ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 5601
гр. София, 03.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 739 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 123387/11.11.2024 г., подадена от Р. К. Н., чрез адв. К. Я., срещу решение № 5069 от 04.09.2024 г. по гр. д. № 7693/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20016656 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 61911/2016 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявения от Л. Т. Ц. срещу Р. К. Н., Е. К. В. и Х. С. О. иск с правна квалификация чл. 124 ГПК, че Л. Т. Ц. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, съгласно КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, изменена със заповед № РД-18-9136/23.11.2015 г. на началника на СГКК - [населено място], находящ се в [населено място], СО, район „В.“, [улица], с площ от 391 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, със стар идентификатор ***, номер по предходен план: *, квартал *, парцел *, при съседи: ***, ***, ***, ***, на основание договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 69, том X, дело 5192/1968 г. на I нотариус при Софийски народен съд. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач нотариус С. В. В.-Д. и трето лице-помагач „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД на страната на ответника Р. К. Н..
Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби от Р. К. Н. и третото лице-помагач нотариус С. В. В.-Д., е счел първоинстанционното решение за допустимо. Приел е, че последното е постановено при изяснена фактическа обстановка, като в това отношение е препратил към изложените мотиви на основание чл. 272 ГПК.
Софийски градски съд е приел, че не е спорно между страните, а и от ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че Л. Т. Ц. е придобил на основание дарение процесния недвижим имот - урегулирано дворно място, находящо се в [населено място],[жк], с площ от 368 кв. м, при съседи: [улица], [улица], А. С. Л. и Ц. Н. А., образуващо парцел *-* от кв. 34 по плана на [населено място],[жк]. От представените по делото копия от документите по нотариално дело № 42/2015 г. на нотариус С. Д., с peг. № 399 на НК, се установява, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № *, том *, дело № 2686/1974 г., съставен от I нотариус при СРС, Л. Ц. е продал на К. Ш. Г. описания по-горе недвижим имот. Съгласно представеното удостоверение за наследници К. Г. е починала на 25.02.2004 г., след своя съпруг С. О. Г. (починал 1996 г.), и е оставила за наследник своя син Х. С. О.. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 44, том I, peг. № 5744, дело № 42/2015 г., на 28.05.2015 г. ответникът Х. О. е продал на ответника Е. В. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 383 кв. м по схема, а по нотариален акт от 368 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди: стар идентификатор: няма, номер по предходен план: *, квартал *, парцел *, при съседи по кадастрална скица: ***, ***, ***, ***. На 26.01.2016 г., с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 12, том I, peг. № 812, дело № 12/2016 г., В. е продал на Р. Н. така описания недвижим имот. От представените пред първата инстанция удостоверения за идентичност се установява, че предмет на гореописаните прехвърлителни сделки е процесният имот. От представена по делото извадка от азбучния указател на буква „Л-Н“ за 1974 г., съхранявана в Служба по вписванията - гр. София, се установява, че под нотариален акт № 17, том X, дело № 2686/30.07.1974 г. са отбелязани като страни по сделката Л. Н. Ч. и К. К. Н., което не съответства на посочените в процесния нотариален акт лица Л. Т. Ц. и К. Ш. Г.. В отговор на изискан заверен препис от оспорения нотариален акт по реда на чл. 186 ГПК, от Служба по вписванията - София е постъпил отговор, в който се сочи, че процесният нотариален акт не се намира по реда си в тома. От представения отказ № ДИ-13-126/85 от 29.11.1985 г., издаден от Б. районен народен съвет, се установява, че председателят на ИК е отказал да даде разрешение за сключване на сделка за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане между ищеца и М. Р. Б., тъй като към 29.11.1985 г. ищецът е разполагал с два имота - апартамент в [населено място], както и процесния имот в[жк]. Отказът е потвърден с решение, постановено по адм. д. № 48/1986 г. по описа на СГС, което е потвърдено с резолюция № 1315/22.07.1986 г. на ВС на НРБ. От прието като доказателство копие от декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 03600/18.08.1998 г. се установява, че на 18.08.1998 г. ищецът е декларирал в Столична община, район „В.“ процесния имот като свой. По делото е приобщена пр. пр. № 38375/2016 г. по описа на СРП, касаеща образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 212, ал. 2 НК от неизвестен извършител спрямо процесния имот.
