ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 3429/04.12.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 1659 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Е. Л., имащ качеството на трето лице помагач в процеса, срещу решение № 1828 от 26.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 9280/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, II-в въззивен състав, с което е потвърдено решение от 06.04.2022 г., постановено по гр. д. № 11846/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 180-ти състав, в обжалваната му част, с която ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на ЗАД „А. Б. на основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 17 435, 84 лв., представляваща регресно вземане за застрахователно обезщетение, изплатено по договор за имуществена застраховка, за имуществени вреди, изразяващи се в повреда на застрахования лек автомобил „Мерцедес Ц 220 ЦДИ”, с peг. [рег. номер на МПС] , които са настъпили в резултат на противоправното и виновно поведение на водача на лек автомобил „Т. Л. К. , с peг. [рег. номер на МПС] , по реализиране на 18.04.2014 г. на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, ведно със законната лихва върху главницата от 24.02.2017 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 4 252, 45 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 01.10.2014 г. до 23.02.2017 г., както и в частта, с която по предявения обратен иск третото лице помагач И. Е. Л. е осъдено да заплати на ЗД „Бул инс“ АД на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ сумата от 17 435, 84 лв., представляваща изплатено от ЗАД „А. Б. застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка, за имуществени вреди, изразяващи се в повреда на застрахования лек автомобил „Мерцедес Ц 220 ЦДИ”, с peг. [рег. номер на МПС] , които са настъпили в резултат на ПТП от 18.04.2014 г., причинено от противоправното и виновно поведение на водача на лек автомобил „Т. Л. К. , с peг. [рег. номер на МПС] , при условие, че ЗД „Бул инс“ АД заплати тази сума на ЗАД „А. Б. .
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че е неправилен изводът на въззивния съд, че между страните по делото е безспорно, че за автомобила на виновния за ПТП-то водач е имало сключена с ответното дружество застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, която е била валидна към момента на настъпване на произшествието, тъй като въпросът дали тази застраховка е била действаща към релевантната дата е оспорен в подадената от него въззивна жалба. Намира, че въззивният съд неправилно е приел, че от постановените актове в образуваното административно-наказателно дело се доказват предпоставките, при които съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ виновният водач дължи да върне на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ това, което е платил за обезщетяване на увреденото лице. Позовава се на това, че по делото не се установява от този застраховател да е направено такова плащане, поради което не е осъществен един от фактите, при които възниква описаното задължение. Касаторът счита, че по делото не са събрани доказателства и за размера на действителната вреда, претърпяна от лицето, застраховано по договора за имуществена застраховка, тъй като няма данни за цените на официален сервиз за извършване на ремонт на щетите по застрахования автомобил. Това прави невъзможно определянето на размера на дължимото за възмездяване на тази вреда застрахователно обезщетение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира два въпроса, като се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът по касация ЗАД „А. Б. е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на разноски за защита в касационното производство.
Ответникът по касация ЗД „Бул инс“ АД е подал отговор на касационната жалба в частта й, с която се обжалва решението на възивния съд, постановено по предявения обратен иск. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на това решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на разноски за защита в касационното производство.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:
Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че е сезиран със следните искове: 1) иск с правна квалификация чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, предявен от ЗАД „А. Б. срещу ЗД „Бул инс“ АД, за осъждане на последното дружество да изпълни регресно вземане, възникнало за ищеца, който е заплатил застрахователно обезщетение по договор за имуществено застраховане, по който е страна, имащ за предмет моторно превозно средство /МПС/, което е увредено при настъпило ПТП в резултат от виновното и противоправно поведение на водача на автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите с ответника; 2) иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от ЗАД „А. Б. срещу ЗД „Бул инс“ АД, за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено върху неплатеното регресно вземане за застрахователно обезщетение; 3) обратен иск с правна квалификация чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, предявен от ЗД „Бул инс“ АД срещу третото лице помагач И. Е. Л., за осъждане на физическото лице да възстанови на застрахователното дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите платеното застрахователно обезщетение, дължимо на увреденото от ПТП лице, което задължение възниква поради факта, че застрахованият И. Л. е причинил произшествието умишлено и виновно се е отклонил от проверка за алкохол. От изложените от въззивния съд собствени мотиви и тези на първоинстанционния съд, към които е препратено на основание чл. 272 ГПК, е видно, че той е счел, че по делото са безспорни и като такива са установени следните обстоятелства: 1) че на 18.04.2014 г. в [населено място] е настъпило ПТП между лек автомобил „Мерцедес Ц 220 ЦДИ”, с peг. [рег. номер на МПС] и лек автомобил „Т. Л. К. , с peг. [рег. номер на МПС] ; 2) че е налице валиден договор за имуществено застраховане с предмет лек автомобил „Мерцедес Ц 220 ЦДИ”, сключен между ЗАД „А. Б. и увредения; 