ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5594
гр. София, 03.12.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3300 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. О. Б., подадена чрез процесуален представител адв. Т. Т. срещу част от решение № 44/12.03.2025г., постановено по в. гр. д. № 529/2024г. по описа на Апелативен съд – П..
С обжалваната част от въззивното решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 1079/08.08.2024г. постановено по гр. д. № 9/2023г. по описа на Окръжен съд – Пловдив по предявените от С. И. И. с ЕГН [ЕГН] искове за оспорване на вземането на присъединен кредитор с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на С. И. И., че вземанията на Й. О. Б. с ЕГН [ЕГН] в размер на 200 000 лева за връщане на платена от нея сума по неизпълнен договор за поръчка от 14.02.2022г. от Т. С. Д. с ЕГН [ЕГН], както и вземането й в размер на 100 000 лева, представляваща неустойка за забава при изпълнение на задължението за връщане на получената сума от 200 000 лв. по същия договор за поръчка за периода 23.02.2022г. – 24.02.2022г. по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 665/2022г. по описа на Окръжен съд – Пловдив не съществуват.
В частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 1079/08.08.2024г. по гр. д. № 9/2023г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от С. И. И. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуването на вземането на присъединен кредитор – на Й. О. Б. за сумата от 70 000 лева – главница по договор за заем от 26.07.2020г. от Т. С. Д., въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила на 24.09.2025г.
В жалбата се поддържат касационни основания за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане решението на въззивната инстанция да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.
Касационният жалбоподател поддържа недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, като постановено по нередовна искова молба – ищецът се е позовал на нищожност на договора, от който произтичат вземанията на присъединения взискател поради накърняване на добрите нрави и поради привидност. Счита, че при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, липсва правен интерес от кумулативното обективно съединяване на исковете, щом правните последици от обявяването на нищожността са идентични. Когато ищецът не е обосновал правен интерес от предявяването на искове свързан с различни правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността, то исковете следва да се разгледат при условията на евентуалност, в поредност, произтичаща от естеството на поддържания от ищеца порок на сделката. Независимо от това въззивният съд е приел, че по искове по чл. 464, ал. 1 от ГПК, при които един от взискателите оспорва съществуването на вземанията на друг кредитор, което оспорване може да се основава на всички възражения, които могат да му се противопоставят, в т. ч. че юридическият факт, от който вземанията са възникнали, не е могъл да породи действие поради нищожност на договорите, съдът има правомощия да прецени тяхната действителност, респ. пороците, водещи до недействителност на същите. Оспорва тези изводи на въззивния съд, като противоречащи на практиката на ВКС. Поддържа също, че решаващият извод на въззивния съд за несъществуване на вземанията на присъединения взискател произтичащи от нищожен договора за поръчка като привиден, почива на предположения, а не на фактите по делото.
Отговор на касационната жалба не е депозиран от ответникът по касация С. И. И..
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: С. И. И. предявила против Й. О. Б. и Т. С. Д. обективно кумулативно съединени искове по чл. 464, ал. 1 от ГПК, основани на твърдения, че ищцата е единствен наследник на Т. С. И. и в това качество е правоприемник на взискателя по изп. д. № 105/2017г. по описа на ЧСИ П. Н.. Ответницата Й. Б. е присъединен взискател по делото въз основа на удостоверения по чл. 456 от ГПК, издадено по изп. д. № 384/2021г. по описа на ЧСИ А. А. за вземания на основание договор за заем сключен с втория ответник, както и за вземания на основание сключен между същите страни договор за поръчка. Всички вземания са били установени по арбитражни дела водени между физическите лица при един и същ съд – Арбитражен съд при А. Б. арбитражен съд. Оспорила действителността на посочените договори за заем и за поръчка като нищожни поради противоречието им с добрите нрави и поради привидност, тъй като страните по тях не са целели те да породят желаните правни последици, а единствената им цел е била да увредят нейните интереси и самите те да се облагодетелстват, доколкото след присъединяването на новите кредитори, въпреки значителното си по размер вземане тя е следвало да довнесе 159611.01 лв. за тях, за да й бъдат възложени недвижимите имоти, предмет на публична продан по делото, т. е. с присъединяването на Б. по изпълнителното дело не било възможно И. да се удовлетвори напълно, а дори за нея възникнали задължения. Навела твърдения, че Д. бил пасивен през целия изпълнителен процес и трудно откриваем за призоваване, а в същото време по арбитражното дело се явил лично, за да признае вземанията, като от действията на първия ответник и от бездействията на втория може да се направи извод, че двата договора са привидни и създадени с цел увреждане интересите на ищцата, като било нелогично даването на заем с голяма сума на лице с множество кредитори и дела, което не изпълнява задължението си, а няколко месеца по-късно да се сключи нов договор със същото лице и да му се предоставят 200 000 лв. Обосновала нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за неустойка в размер на 50 000 лв. на ден. С оглед на това ищцата се позовала, че двете сделки са недействителни по отношение на нея, а вземанията на Й. Б. от Т. Д. по договор за заем от 26.07.2020г. в размер на 70 000 лв. и по договор за поръчка от 14.02.2022г. в общ размер от 300 000 лв., от които 200 000 лв. дължима за връщане по неизпълнен договор сума и 100 000 лв. неустойка, не съществуват, поради което отправила искане за признаване за установено в отношенията между страните, че тези вземания на присъединения кредитор не съществуват.