Софийски градски съд е съобразил, че за да уважи предявения иск, първоинстанционният съдебен състав е приел, че договорът за покупко-продажба, сключен под формата на нотариален акт № 17, том X, дело № 2686/30.07.1974 г., легитимиращ като собственик праводателя на ответниците, е нищожен, поради противоречие на закона, доколкото не са спазени императивни изисквания на действащите към момента на сделката разпоредби на чл. 15 и чл. 20 ЗСГ (отм.), т. е. налице е нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1, пред. първо ЗЗД. Поради горното е счел, че тази сделка няма вещнопрехвърлителен ефект спрямо К. Г. и не е налице годно правно основание, поради което и спрямо ответника Х. О. не е настъпил транслативен ефект по силата на наследствено правоприемство за процесния имот и същият не е станал собственик на процесния недвижим имот. Последното е валидно и по отношение на последващите прехвърлителни сделки, които са действителни между О. и ответника Е. В., съответно между В. и ответника Р. Н., но не могат да произведат своя вещнотранслативен ефект, доколкото никой не може да прехвърли право, което не притежава. Наред с горното, съдът е приел за неоснователно възражението на ответника Н. за изтекла придобивна давност в полза на неговите праводатели и на самия него за периода от 1974 г. до предявяването на иска от ищеца.
Въззивният съд е изложил, че пред първата инстанция са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите В. М. и М. С.. От показанията на свидетеля М. се установява, че същият е посещавал имота многократно, помагал е на ищеца да прекара материали - колове, а колеги от бригадата му помогнали да направи ограда; мястото било оградено. Свидетелят споделя, че дворното място било празно, но до него имало две къщи. Сочи още, че ищецът не е обработвал земята, но е отдавал имота за временно ползване на съседи. Изяснява, че му намерил и майстор през 2019 г. за възстановяване на оградата след разрушаването й. От показанията на свидетеля С. се установява, че същият е подпомогнал Л., за да му заградят имота, тъй като от страната на [улица]той бил ограден, но другата страна бил затрупан с баластра и камъни.
Въззивният съд е взел предвид приетия пред него договор за продажба на наследство от 21.04.2022 г., с нотариална заверка на подписите, сключен между В. К. В. (конституиран като ответник на мястото на починалия Е. В.) и А. Д. С., по силата на който последният е придобил цялото си наследство - права и задължения, останали в наследство от Е. В., починал на 25.09.2021 г.
При така изложената фактическа обстановка, Софийски градски съд е намерил за установено следното от правна страна:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на процесния недвижим имот на основание договор за дарение. В тежест на ответника Н., с оглед релевираното възражение за изтекла придобивна давност, е да докаже, че той и неговите праводатели са упражнявали явна, необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт върху имота, с намерение за своене, за период повече от 10 години.
Съдът, на първо място, е намерил за неоснователно оплакването във въззивните жалби за неправилно приложение на чл. 15, респ. чл. 20 ЗСГ (отм.). Визирал е, че съгласно чл. 15 ЗСГ (обн. ДВ, бр. 26 от 1973 г.) собствеността върху недвижими имоти, правото на строеж, на надстрояване и пристрояване се прехвърля чрез общинския народен съвет по местонахождението на имота, освен ако: 1. сделката се извършва между роднини по права линия, между братя и сестри или между съсобственици; 2. недвижимият имот се намира в село, за което Министерският съвет е изключил реда за прехвърлянето по тази глава. Съгласно чл. 20, ал. 1 ЗСГ (отм.) собствеността или вещното право се придобива с издаването на нотариален акт. Той се издава и подписва само от нотариуса въз основа на писмено искане на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет. Към искането се прилагат необходимите документи за издаване на акта, както и документ за плащане на цената. Според въззивния съд от данните по делото не се установява ищецът и К. Г. да са били роднини по права линия, респективно брат и сестра или съсобственици. В подкрепа на този аргумент са и приложените по делото справки от НБД „Население“ и удостоверение за наследници по нотариално дело № 42/2015 г. на нотариус С. Д.. Приел е, че щом като страните по сделката не попадат в посочените изключения, то сделката е следвало да бъде сключена чрез народния съвет. В случая от описаните в акта доказателства към него не се установява да има писмено искане от председателя на съответния ИК, той да е определил цената и купувача, т. е. не са изпълнени императивните изисквания на закона за осъществяване на прехвърлителната