3) че е налице валиден към датата на произшествието договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен със ЗД „Бул инс“ АД за лек автомобил „Т. Л. К. , който е бил управляван от третото лице помагач И. Л.. Намерил е за доказано от представените писмени доказателства и заключението на изготвената съдебна авто-техническа експертиза /САТЕ/, че ПТП-то е причинено от виновното и противоправно поведение на водача И. Л., който е нарушил правилото, установено в чл. 40, ал. 2 ЗДвП. Въззивният съд е приел за установено и това, че по застрахования при ищеца автомобил „Мерцедес Ц 220 ЦДИ” са настъпили щети. Счел е, че собственикът на този автомобил има право да получи застрахователно обезщетение по сключения с ищеца договор за имуществено застраховане, което съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ /отм./ е в размер, равен на действително претърпяната вреда. Тази вреда се съизмерява със средствата, определени по средни пазарни цени, които следва да се заплатят за извършване на ремонт по възстановяване на щетите по увреденото имущество, без да се съобразяват минималните размери за това, предвидени в методиката към Наредба № 24/ 2006 г. на КФН. Средните пазарни цени са установени от вещото лице в заключението на изготвената САТЕ, което съдът е кредитирал, и възлизат на сумата от 17 420, 84 лв. До този размер е основателен искът по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, както е счел и първоинстанционният съд. Въззивният съд е разгледал и обратния иск, предявен в процеса от ответника срещу третото лице помагач. Направил е извод, че на основание чл. 300 ГПК следва да зачете задължителната сила на постановените съдебни решения в производството по обжалване на наказателно постановление, с което е установено извършено от водача И. Л. при реализиране на ПТП-то нарушение на ЗДвП, и от тях е приел за доказано, че това физическо лице виновно се е отклонило от проверка за алкохол. С оглед на това за него е възникнало задължение да възстанови на застрахователя по сключения договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователното обезщетение, дължимо на увреденото от ПТП-то лице, което той е осъден да плати в настоящото производство по иска по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, при условие че изпълни това свое задължение. Заключил е, че това прави основателен предявеният обратен иск до сумата от 17 420, 84 лв., която следва да бъде присъдена в полза на ЗД „Бул инс“ АД под условие, както е направил първоинстанционният съд.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира два въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение.
Първият от тях е: Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?. По отношение на този въпрос касаторът поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставеният въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т. д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр. о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него съдът не е обсъдил възраженията му, направени в подадената въззивна жалба, че първоинстанционният съд неправилно е приел за безспорно обстоятелството, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с ответника за автомобила, управляван от виновния за ПТП-то водач, е бил валиден към датата на събитието, както и че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на действителната вреда от увреждането на автомобила, застрахован по сключения с ищеца договор за имуществена застраховка, като е кредитирал изчисленията, направени в заключението на допуснатата САТЕ. От мотивите на обжалвания акт е видно, че в него въззивният съд е изложил съображения за това как се определя размерът на застрахователното обезщетение, което се дължи на застрахованото по договор за имуществена застраховка лице при увреждане на автомобила, предмет на тази застраховка, като е счел, че то се равнява на действителната стойност на вредата. Посочил е и как определя размерът на действителната стойност на вредата, получена при увреждане на едно моторно превозно средство, като за това е ползвал заключението на назначено в производството вещо лице, поради нуждата от специални знания за изчисляване на средната пазарна стойност на разходите за поправка на имуществото. Ето защо трябва да се приеме, че въззивният съд е разгледал оплакването на въззивника, имащ качеството на трето лице помагач, относно начина, по който трябва да се определи действителната стойност на вредата и оттам размерът на застрахователното обезщетение, което се следва на застрахованото по договор за имуществена застраховка лице. Дали изводите му за това са в нарушение на материалния закон и са необосновани, както поддържа касаторът, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по който касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. По отношение на другото възражение на третото лице помагач, което се заявява, че не е обсъдено от въззивния съд, трябва да се посочи, че в първоинстанционното производство тази страна не е оспорила факта, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с ответника за автомобила, управляван от виновния за ПТП-то водач, е бил валиден към датата на произшествието. Такова оспорване е направено едва с въззивната жалба, което означава, че то не е заявено своевременно по делото и следователно въззивният съд не е имал задължение да го обсъжда в постановеното от него решение. С оглед на това трябва да се заключи, че въззивното решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания процесуалноправен въпрос.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и следният въпрос: Кой е приложимият закон — КЗ /отм./ или КЗ /в сила от 01.01.2016г./, по отношение на регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите спрямо застрахования водач, когато застрахователният договор с него е сключен при действието на отменения КЗ, застрахователното събитие е настъпило при действието на отменения КЗ и плащането на застрахователното обезщетение от страна на застрахователя е осъществено при действието на КЗ /в сила от 01.01.2016г./?.