Ответницата Й. Б. оспорила предявените искове с доводи, че по сключения между ответниците договор за заем от 26.07.2020г. заемната сума е преведена по банков път и поради неизпълнение на задължението за връщане на сумата в уговорения срок, завела дело пред Арбитражния съд при АБАС, който с решението си осъдил Д. да й заплати 70 000 лв. главница по договора за заем, 7350 лв. неустойка по същия договор за периода от 03.08.2020г. до датата на завеждане на исковата молба, законна лихва върху главницата за периода от датата на завеждане на исковата молба 24.08.2020г. до окончателно изпълнение на паричното задължение и разноски от 2575.20 лв. Впоследствие страните сключили договор за поръчка, тъй като Д. обещал, че след него ще се издължи по договора за заем, като й преведе част от сумата, която остава за него и в същото време ще й осигури закупуването на автомобил, а тя се надявала по този начин да събере нещо по решението, с което той бил осъден. Поради некоректното поведение на ответника по договора за заем тя настояла в договора за поръчка да се включи сериозна неустойка, като на 21.02.2022г., 22.02.2022г. и 23.02.2022г. му превела по банков път общо 200 000 лв., а Д. трябвало да се яви на 23.02.2022г. до 15 ч. в кантората на нотариус Т. Д. заедно с продавача на автомобила, за да бъде прехвърлена собствеността. Той престанал да си вдига телефона, не се явил до уговорения час в нотариалната кантора и не й върнал платената му сума. Завела дело в Арбитражен съд при АБАС за връщане на сумата 200 000лв., ведно с договорна неустойка в размер на 100 000 лв. за два дни забава. Д. подал отговор на исковата молба, с който потвърдил сключването на договора и получаването на парите, но твърдял, че неизпълнението не е по негова вина, а поради бездействие на продавача на автомобила; участвал лично в съдебното заседание по делото, а Арбитражният съд осъдил Д. да й заплати претендираните суми и 9200 лв. разноски.
Ответникът Т. Д. не е подал отговор на исковата молба.