сделка. Въззивният съд е посочил, че не споделя възражението на третото лице-помагач Д., че липсата на описано разрешение за продажба на председателя на ИК на съответния съвет не означава, че такова действително не е налице. Изложил е, че ЗСГ (отм.), чл. 15-30, създава специален режим за прехвърляне и придобиване на недвижими имоти и вещни права върху тях от граждани, което се извършва чрез общинския народен съвет, който определя цената и купувача с оглед най-голямата нужда от даден вид имот. Съгласно чл. 16 ЗСГ (отм.) продажбата на недвижими имоти и на вещни права върху тях се извършва чрез общинския народен съвет по местонахождението на имота, който определя цената и купувача, освен в предвидените в закона изключения. Този ред за прехвърляне на вещни права изключва прякото договаряне между продавача и купувача. Съгласуването на техните волеизявления, направени в писмена форма, се извършва от общинския народен съвет (ОбНС). Собственикът на недвижим имот, който иска да го продаде, отправя писмено искане до ОбНС за определяне на цената - чл. 32, ал. 1 ППЗСГ. Тя се определя с решение на председателя или определен от него зам. председател на ИК на ОбНС. Решението се съобщава писмено на собственика, който може да го обжалва. След като решението за определяне на цената влезе в сила, собственикът прави писмено предложение до ОбНС за продажбата, към което представя необходимите документи за правото си на собственост. Предложението не може да бъде оттеглено от собственика. Лицата, които желаят да закупят имота, отправят също писмено искане до ОбНС. Купувачът се определя с решение на председателя на ИК на ОбНС съобразно критериите и начина, посочени в закона - чл. 40 ППЗСГ. След влизане в сила на това решение купувачът внася определената цена в ДСК по сметка на собственика, след което председателят на ИК прави писмено искане до нотариуса за издаване на нотариален акт. Същият е основанието за преминаване на собствеността у купувача, когато той е физическо лице, тъй като нотариалната форма е задължителна за валидността на сделките за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти между граждани. Писменото искане, респ. разрешението от ИК е основен елемент от осъществяване на фактическия състав на прехвърлителната сделка и без него същата не е извършена. Съдът е посочил, че е формирал този извод с оглед тълкуването на нормата на чл. 20, ал. 1, във вр. с ал. 4 ЗСГ (отм.), съгласно която нотариусът не издава нотариален акт, ако има законни пречки за неговото издаване. Последното е и с оглед обстоятелството, че сделката чрез ОбНС по реда на глава II ЗСГ, когато продавач е собственикът, а цената се определя по административен ред, е неприсъствена пред нотариуса, а актът се подписва само от него - чл. 20 ЗСГ (отм.). Следователно, тъй като горната сделка не попада в изключението по чл. 15, ал. 1, т. 1, то следва същата да се извърши чрез народния съвет, което от своя страна изисква посочените по-горе предпоставки за валидното й осъществяване. Обстоятелството, че ищецът Ц. се е явил пред нотариуса, е ирелевантно с оглед императивните разпоредби на закона, а именно, че сделката следва да се извърши неприсъствено само от нотариуса по искане на ИК на ОбНС, като актът се подписва само от него. Ето защо и императивни изисквания на действащия към момента на сделката закон не са спазени, което обуславя извод и за противоречие със закона, респ. наличие на основание за нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Предвид нищожността на сделката, обективирана в договора от 30.07.1974 г., Софийски градски съд е заключил, че вещнопрехвърлителен ефект спрямо К. Г. не е настъпил. Следователно, спрямо ответника Х. О. не е настъпил транслативен ефект по силата на наследствено правоприемство за процесния имот и същият не е станал собственик на процесния недвижим имот. Договорът за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 44, том I, peг. № 5744. дело № 42/2015 г. на нотариус С. Д., с който Х. О. е продал на Е. В. процесния недвижим имот, не е недействителен, но не може да произведе своя вещнотранслативен ефект, доколкото никой не може да прехвърли право, което не притежава. По същата причина и В. не е могъл да прехвърли на Р. Н. правото на собственост върху имота с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 12, том I, peг. № 812, дело № 12/2016 г. на нотариус Ц. С.. Следователно, по силата на сключения договор за дарение на недвижим имот – нот. акт № 69, том X, дело 5192/1968 г., Л. Ц. се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, като същият не е прехвърлял собствеността върху имота, предвид нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 17, том X, дело № 2686/30.07.1974 г.
На следващо място, второстепенният съд е намерил за неоснователни и възраженията на Р. К. относно приетата от първата инстанция неотносимост на неблагоприятните последици на чл. 52 ЗСГ (отм.) към спора. В тази връзка е посочил, че неподаването на декларация за притежанието на недвижим имот съгласно чл. 46 ЗСГ не обуславя и основанието за непосредственото отнемане на имота само защото инцидентно при разглеждането на делото е било констатирано, че имотът не е бил деклариран. Изтичането на срока за деклариране на имота по чл. 46 ЗСГ (отм.) не превръща по право този имот в държавен, тъй като отнемането на недекларирания имот в полза на държавата настъпва с влизането в сила на издаденото за целта наказателно постановление на председателя на ИК на ОбНС. Ето защо и наличието или липсата на подадена декларация, без да е налице проведено нарочно производство по отнемане на недекларирания имот, не препятства притежанието на последния от страна на Ц.. Индиция в тази насока са и приетият по делото отказ № ДИ-13-126/85 от 29.11.1985 г. на Б. районен народен съвет да даде разрешение за сключване на сделка за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане между ищеца и М. Р. Б., тъй като към 29.11.1985 г. ищецът е разполагал с два имота - апартамент в [населено място] и процесния имот, потвърден от съда, както и декларирането на същия по реда на чл. 14 ЗМДТ през 1998 г. от Ц..
Въззивният съд е намерил за неоснователно, като неподкрепено с доказателства, и възражението на Р. Н. за изтекла придобивна давност. Посочил е, че не споделя доводите на Н., че със самия факт на извършената сделка се установявало неговото владение. С оглед нищожността на сделката, обективирана в нотариален акт № 17, том X, дело № 2686/30.07.1974 г., праводателката на ответниците К. Г. не е започнала да осъществява владение спрямо процесния имот, нито е получила фактическата власт върху същия, за да започне да тече придобивна давност. В този смисъл няма как последващите приобретатели на имота да присъединяват каквото и да било владение от техния праводател. Ето защо, макар и покупко-продажбата на Н. да е действителна, то тя, подобно на предшестващата я, не е породила вещнотранслативен ефект, доколкото никой не може да прехвърли право, което не притежава. В тази връзка съдът е изложил и че давността при действието на ЗСГ (отм.) не тече с оглед разпоредбите на чл. 29, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 15 от закона, доколкото посоченият оригинерен способ за придобиване правото на собственост е допустим само дотолкова, доколкото използването му не цели заобикаляне на общите забрани за придобиване чрез сделка. Съгласно изключението, уредено в третата хипотеза на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗСГ (отм.), допустимо е сключване на сделка по общия ред, когато сделката се извършва между братя и сестри. Щом посочената категория лица са могли да придобият имота чрез сделка без посредничеството на общинския (районния) народен съвет по местонахождението му, то същите субекти могат да придобият правото на собственост, съответно ограничените вещни права, визирани в чл. 15, ал. 1 ЗСГ (отм.), и по давност. Настоящият случай обаче не е такъв. Давността може да се зачете едва след отмяна на глава I и II ЗСГ с ДВ, бр. 21 от 1990 г. По делото не са ангажирани никакви доказателства за изтекла в полза на ответника Н., респ. на праводателите му придобивна давност. Сключването на сделката под формата на нотариален акт, твърденията за поставяне на ограда и почистване не могат да формират извод за доказаност на наведеното възражение за придобиване по давност на процесния имот. Упражняването на фактическа власт от страна на ответника за определен период от време, намерението за своене следва да бъдат доказани, а не да почиват само на твърдения. Въззивният съд е посочил, че кредитира изслушаните свидетелски показания по почин на ищеца, като от тях се установява упражняването на фактическа власт от страна на Л. Ц. върху процесния имот, като в нито един момент, считано от 1968 г., той не е губил владението върху същия. С. С. градски съд тези свидетелски показания са непротиворечиви и се отнасят до сочения от ищеца период, като от ответниците по исковата молба не са ангажирани доказателства, които да доведат до друг извод. Съдът е споделил и изложените от районния съд мотиви за осъществено владение върху процесния имот от страна на Ц..