По отношение на този въпрос касаторът не сочи и не обосновава нито едно от допълнителните основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Доколкото обаче от него е направено общо позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, трябва да се посочи, че на настоящия съдебен състав е известно, че на поставения въпрос, който се отнася до приложимия закон, по който се урежда регресното право на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 274, ал. 1 и, ал. 2 КЗ /отм./ и чл. 500, ал. 1 и, ал. 2 КЗ е дадено разрешение в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК - Решение № 20 от 02.04.2021 г., постановено по т. д. № 2695/2019 г. по описа на ВКС, ІІ т. о. В това решение е прието, че правото застрахователят да получи от застрахования платеното на увреденото лице обезщетение, ако е осъществено някое от предвидените в посочените разпоредби основания, не е същинско застрахователно право, тъй като не е част от застрахователното правоотношение, а възниква по силата на закона. То възниква спрямо застрахования от момента на деликта, тъй като законодателят свързва наличието на основанията по чл. 274, ал. 1 и, ал. 2 КЗ /отм./ и чл. 500, ал. 1 и, ал. 2 КЗ /умисъл, алкохол, липса на правоспособност за управление и др./ именно с този момент. Ето защо то се урежда от закона, действал към момента на неговото пораждане, момента на осъществяване на относимите към него обстоятелства, а този момент е застрахователното събитие по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. След като по поставения въпрос има постановена съдебна практика и не се установява да е настъпил факт, който да налага осъвременяване на даденото с нея тълкуване, то няма как да е осъществено допълнителното основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се отбележи и това, че в обжалваното решение въззивният съд е направил извод за приложимия закон към спорното материално право, предмет на предявения обратен иск, който напълно съответства на разрешението, дадено в практиката на ВКС – приел е, че приложим е КЗ /отм./, който е бил в сила към датата на настъпване на застрахователното събитие, от което са причинени вредите на трето лице, която е 18.04.2014 г.
В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно.
В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Въпреки че сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено позоваване на същите пороци на въззивното решение, които се заявяват като касационни основания за неговата отмяна като неправилно, които не са в изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка проявна форма. Освен това те не могат да бъдат установени само от мотивите на съдебното решение, без да е необходимо да се съобразяват процесуалните действия на страните и да се разглеждат събраните в производството доказателства, за да се прецени какви обстоятелства се доказват по делото. Следователно касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Предвид горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1828 от 26.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 9280/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, II-в въззивен състав.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба ЗАД „А. Б. . От това дружество са представени доказателства за направени разходи за водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 3 065, 27 лв. - адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация ЗД „Бул инс“ АД, който въпреки че е заявил искане за това, не е представил доказателства, от които да е видно, че такива са направени, включително доказателства, от които да се установява заплащането на адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1828 от 26.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 9280/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, II-в въззивен състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. Е. Л., с ЕГН: [ЕГН], да заплати на ЗАД „А. Б. , с ЕИК:[ЕИК], сума в размер на 3 065, 27 лв. /три хиляди и шестдесет и пет лева и двадесет и седем стотинки/, представляваща направени в касационното производство разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.