Въззивният съд установил, че изп. д. № 105/2017г. по описа на ЧСИ П. Н., рег. № 911 и с район на действие този на Окръжен съд – П. е образувано по молба на Т. С. И. и въз основа на изпълнителен лист от 18.02.2013г., издаден по ч. гр. д. № 2710/2013г. по описа на Районен съд – Пловдив, с който „А. Б. И. ООД, Н. Н. Н. и Т. С. Д. са осъдени да заплатят солидарно на Т. С. И. сумата от 12500 евро, представляващи част от 50 000 евро уговорена неустойка в т. ІV от спогодба от 09.04.2010г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.02.2013г. до окончателното й изплащане и 1390 лв. разноски по делото, първоначално образувано под № 383/2013г. по описа на ЧСИ М. О.. С разпореждане от 12.10.2021г. на ЧСИ ищцата е конституирана като взискател в качеството си на законен наследник на първоначалния взискател Т. И., съгласно удостоверение за наследници от 31.08.2021г. С разпореждане от 08.02.2022г. Й. Б. е конституирана като присъединен взискател по изпълнителното дело с вземания към длъжника Т. Д., както следва: 70000 лв. главница, 10 344.44 лв. законна лихва за периода 24.08.2020г. - 07.02.2022г., 9 925.20 лв. неолихвяеми вземания, 9 500 лв. адвокатски хонорар и 144.50 лв. такси към ЧСИ, въз основа на удостоверение от 07.02.2022г. за присъединяване по чл. 456 от ГПК по образуваното по нейна молба изп. д. № 383/2021г. по описа на ЧСИ А. А.. Тези суми приел, че се установяват от представеното копие от изп. д. № 383/2021г. по описа на ЧСИ А. А. и изпълнителния лист, въз основа на който то е образувано, издаден по ч. т.д. № 635/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив въз основа на арбитражно решение от 13.04.2021г., постановено по арб. д. № 30/2020г. на Арбитражен съд при Асоциация български арбитражен съд. Впоследствие с разпореждане от 22.03.2022г. на ЧСИ в изпълнителното дело по реда на чл. 456 от ГПК са присъединени вземанията на Й. Б. към Т. Д. въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 665/2022г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, за сумата 200 000 лв. за връщане на платена от Б. сума по неизпълнен от Д. договор за поръчка от 14.02.2022г., 100 000 лв. неустойка за забава за периода 23.02.2022г. - 24.02.2022г. и 9200 лв. разноски в производството. Този изпълнителен лист бил издаден въз основа на арбитражно решение от 08.03.2022г. по арб. д. № 45/2022г. на Арбитражен съд при Асоциация български арбитражен съд.
От прието по делото копие на арб. д. № 30/2020г. на Арбитражен съд при Асоциация български арбитражен съд, въззивният съд приел за установено, че по него е представен препис от договор за заем от 26.07.2020г., по силата на който Б. е предоставила в заем на Д. 70 000 лв., която ще бъде предадена по банков път срещу поето от последния задължение да я върне в срок до една седмица от получаването й, както и уговорена неустойка от 0,5 % за всеки просрочен ден за периода от падежа до окончателното изплащане на сумата. Сумата е била преведена от Б. по банкова сметка на Д. с платежно нареждане от 27.07.2020г. с посочено основание за превода „договор за заем от 27.07.2020г.“. Исковата молба пред арбитражния съд е постъпила на 24.08.2020г. В нея като арбитър бил посочен Д. В., същият ден било изпратено съобщение до ответника с приложен препис от нея и възможност да подаде отговор. На 04.09.2020г. е постъпил такъв, с който Д. се е съгласил да върне заетата сума, но е поискал предоговаряне на неустойката за забава. На 08.09.2020г. бил изготвен проекто-доклад, връчен на ответника на 09.09.2020г. Поради преговори между страните производството е било спряно с определение от заседание на 17.09.2020г., спогодба не е била постигната и то е било възобновено с определение от 30.03.2021г. Решението е постановено на 13.04.2021г. и съобщено на страните на следващия ден.
От прието по делото копие на арб. д. № 45/2022г. на Арбитражен съд при Асоциация български арбитражен съд, въззивният съд приел за установено, че по него бил представен договор за поръчка от 14.02.2022г., по силата който Б. е възложила на Д. да закупи от нейно име и за нейна сметка лек автомобил с определени характеристики, подробно описани в договора, като за изпълнение на възложената поръчка и за заплащане на цената на МПС-то ответницата се съгласила да преведе на Д. общо сумата от 200 000 лв. по банков път. Поръчката трябвало да бъде изпълнена до 15:00 ч. на 23.02.2022г., до който момент Д. трябвало да представи необходимите документи, да доведе продавача на МПС в нотариалната кантора на нотариус Т. Д. и да осигури сключването на договор за покупко-продажба на МПС между продавача и Б., като за целта плати на продавача цената на МПС, а в случай, че не може да изпълни поръчката да върне получената от Б. сума най-късно до 16:00 ч. на 23.02.2022г. с банков превод. При забава страните уговорили дължима неустойка в размер на 100 000 лв. за всеки ден забава до окончателното изпълнение на задължението за връщане на сумата. Исковата молба пред арбитражния съд била подадена на 25.02.2022г., в нея като арбитър бил посочен отново Д. В.. Същият ден на ответника било изпратено съобщение за правото му да подаде отговор, получено от Д. на домашния му адрес в същия ден. Той подал отговор отново на същата дата, изготвен бил проекто-доклад по делото на 28.02.2022г., на същата дата Д. получил лично съобщението за насрочване, а в проведеното съдебно заседание на 08.03.2022г. ответникът оспорил исковете, без да вземе становище по размера на неустойката, като поискал да му бъде даден нов срок за изпълнение на договора за поръчка. Решението е било постановено на 08.03.2022г. и същият ден връчено на страните на посочените от тях адреси. Представени били три броя копия от платежни нареждания от 21.02.2022г., 22.02.2022г. и 23.02.2022г., като на 21.02.2022г. Б. превела на Д. по банков път 70 000 лв. с основание за плащане „Първо плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“; на 22.02.2022г. тя превела на втория ответник по банков път 70 000 лв. с основание за плащане „Второ плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“ и на 23.02.2022г. Б. превела на Д. по банков път 60 000 лв. с основание за плащане „Трето плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“.
От приетото в първоинстанционното производство основно заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните и което съдът възприел като компетентно изготвено, приел за установено, че на 27.07.2020г. по банковата сметка на Т. Д. има получен превод с наредител Й. Б. в размер на 70 000 лв. с основание „договор за заем от 27.07.2020г.“, а сумата била изтеглена в брой в същия ден от Д. без заявка, поради което му била събрана банкова такса в размер на 417.45 лв. и изплатени на каса 69 575.03 лв. На 21.02.2022г. по банковата сметка на Д. има получен превод с наредител първата ответница от 70 000 лв. с основание „Първо плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“, на 22.02.2022г. има получен превод с наредител Б. от 70 000 лв. с основание „Второ плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“ и на 23.02.2022г. има получен превод с наредител Б. от 60 000 лв. с основание „Трето плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“, като всяка от тези суми Д. е теглил на каса в деня на нейното получаване. От приети по делото писмени доказателства /копие от извлечение от движение по банкови сметки в „И. А. банк“ АД с титуляр Й. Б./ и от допълнителното заключение на вещото лице С., което кредитирал като обективно, въззивният съд приел, че на 21.02.2022г. в 12:01:55 ч. С. Т. Д. е внесъл по сметка на първата ответница 70 000 лв. с основание на превода „Първо плащане по договор за заем от 18.02.2022г.“, на същата дата в 12:07:09 ч. е извършен вътрешнобанков превод на тази сума с получател Т. Д. с основание на превода „Първо плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“, а сумата е изтеглена от Д. същия ден в 12:14 ч. На 22.02.2022г. в 11:00:49 ч. С. Т. Д. е внесъл по сметка на ответницата на каса 70 000 лв. с основание на превода „Второ плащане по договор за заем от 18.02.2022г.“, на същата дата в 11:04:32 ч. е извършен вътрешнобанков превод на сумата с получател Т. Д. с основание на превода „Второ плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“ и сумата е изтеглена от Д. същия ден в 11:13 ч. На 23.02.2022г. в 11:21:28 ч. С. Т. Д. е внесъл на каса по сметка на ответницата 60 000 лв. с основание на превода „Трето плащане по договор за заем от 18.02.2022г.“, на същата дата в 11:25:54 ч. е извършен вътрешнобанков превод на тази сума с получател втория ответник с основание на превода „Трето плащане по договор за поръчка от 14.02.2022г.“ и тя е изтеглена от Д. същия ден в 12:14 ч.
При тези факти, за да отговори на заявения от ответницата довод за недопустимост на кумулативното съединяване на исковете, касаещи нищожност на договорите на различни основания, водещо до недопустимост и на обжалваното решение, от правна страна въззивният съд е приел, че е сезиран с установителни искове по чл. 464 от ГПК, при които взискателят оспорва съществуването на вземанията на присъединен кредитор, като това оспорване може да се основава на всички възражения, които могат да му се противопоставят, в т. ч. че юридическият факт, от който вземанията са възникнали не е могъл да породи действие поради нищожност на договорите, в който случай съдът има правомощия да прецени тяхната действителност, респ. пороците, водещи до недействителност на същите.
По отношение на договора за поръчка от 14.02.2022г. приел, че Б. възложила на Д. да закупи от нейно име и за нейна сметка лек автомобил „Mercedes-Benz S 560 Maybach“ с много подробно посочени характеристики на същия, като за изпълнение на възложената поръчка и за заплащане на цената на МПС-то ответницата се съгласила да заплати на Д. общо 200 000 лв. по банков път в тридневен срок от деня, в който довереникът уведоми доверителя, че е намерил търсеното МПС. Поръчката трябвало да бъде изпълнена до 15:00 ч. на 23.02.2022г., до който момент Д. трябвало да представи необходимите документи, да доведе продавача на МПС в нотариалната кантора на нотариус Т. Д. и да осигури сключването на договор за покупко-продажба на МПС между продавача и Б., като за целта преди това плати на продавача цената на МПС. В чл. 1, ал. 3 от договора страните уговорили също, че довереникът се задължава да плати на продавача на МПС договорената между тях цена, като разликата между така договорената и платена на продавача от довереника цена на МПС и сумата, платена от доверителя на довереника от 200 000 лв., съставлява възнаграждението на довереника за изпълнение на поръчката. Имайки предвид спецификата на отношенията между страните и обективната липса на възможност за ищцата да ангажира преки доказателства за действителната воля на Б. и Д. при сключване на договора за поръчка, приел, че следва да се преценят всички обстоятелства около сключването на договора и цялостното поведение на ответниците преди и след него, които преценени в тяхната съвкупност, да установят действителната воля на съконтрахентите. Проследявайки поведението на страните и хронологията в развитието на отношенията им, съобразил изключителната бързина, при която ответниците са договаряли и са уредили последиците от неизпълнението, кореспондираща във времето на провежданата публична продан в изпълнителното производство и необходимостта да бъдат установени вземанията на взискателите към момента на приключването й. Взел предвид, че с договора за поръчка на Д. е възложено да намери лек автомобил от висок клас, с много конкретни характеристики и допълнителни екстри за много кратък период от време за този вид луксозни автомобили, при това без да е посочена конкретна цена на търсената вещ, която да обвързва довереника, а му е дадена възможност на практика да договори каквато цена прецени за необходимо в рамките на 200 000 лв., като при цена, равна на посочената, довереникът няма да получи възнаграждение по сключения договор, което приел, че обезсмисля неговите усилия. Тази вероятна липса на възмездност на договора обосновал, че означава, че или между страните по този договор има прекалено силно доверие и няма необходимост от конкретни уговорки, или не е имало значение за какво точно ще се споразумеят съконтрахентите, тъй като изначално били със съзнание, че договорът няма да бъде изпълнен. В подкрепа на този извод приел, че е представеният договор за цесия от 22.12.2023г. /л. 167 гръб от делото на окръжния съд/, с който Й. Б. е прехвърлила на „Хорека груп“ ЕООД своите вземания от длъжника Т. Д., установени с решения по арб. д. № 30/2020г. и арб. д. № 45/2022г., включващи главница, лихви, неустойки, разноски и всички вземания, възникнали във връзка с цитираните арбитражни и изпълнителни дела, като цената по договора за цесия, срокът и начинът на плащане страните уговорили, че ще бъдат договорени с допълнително споразумение, каквото по делото не е представено. Освен че този договор е нищожен поради липса на предмет /липса на уговорка за един от съществените му елементи – цената/, въззивният съд приел, че той отново е индиция за симулативността на договора за поръчка, доколкото при действително платена сума от 200 000 лв. всеки кредитор би защитавал интересите си много по-задълбочено и отговорно. От друга страна изтъкнал, че противоречи на всякаква правна и житейска логика поведението на Б., която към момента на сключване на този договор вече е имала изискуеми и несъбрани вземания от Д. в общ размер на повече от 80 000 лв. /без в тази сума да се включва законната лихва за забава/, установени с решение на арбитражен съд. След като повече от две години не е могла да събере вземането си от ответника Д., вместо да се съгласи да преведе на същия сумата 200 000 лв. само въз основа на устно уведомяване, че е изпълнил поръчката, тя е можела да заплати директно на продавача продажната цена на лекия автомобил /при това последната вноска е внесла само няколко часа преди уговорения част за изповядване на сделката при нотариус/ и да прихване евентуалното възнаграждение на Д. по договора за поръчка с вземането си по договора за заем, като по този начин той би изпълнил задълженията си по договора. Съобразил на следващо място и начина на плащане на уговорената цена – в три поредни дни на три вноски от 70 000 лв., 70 000 лв. и 60 000 лв., като и в трите случая бащата на втория ответник С. Т. Д. е внесъл на каса по сметка на Б. съответната сума с основание на превода „Плащане по договор за заем от 18.02.2022г.“, няколко минути по-късно тя чрез вътрешнобанков превод е преведена на Д. и минути по-късно е изтеглена от последния. Приел, че по делото не е представен цитираният договор за заем между Б. и С. Д., както и не се ангажирани доказателства за възможността на ответницата да отпуска заеми в такива високи размери /в т. ч. процесния/ на лица от едно семейство. Като впечатляващ откроил също фактът, че двете арбитражни дела са разгледани от един и същ арбитър, избран от първата ответница, при особена процесуална активност и бързина на длъжника Т. Д. по арб. д. № 45/2022г., който е получил съобщението с препис от исковата молба в деня на постъпването й, същият ден е подал отговор, отново лично е получил на домашния си адрес съобщението за насрочване на делото в деня на изготвяне от съда на проекто-доклада, а на дата 08.03.2022г. се е провело съдебно заседание, постановено е решение и то е връчено на ответниците, при адрес на Б. в [населено място], което не й е попречило да го получи в същият ден. Само по себе си скоростното развитие на тези спорни отношения без спазване на всякакви процесуални срокове отбелязал, че са похвални и желани, но обосновал, че пораждат основателни съмнения, когато се сравнят с абсолютното бездействие и невъзможността да бъде намерен Д. в рамките на изпълнителното производство, както и по настоящото исково дело. Към посоченото обосновал, че следва да се прибави и това, че преписът от исковата молба, изпратен до Й. Б. по делото, е получен на 15.03.2023г. от бащата на втория ответник С. Д. с посочване, че е неин свекър /л. 46 от делото на окръжния съд/, като в същото време той е отказал да получи съобщението до сина си. Предвид тези мотиви заключил, че договорът за поръчка е привиден и като такъв е нищожен, поради което вземанията по него не съществуват. На собствено основание и допълнително приел, че клаузата за неустойка е нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Позовал се е на приетото в ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСTK на ВКС, според което нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При извършване на преценка за нищожност в конкретния случай към момента на сключване на договора отчел, че клаузата за неустойка по договора за поръчка в размер на 100 000 лв. за всеки ден забава /при главница от 200 000 лв./ е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореният размер на същата значително надхвърля трите горепосочени функции на неустойката и целта й е да обогати неоснователно лицето, в чиято полза е уговорена, респ. да се обедни неоснователно насрещната страна, и това противоречи на основните правни принципи в гражданските правоотношения за добросъвестност и справедливост. На това основание приел, че оспорването на вземането на ответницата основано на договора за поръчка е основателно и предявените на това основание искове следва да се уважат. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт.
Касаторът Й. Б. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими и решени в противоречие с практиката на ВКС следните въпроси:
1/ Допустимо ли е обективно съединяване на искове за обявяване на нищожност на един и същи договор на различни правни основания без изрично указание дали същите се предявяват кумулативно, алтернативно или при условията на евентуалност, и следва ли съдът служебно да укаже на ищеца да конкретизира претенцията си в изпълнение на чл. 127, т. 4 от ГПК?
2/ Допустимо ли е решението да почива и да се основава на неприето по реда на ГПК писмено доказателство и на косвени доказателства и житейски умозаключения на съда?
Сочи, че въпросите са разрешени по делото в отклонение с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 198/10.08.2015г. по гр. д. № 5252/2014г., IV ГО; решение № 97/08.02.2013г. по гр. д. № 196/2011г., I ТО; решение № 199/12.07.2016г. по гр. д. № 583/2016г., IV ГО; определение № 586/14.10.2010г. по ч. гр. д. № 476/2010г., IV ГО и решение № 5/13.03.2013г. по гр. д. № 1814/2012г., IV ГО.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:
Първият от въпросите е мотивиран от касационния довод за недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба, в която ищцата не е заявила поредността на заявените отделни основания за нищожност на договора за поръчка. Този довод не кореспондира с данните по делото, нито с мотивите на въззивния съд в обжалваното решение.
Предявените и разгледани от въззивния съд искове са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на ищцата, че първата ответница няма качеството на кредитор на втория ответник, за вземанията от същия произтичащи от сключен между ответниците договор за поръчка, за принудително събиране на които се е присъединила като взискател към изп. дело № 105/2017г. на ЧСИ П. Н., по което взискател е и ищцата. Предмет на спора по тях е отричаното от ищеца съществуване на вземането на присъединения кредитор. Трайно е залегналото в практиката на ВКС разбиране, че всяка страна в гражданското съдопроизводство следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си. При отрицателния установителен иск ищецът доказва твърденията си, с които обосновава правния си интерес от него – като установи наличието на свое защитимо право, засегнато от спора, доказвайки фактите, от които то произтича. Единствено ответникът е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право /ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС/. Ето защо в тежест на ответниците по предявения иск е да установят наличието на валидно възникнало, ликвидно и изискуемо вземане на присъединения взискател към Т. С. Д., основанието и размера му. В този смисъл е и изготвеният от първата инстанция доклад по делото по чл. 146 от ГПК.
Наведените в исковата молба доводи в случая са, че сключените между ответниците /присъединен кредитор и длъжник по изпълнението/ договор за заем и договор за поръчка не са валидно породили вземанията, присъединени по висящото принудително изпълнение, а са създадени с цел увреждане на интересите на ищцата – първоначален взискател и за облагодетелстване на страните по тях, като ответниците не са целели пораждане на правните последици на съглашенията по между си, а единствената им цел е била увреждане на интересите на ищцата. Ищцата се позовала на нищожност на договорите поради привидност. Както съдът посочи, въззивното решение в частта, с която искът за оспорване на вземането на ответницата по договор за заем е отхвърлен е влязло в сила. Предмет на настоящото производство е въззивното решение, с което отрицателният установителен иск за оспорване на вземането на присъединения кредитор на основание договор за поръчка /главница и неустойка за забава/, сключен между ответниците е уважен. С уважаването на този иск съдът е приел за установено по отношение на ищцата, че вземането на ответницата от ответника не съществува. С уважаването на отрицателния установителен иск за парично вземане, претендирано от ответника право /вземане/ е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. Това е така, доколкото при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег и след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, то последният трябва да изчерпи всички основания, в т. ч. и тяхната валидност и годност да породят права, на които правото е могло да се породи. Когато с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право.
Така, въззивният съд в случая се е произнесъл по специални отрицателни установителни искове и не е разгледал искове за нищожност на договор при заобикаляне на поредността на пороците на сделките, следваща от закона, респ. не е приел, че договорът за поръчка е нищожен на повече от едно основание. Ето защо поставеният на тази плоскост въпрос не е правен, по него не е налице общо основание определящо приложното поле на касационното обжалване и не е годно да обуслови допускане на обжалването.
Въпросът дали решението може да почива и да се основава на неприето по реда на ГПК писмено доказателство и на косвени доказателства и житейски умозаключения на съда е свързан с доводи на касатора, относими към влязлата в сила част от въззивното решение – по отношение на вземанията, произтичащи от договор за заем. С влизане на решението в сила в тази част между страните е формирана обвързваща ги сила на пресъдено нещо, че вземането на ответницата от ответника на основание договор за заем съществува, т. е. е валидно породено. Съществуващият между ответниците и безспорен по делото неформален договор за заем е обсъден от въззивния съд единствено в контекста на хронологията на договарянето между ответниците, като този факт не е обусловил решаващите изводи по същество на спора въз основа неприети по делото доказателства. Въпросът кореспондира с касационното основание за необоснованост на фактическите изводи на въззивната инстанция. А необосноваността е от значение за правилността на решението, подлежи на проверка в производството по чл. 290 от ГПК и надхвърля предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Ето защо въпросът мотивиран от оспорването на фактическите изводи на въззивния съд не удовлетворява изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК и по него не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски в полза на ответника по касация не следва да се присъждат, доколкото с искане в този смисъл съдът не е сезиран.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 44/12.03.2025г., постановено по в. гр. д. № 529/2024г. по описа на Апелативен съд – П. в частта, с която след частична ревизия на първоинстанционно решение № 1079/08.08.2024г. постановено по гр. д. № 9/2023г. по описа на Окръжен съд – Пловдив по предявените от С. И. И. с ЕГН [ЕГН] искове за оспорване на вземането на присъединен кредитор с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на С. И. И., че вземанията на Й. О. Б. с ЕГН [ЕГН] в размер на 200 000 лева за връщане на платена от нея сума по неизпълнен договор за поръчка от 14.02.2022г. от Т. С. Д. с ЕГН [ЕГН], както и в размер на 100 000 лева, представляваща неустойка за забава на задължението за връщане на получената сума от 200 000 лв. по същия договор за поръчка за периода 23.02.2022г. – 24.02.2022г. по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 665/2022г. по описа на Окръжен съд – Пловдив не съществуват.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.