Въззивният съд е отбелязал и че с оглед установената продажба на наследството на починалия Е. В. на трето за спора лице - А. Д. С., последният е обвързан от съдебното решение по силата на чл. 226 ГПК, като приобретател на спорното право.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, на първо място, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС (каквато не сочи) по въпросите:
1. Какъв следва да бъде обхватът на въззивната проверка на първоинстанционото решение;
2. Какви са правомощията на въззивната инстанция и обвързана ли е същата от съображенията на въззивната жалба, очертаващи границите на въззивното производство;
3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля, а ако ги приема, въз основа на какви изводи;
4. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите;
5. Следва ли въззивният съд да направи собствен пълен анализ на приобщените от първата съдебна инстанция доказателства по делото, като решаваща съдебна инстанция, или дейността на окръжния съд има контролно-отменителна и респективно проверяваща функция;
6. Може ли ищецът да придобие право на собственост след като не е доказал главно и пълно давностно владение върху имота в изискуемия от закона срок;
7. Може ли свидетели, заинтересовани от изхода на делото, да опровергаят (оборят) доказателствената сила на нотариален акт, при условие че показанията им не свидетелстват за факти и обстоятелства, случили се обективно преди и по време на съставянето на нотариалния акт.
Като въпроси за развитието на правото са формулирани въпросите:
1. Отправеното искане от особен представител пред въззивната инстанция за потвърждаване на решението на първоинстаниионния съд, при положение че е било в ущърб на представлявания от тях, има ли силата на признаване на иска или разпореждане с предмета на делото, и в тази връзка особените представители могат ли да изразяват становища, които са в явен разрез с интереса на представляваните от тях лица и са в тяхна очевидна вреда;
2. Могат ли назначените особени представители да вземат решения във вреда на представляваните от тях лица, и в тази връзка редно ли е съдът да допуска това поведение, трябва ли да вземе мерки срещу назначените особени представители, както и дали е законосъобразно решението на съда да приеме тези искания, при явно противоречие с интереса на представляваните лица.
Постъпил е отговор от Л. Ц., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Постъпил е и отговор от третото лице-помагач нотариус С. В. В.-Д., което счита касационната жалба за основателна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. В тази връзка съдът приема, че предмет на касационно обжалване е въззивното решение в частта му по иска на Л. Ц. срещу Р. Н., при участието на третите лица-помагачи на страната на последния. Решението в частта, с която искът за собственост е уважен срещу Е. К. В. и Х. С. О., е влязло в сила, предвид необжалването му от тези ответници по исковата молба.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Относно всички въпроси - от № 1 до № 7, не е обосновано наличието на някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Независимо от това настоящият съд държи да отбележи, че по свързаните въпроси №№ 1-5 е формирана задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
В случая въззивният съдебен състав не се е отклонил от горните задължения - същият е изложил свои собствени мотиви по спора между страните, обсъдил е наведените доводи и възражения, както и събраните доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи. Същевременно се е възползвал и от възможността да препрати към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК.
Въпроси № 6 и № 7 нямат значение за крайния изход на делото, тъй като не са свързани с решаващите съображения на Софийски градски съд за уважаване на исковата претенция – че договорът, легитимиращ като собственик К. Г., е нищожен, както и че не е доказано придобиване на имота по давност от Р. Н. и праводателите му.
Изцяло неотносими към мотивите на въззивния акт са въпросите от втората група, поради което по отношение на тях не е изпълнена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е обосновано и защо според жалбоподателя те са от значение за развитието на правото.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5069 от 04.09.2024 г. по гр. д. № 7693/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20016656 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 61911/2016 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявения от Л. Т. Ц. срещу Р. К. Н. иск с правна квалификация чл. 124 ГПК, че Л. Т. Ц. е собственик на поземлен имот с идентификатор 68134.2823.2706, съгласно КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, изменена със заповед № РД-18-9136/23.11.2015 г. на началника на СГКК - [населено място], находящ се в [населено място], СО, район „В.“, [улица], с площ от 391 кв. м.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: