт; такава загуба е за цял живот и е свързана с постоянни негативни изживявания. Обосновано е, че няма житейска или правна сила, която да възмезди родител за смъртта на дете, независимо от неговата възраст, а моралнита загуба е неизмерима с пари; че размерът на обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищцата, поради което за целите на реализиране на деликтната отговорност следва да бъде определен размер, съобразен с критерия за справедливост. Анализирано е, че този критерий, освен обективно установените и доказани по делото факти - възрастта на загиналия, възрастта на ищцата, родствената връзка, невъзвратимостта на загубата, негативните изживявания и тяхната продължителност (включително и към настоящия момент), довели до трайни промени в поведението, в личните взаимоотношения и в социалното функциониране на ищцата, включва и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия, в резултат на което е прието, че сумата от 200 000.00 лева е най-справедлив общ паричен еквивалент на интензитета на причинените неимуществени вреди.
По възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Д. с довода, че не е осъществявала адекватен надзор върху пострадалото малолетното дете, въззивната инстанция е изходила от отправната позиция, че приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди, че за да е налице съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно; че приложението на посоченото правило е предпоставено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което обективно е създал предпоставки или възможности за настъпване на увреждането. Възприето е въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, че Д., като майка на детето Й., не е изпълнила визираните в закона родителски задължения. Обсъдено е, че съгласно чл. 125, ал. 3 СК, родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете, а преценката дали тези задължения от страна на родителя са изпълнени, е индивидуална с оглед на конкретния казус. Аргументирано е, че в настоящия случай Д. не е осъществила постоянно наблюдение и контрол по отношение на малолетното си дете към момента на трагичния инцидент с мотивите:
Детето Й. е било на много ниска възраст - 1 година и 8 месеца, което изключва напълно възможността то само да се грижи за себе си, включително да осъзнава и да се предпазва от опасностите на околната действителност. На тази възраст децата се нуждаят изключително и постоянно от родителски грижи и надзор, тъй като не познават света около себе си и е необходимо постоянното и отговорно присъствие на възрастен човек, който да полага адекватно внимание. На първо място детето Й. е било доведено на място, което едва ли е подходящо за дете на неговата възраст - в черешова градина, където майката е смятала да полага труд. На второ място, то е оставено от ищцата без нужния за възрастта му родителски надзор и контрол в черешовата градина, без тя да се интересува какво прави, къде точно се намира във всеки един момент, дали е в безопасност или не.
Анализирано е, че според показанията на свидетелката М. И., Д. отишла по - напред в реда и казала децата да стоят при М. и тя да ги гледа. Показанията в тази част са възприети от съда като противоречиви и не съвсем ясни: тя твърди, че на нея е възложено да пази децата, по-нататък в показанията си посочва, че тя и водачът М. В. е трябвало да пазят децата; същевременно сочи, че не е имала пряка видимост към автомобила, оставила децата да си играят с пръчки и също беряла череши, но няма логично обяснение защо, ако само на И. е възложена грижата за детето Й., тя също е участвала в брането, без да има постоянен надзор върху него.
По тези съображения съставът на апелативния съд е формирал правен извод за недоказано твърдяното от ищцата „възлагане на грижи“. Изложени са и допълнителни съображения, че дори условно да бъде прието, че Д. е възложила на друг да се грижи за детето, това не я освобождава от родителските задължения, защото тя носи отговорност за действията на това друго лице, на което е възложила опеката, а ако то не е изпълнявало в пълен обем действията по грижа и надзор над загиналото дете, в случая това неизпълнение е довело до смъртта на Й..
С тези правни аргументи съставът на апелативния съд е обосновал, че е осъществено пълно и главно доказване на възражението, че ищцата значително е допринесла със своето поведение за настъпването на вредите и е налице съпричиняване. При отчитане на всички особености на конкретния случай - нарушаване не само на нормативното, но и на общочовешкото задължение на ищцата като майка да полага непрекъснати грижи и надзор за невръстното си дете, съставът е формирал извод, че Д. сама е поставила сина си в положение, което представлява в изключително висока степен пряка заплаха за неговия живот и здраве, поради което съпричиняването е в степен на 70 % и на ищцата бъде присъдено обезщетение в размер на 60 000лв., и въззивната й жалба е неоснователна.
По искането за допускане на касационното обжалване:
Чрез първи, втори и чрез последния въпрос (също относим към задълженията на въззивния съд) касаторът оспорва съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и се позовава на допуснати процесуални нарушения - необсъждане в пълнота на доказателствата при формиране на извода за допуснато съпричиняване от ищцата. Тези въпроси не могат да обусловят допускане на факултативния касационен контрол, тъй като в случая са по правилността на решението и същевременно не съответстват на подробните правни аргументи към мотивите на обжалвания акт, които опровергават тезата за допуснати съществени процесуални нарушения при преценката за доказателствения материал и необоснованост на формираните в резултат на анализа му изводи. Същевременно първата част от първия въпрос е логически неясна, а последният въпрос е идентичен на втория.
От значение е констатацията на експертите, че в материалите, приложени по делото и в материалите по досъдебното производство, няма данни какво е било поведението на детето непосредствено преди да бъде ударено и прегазено. В исковата молба не са изложени твърдения за тези обстоятелства. Поради отсъствие на обективни данни вещите лица не са дали отговор на въпросите как е попаднало под гумите на автомобила детето; какво е било разположението му спрямо МПС; каква е била скоростта му на придвижване непосредствено преди и по време на контакта му с автомобила.
От значение за преценката на въззивната инстанция е обстоятелството, че допуснатият като свидетел водач В. се е позовал на разпоредбата на чл. 166, ал. 1, т. 2, предл. последно ГПК - фактическо съжителство с ищцата, а именно показанията на този свидетел биха могли да установят дали по отношение на детето е бил осъществен нужният за възрастта му родителски надзор и контрол в черешовата градина. Същевременно този свидетел би могъл да установи и факта къде точно и с кого се е намирало детето преди той да се отправи към превозното средство.
Противно на твърденията на касатора в последната част на първия въпрос, въззивният съд е основал позицията си именно на всички налични по делото доказателства.
Чрез трети, четвърти пети, шести, осми и двадесет и първи въпроси, изводите на въззивната инстанция за допринасяне за настъпване на вредите се оспорват през призмата на отсъствие на причинна връзка между бездействието на увредената ищца и настъпилия трагичен вредоносен резултат. Мотивите към обжалвания акт не са в смисъла, който стои зад въпросите, тъй като съставът е изложил подробни съображения защо приема за доказана причинната връзка, в какво се състои конкретния принос и защо счита неговия обем от 70%. Въпросите са некоректни, хипотетични, несъответстващи на правните аргументи, изложени в обжалвания акт, поради което не притежават съществената характеристика на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК като предпоставка за осъществяване на касационния контрол, съгласно указанията в т. 1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Неотносимостта на петия въпрос е и в това, че в конкретния случай приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД няма връзка и не се изразява в „нарушение на правилата за движение“. Принос е отчитан по отношение поведението на ищцата, която в случая не е участник в движението по смисъла на ЗДвП. Същевременно трайно установена е съдебната практика (решенията по т. д.№ 598/2016г. на ІІ т. о., т. д.№ 677/2017г. на І т. о., т. д. № 194/2021г. на І т. о.), с която въззивното решение е съобразено, че неизпълнението на задължението по чл. 125, ал. 3 СК обуславя приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което допускането на касационното обжалване по осмия въпрос е безпредметно. Същото е относимо и за въпрос № 21, тъй като въззивната инстанция не е мотивирала извод, в сочения от касатора смисъл, че съдът „може да не намали размера на обезщетението, когато установи наличието на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и конкретно наличието на причинна връзка на поведението на пострадалия с настъпването на вредоносния резултат. Въззивната инстанция е дала своето разрешение в съответствие с указанията на ТР №1/01.08.2022г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2021г. – „Приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването може да се изрази в действие или бездействие; той не извършва непозволено увреждане, но съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването или е превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него и не поражда за съда право на свободна преценка дали да намали или не обезщетението.“ Становището на състав на Първо н. о. на ВКС, на което касаторът се позовава в 21 въпрос не е обвързваща практика. Както се посочи този правен проблем е разрешен в мотивите на задължителното за съдилищата тълкувателно решение № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС.
Чрез поставянето на въпроси седми, девети, десети и единадесети касаторът цели осъществяването на касационния контрол относно конкретно приетата степен на съпричиняване от родител при неизпълнение на задължението по чл. 125, ал. 3 СК. Касационното обжалване по тези въпроси не следва да се допусне, тъй като изводите на апелативния съд относно обема на приетия принос от увредената ищца не са в противоречие със цитираната и със служебно известна на настоящия състав съдебна практика на касационната инстанция относно критериите, които следва да бъдат приложени при осъществяване на дължимата съпоставка при отчитане на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Несъгласието на касатора с конкретно определеното, съобразно установените в спора специфични факти процентно допринасяне, не може да обуслови искането за осъществяване на касационната проверка. Въззивната инстанция ясно е мотивирала, че съгласно чл. 125, ал. 3 СК, родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете, а преценката дали тези задължения от страна на родителя са изпълнени е индивидуална с оглед на конкретния казус. Именно поради съответствието на този извод с константната практика на съдилищата, че преценката за приноса и обема му в хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД са винаги конкретни, специфични за всеки спор, в зависимост от установената житейска ситуация, е изключена възможността за осъществяване на касационен контрол въз основа на девети и десети въпрос. Десетият и единадесети въпроси са и хипотетични, тъй като въззивната инстанция не е възприела преди и непосредствено при инцидента детето да е било „заедно“ с родител. По делото е установено, че в нито един момент то не само не е било „държано за ръка от родителя си“, а се е отдалечило безнадзорно и незабелязано от трима възрастни. Настъпилият трагичен инцидент опровергава тезата във въпроса, че „обстановката в овощната градина не е предполагала реална опасност за живота на момченцето“.
Посредством въпроси 12, 13,14,15,16,17,18,19,20, както и позоваването на решението по гр. д.№ 3388/2023г. на ІV г. о. на ВКС, което не е обвързано с поставен въпрос, касаторът оспорва изводите по приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Искането за допускане на касационното обжалване по тях също е неоснователно като се държи сметка и за указанията по ТР №1/01.08.2022г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело 1/2021г. При поддържаното в касационната жалба и изложението становище, че дори майката да не е възложила грижите спрямо детето на трети лица, то съпричиняването от нейна страна не може да надхвърля 30%, обжалващата страна не държи сметка, че за деликт, настъпил при 2023г., отговорността за обезщетяване на вредите от който е в тежест на застрахователя по ЗЗГОА, сума от близо 300 000 лв. е прекомерна и несправедлива основа, спрямо която да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, за да се присъди обезщетението в претендирания от ищцата размер от 200 000лв., а и невярна е тезата на касатора, че „съдебната практика в сходни случаи“ еднозначно възприема степен на съпричиняване, ненадхвърляща 30%.
Същевременно съставът на апелативния съд е изложил подробни аргументи при очертаване на общите критерии, релевантни за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и е подложил на анализ конкретните обстоятелства, от значение за формирането на преценката му за справедливия размер на обезщетението. Касаторът не обосновава кои са недооценените от въззивната инстанция свидетелски показания при „частично възпроизведени“ гласни доказателства при осъществяване на преценката за справедливия размер на обезщетението (въпрос 15) и такава констатация не може да бъде изведена при прочитана материалите по делото и съпоставката им с подробните правни аргументи към атакувания акт.
Поради това отсъства основание за констатация съставът, постановил обжалвания акт, да се е отклонил от трайноустановените разрешения по приложението на чл. 52 ЗЗД, съгласно които за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинена смърт на невръстно дете, от значение е интензитетът и непреодолимостта на търпените морални страдания на увредения. Въззивната инстанция е обсъдила и преценила като значимо при определяне на справедливия размер на обезщетението и общественото възприемане на справедливостта във всеки един етап от развитието на обществото, за да обоснове извода си, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД установява справедливостта като единствен критерий за определяне на паричния еквивалент за морална загуба, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба в ППВС № 4/1968г. Преценката на състава е основана както на общите, така и на проявлението в конкретния спор на специфичните критерии, които изпълват съдържанието на принципа, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Продължаващото непреодоляно негативно отражение от травмиращата загуба, с която ищцата не се е примирила, е подробно анализирано и е възприето от въззивния състав за съществено и значимо обстоятелство при формирането на вътрешното убеждение за размера на паричния еквивалент на обезщетението за моралните вреди. По тези съображения искането за допускане на касационното обжалване по въпросите за справедливото обезщетение е неоснователно.
Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност, обоснована от касатора с виждането, че майката не е могла да види и възприеме лекия автомобил като опасност за детето й. Аргументът на обжалващата страна е правно несъстоятелен, поради което няма как да обуслови очевидна неправилност. Приносът по чл. 51, ал. 2ЗЗД е винаги обективен и не зависи от субективните възприятия. Именно поради неупражнения родителски надзор ищцата сама се е поставила в ситуация да не види и възприеме привеждането на автомобила в движение. Разпоредбата на чл. 125, ал. 3 СК изисква постоянен, т. е. непрекъснат надзор над малолетното дете. Както се посочи, настоящата хипотеза е съвсем различна от заложената в 11 въпрос - ищцата не само не е „държала“ детето за ръка, но го е изгубила от полезрението си, а самият факт на злощастното събитие отрича поддържаното, че „обстановката в овощната градина не е предполагала реална опасност за живота на детето“ и не е изисквала непрестанен надзор над малолетното дете.
При недопускане на касационното обжалване насрещната страна има право на разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба. Такъв е депозиран, но в него не се съдържа искане за присъждане на разноски за настоящото производство.
По изложените съображения ВКС, състав на Първо т. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 153 от 16.05.2025г. по в. т.д.№ 151/2025г. на Апелативен съд Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: